Светломира Гюрова

Преди 16 април Турция беше труден партньор и страна с мрачно близко бъдеще. След 16 април си остава такава. Единствената разлика е, че скоро ще бъде управлявана от избран диктатор. Макар турският президент Реджеп Тайип Ердоган да не получи безапелационното „да", на което вероятно се е надявал на референдума за промяна на конституцията, няма какво или кой да го спре по пътя към превръщането на страната в негово почти еднолично владение. Грозната и измъчена победа показа, че има две Турции и тази, която подкрепя Ердоган, е само с процент и малко по-голяма. Което едва ли ще му попречи да „свали оковите" на досегашната система на управление, от които така често се оплакваше. Но и няма да му помогне да затвори раните на Турция - спиралата от насилие и терор, парещият кюрдски въпрос, травмата от опита за преврат и последвалите репресии, разклатената икономика.

Новата ера в турската политика ще внесе още напрежение във и без това обтегнатите отношения между Анкара и ЕС. Ако Ердоган изпълни заканата да възстанови смъртното наказание, произнесена часове след като се обяви за победител в неделя, това ще е безвъзвратният край на всякакви илюзии за европейска интеграция на Турция. Както пише Марк Пиерини в анализ за „Карнеги Европа", „това може да е удобно и за двете страни, но не и за турската демокрация". А също и за България, която ще понесе от първа линия последствията от отдалечаването на Турция от Европа и превръщането й в авторитарна република от централноазиатски тип.

От всички възможни лоши изходи от референдума - защото добър просто нямаше - случилият се е най-лошият. Съкрушителна победа на Ердоган поне би сложила край на въпросите. Минималната преднина със само 51.4% само повдига нови. Още повече че идва на фона на отказа на двете основни опозиционни партии - Републиканската народна партия (РНП) и прокюрдската Народнодемократична партия (НДП), да признаят резултата заради множество нарушения и решението на Централната избирателна комисия да приеме за валидни между 1.5 и 2.5 млн. неподпечатани бюлетини (при разлика между „да" и „не" от 1.3 млн. гласа). На критиките на международните наблюдатели от ОССЕ, че референдумът не е съответствал на демократичните норми, Ердоган отговори със: „Знайте си мястото!"

Като се има предвид, че турският президент имаше всички предимства и впрегна в своя полза цялата държавна машина, победата е далеч от триумф за него. Всъщност това е един от най-слабите му изборни резултати, откакто е дошъл на власт. На последния парламентарен вот неговата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) и подкрепилата конституционните промени Партия на националното движение (ПНД) взеха общо 60%, което е с 10% по-малко от вота за „да".

И обяснението не е само, че националистическата база на ПНД се е разделила и част от нея е последвала призивите на разбунтували се срещу ръководството й политици да гласуват с „не". По всичко изглежда, че част от поддръжниците на ПСР също са гласували срещу Ердоган. Което доведе до коментари, че всъщност референдумът е „сериозен жълт картон" за управляващите. Особено болезнена за Ердоган е загубата в трите най-големи града - Истанбул (на който той беше кмет), Анкара и Измир. „Той е разочарован. Но няма нищо, което да попречи на амбициите му, и ще смачка онези, които му се противопоставят. Това е причината в деня след референдума извънредното положение (което е в сила от опита за преврат през юли 2016 г. - бел. ред.) да бъде удължено с още три месеца", казва Саймън Уолдмън от Факултета по близкоизточни изследвания на лондонския колеж „Кингс".

Всъщност фактът, че близо половината турци казаха „не" при всички репресии, медийно затъмнение и определянето на противниците на конституционната реформа като „терористи" и „предатели", е забележителен. Още по-забележително е, че имаше и осмелили се да протестират по улиците при цялата атмосфера на нагнетяван страх в Турция. В полза на Ердоган обаче работи това, че тези близо 50%, които му се противопоставиха, са разнородна група - сред тях са примерно кюрди и националисти, които трудно биха могли да застанат заедно зад политик, който да се изправи срещу него. „Едва ли ще се намери обединителна фигура, която да е в състояние да победи Ердоган на президентските избори през 2019 г. Ако има такъв лидер, то той трябва да дойде от средите на ПСР, с което да разцепи електората от около 40%, който винаги стои зад партията. Но това изглежда малко вероятно", посочва Димитър Бечев, старши сътрудник в „Атлантик кансъл".

Точно 2019-а е следващата ключова година по пътя на Ердоган към това, което лидерът на ПНД Девлет Бахчели определи преди време като „султанат без трон". Тогава трябва да се проведат следващите парламентарни и президентски избори и да влезе в сила променената конституция. Според нея Ердоган, стига да спечели отново, може да управлява до 2029 г. (а дори и до 2034 г.) като президент с на практика неограничени от почти нищо и никого правомощия. „Това е смяна на режима в Турция", казва Емре Чалъшкан, докторант в Оксфордския университет. - Премиерският пост ще бъде премахнат, президентът, който може да бъде и лидер на партия, ще назначава министри и висши съдии и ще издава изпълнителни декрети. И всичко това под надзора единствено на силно отслабен парламент." „Всички институции, които осигуряват контрол и баланс на властите, ще бъдат ерозирани. Ердоган ще има абсолютна власт и ще бъде почти недосегаем за правосъдието", обобщава г-н Чалъшкан. Което всъщност е така и сега, но след 2019 г. ще бъде съвсем легитимно.

Дори след като турският президент е на крачка да получи това, което иска, едва ли ще се успокои. „Няма причини да очакваме по-мека версия на Ердоган. Той е двуполюсен политик. Докато контролира мнозинството, независимо с колко минимална разлика, той ще прокарва дневния си ред дори безмилостно, ако се налага", смята Саймън Уолдмън. А фактът, че спечели с малка преднина, може да го накара да засили конфронтацията вътре в Турция и навън със Запада, ако прецени, че това ще му помогне за важния вот през 2019 г. „Ердоган се води единствено от това какво му носи успех на избори. Преди години мирният процес с кюрдите и реформите, приближаващи страната към ЕС, го правеха популярен и му помагаха да засили властта си. Това беше просто политическа тактика. Само икономическа криза или нуждата от кюрдски гласове може да го накарат отново да се обърне към ЕС и да възобнови мирните преговори с кюрдите. Той е способен да бъде гъвкав заради собственото си политическо оцеляване", смята Емре Чалъшкан. Но докато демонизирането на ЕС като външен враг продължава да му носи вътрешни