сн. ,,Дейли мейл”
По време на предизборната кампания за президентската надпревара през 2008 г. Хилъри Клинтън направи видеоклип, в който тя директно задава въпрос на своя тогавашен конкурент Барак Обама дали е в състояние да се справи с криза в международните отношения. Във видеото се вижда как дете спи, а дикторски глас зад кадър казва: ,,Часът е 3 след полунощ, вашите деца спят, а телефонът в Белия дом звъни. Кой бихте искали да вдигне слушалката?" След което се вижда как Хилъри вдига и с уверен глас казва: ,,Аз съм Хилъри Клинтън и одобрявам това съобщение." Тогава това бе хитра уловка, но не й помогна. Сега обаче г-жа Клинтън реши да действа по друг начин. Тя издаде книга, където на повече от 600 страници описва спомени за най-близкия си човек - нейната майка, хвърля бомби за друг човек, с когото бе професионално свързана години наред - Барак Обама, но най-вече дава заявка за онова, което би направила, ако стане следващият президент на САЩ. Премиерата на томчето бе във вторник, а BG VOICE ви предлага превод на една от най-силните глави в него.
От момента, в който поех в скута си Челси в болницата на Литъл Рок, знаех, че мисията ми е да й осигуря всички възможности да израства по най-добрия начин. Като порасна и навлезе в своя собствен свят, отговорностите ми се промениха. Сега, когато самата тя очаква дете, аз се подготвям за нова роля, която съм очаквала от години: на баба. И се улавям, че все повече си мисля за моите отношения с мама - и като възрастна, и като дете - за това какво съм научила от нея.
Когато станах държавен секретар, мама тъкмо навършваше 90 г. Тя живееше с нас във Вашингтон през последните няколко години, откакто й дойде в повече да бъде сама в апартамента си срещу зоопарка на ,,Кънектикът авеню". Подобно на много американци от моето поколение аз се чувствах едновременно благословена за тези години с толкова възрастен родител и отговорна, за да я накарам да се чувства уютно и обгрижена. Мама ми е дарявала толкова много безвъзмездна любов и подкрепа, докато растях в Парк Ридж, Илинойс. Сега бе мой ред аз да й бъда подкрепа. Разбира се, тя никога нямаше да чуе от мен да го казвам по този начин. Дороти Хауел Родъм бе ожесточено независима жена. Тя не понасяше мисълта да бъде в тежест на когото и да било.
Близостта й до мен се превърна в източник на мое огромно успокоение, особено в трудния период след края на кампанията през 2008 г. Идвах си след дългите изнурителни дни в Сената и Държавния департамент, присламчвах се до нея на малката масичка в нашия уютен кът за закуска и изливах всичко от душата си. Мама обичаше романи със загадъчни истории, мексиканска храна, предаването ,,Денсинг старс" (веднъж дори я заведохме да се разкърши на шоуто), но най-вече нейните внуци. Училището на моя племенник Зак Родъм бе само на пет минутки път и той се отбиваше почти всеки следобед да й гостува. Особено удоволствие за нея бе да прекарва ценно време с най-малките си внуци Фиона и Саймън Родъм. За Челси баба й бе един от най-важните фигури в живота. Мама помогна на Челси да преодолява уникалните предизвикателства на израстването в условията на публично внимание, а когато вече бе готова, тя я насърчи да се отдаде на страстта към филантропия и обществена служба. Дори и на 90 г. мама не изгуби чувството за отговорност към социалната справедливост, което до голяма степен ме е вдъхновявало и формирало, докато самата аз израствах. Много се радвах, че тя успя да сътвори същото й с Челси. Не съм сигурна дали съм я виждала по-щастлива от мига на сватбата на Челси. Тя се разхождаше гордо и ликуваше от радостното лъчезарно излъчване на внучката си.
Детството на мама е било белязано от болка и безутешна самота. В Чикаго родителите й често се карали и се развели, когато тя и сестра й все още били много малки. Нито един от родителите не искал да се грижи за децата, затова те били принудени да заминат за Калифорния и да живеят с прабаба и прадядо си - в един град близо до планината Сан Габриел, източно от Лос Анджелис. Възрастното семейство било изключително строго и коравосърдечно. Веднъж на Хелоуин мама била хваната да ходи от врата на врата и да събира сладкиши - което било забранено за ученици. Тя била наказана цяла година да не напуска стаята си - освен за часовете в училище. Когато станала на 14 г., мама вече не искала да живее в къщата на прабаба си. Затова се изнесла и си намерила работа като чистачка и детегледачка при една много мила жена в Сан Габриел, която й осигурила подслон и храна плюс по $3 на седмица. И я окуражила да продължи учението. Тогава за първи път мама разбрала какво означава да имаш любвеобилни родители, които се грижат за децата си. За нея това било истинско просветление.
След като завършила гимназия, мама се върнала в Чикаго, надявайки се да се събере отново с майка си. Но тя отново била отблъсната. С разбито сърце през следващите пет години тя работила като секретарка, преди да срещне и да се омъжи за баща ми - Хю Родъм. След което започнала да гради нов живот на домакиня, като по цял ден дарявала щедро с любов мен и двамата ми по-малки братя.
Когато станах достатъчно голяма, за да проумея всичко това, попитах мама как е успяла да оцелее при толкова мъка и безутешна самота и въпреки това да не остане озлобена и емоционално осакатена. Как е успяла да преодолее този самотен живот в детството и да се превърне в толкова любвеобилна и уравновесена жена? Никога няма да забравя това, което тя ми отговори. ,,В критични моменти от живота ми все някой ми демонстрираше доброта - каза ми тя. - Понякога може да е било нещо съвсем дребно, но на мен ми изглеждаше толкова голямо." Като нейната учителка от основното училище, която забелязала, че няма пари, и си купувала по две млека, след което й казвала: ,,Дороти, купих две млека, но няма да мога да се справя. Няма ли да ми помогнеш с едното?" Или жената, която я наема като детегледачка, която настоявала на всяка цена да продължи да учи в гимназията. Веднъж тя забелязала, че мама има само една блуза, която изпирала всяка вечер, за да е чиста отново за следващия ден. И й рекла: ,,Дороти, тази блуза вече не ми става. Но не искам да я хвърлям. Харесва ли ти?"
Мама бе изключително енергична и позитивна дори на 90 г. Но здравето започна да й изневерява. Имаше проблеми със сърцето. През есента на 2011 г. вече се страхувах да я оставям сама вкъщи. Една вечер, на 31 октомври, се подготвях за пътуване до Лондон и Турция. Моят екип вече бе заел места в самолета на пистата в ,,Ендрюз" и ме чакаше, за да излетим. Точно в този момент ми се обадиха да ми кажат, че мама е била спешно откарана в Университетската клиника ,,Джордж Вашингтон".
Бързо отложих пътуването и тръгнах към болницата. Бил, Челси и Марк светкавично се изстреляха от Ню Йорк, братята ми и техните съпруги - Хю и Мария и Тони и Меган, пристигнаха възможно най-бързо. Мама е била боец през целия си живот, но очевидно последният й час бе настъпил. Седях до леглото й и държах ръката й за последен път. Никой не е оказал по-голямо влияние върху живота ми и не е имал по-голяма заслуга за оформянето ми като личност.
Когато загубих баща си през 1993 г., чувствах, че си отиде твърде рано и бях обзета от мъка заради всички неща, които можеше да изживее и да види още в живота. Този път бе по-различно. Мама живя дълго и пълноценно. Този път плаках не за онова, което тя пропуска, а за онова, което аз пропускам без нея. През следващите няколко дни докосвах нещата й у дома, прелиствах една книга, разглеждах стари фотографии, галех любимите й бижута. В един момент се озовах отново до нейния празен стол до малката масичка в нашия уютен кът за закуска и толкова ми се прииска още веднъж да поговоря с нея, да усетя нейната прегръдка.
Организирахме скромна траурна церемония в тесен семеен кръг и най-близките приятели. Помолихме преподобния свещеник Бил Шилади, който венча Челси, да извърши церемонията.
Застанала до Бил и Челси, се опитах да й кажа последно сбогом. Спомних си една малка мъдрост, която моя приятелка ми бе споделила и която абсолютно точно описваше начина, по който мама живя и се надявам и аз да изживея: ,,Обичах и бях обичана. Всичко останало е музикален фон."
Погледнах Челси и си спомних колко много мама се гордееше с нея. Мама оценяваше живота си според това до каква степен бе успяла да ни помогне и да бъде в услуга на другите. Знаех, че ако все още бъде с нас, ще ни насърчава да продължаваме да правим същото. Никога не заспивай върху лаврите си. Не спирай да работиш, за да направиш света едно по-добро място. Това е нашата недовършена мисия.
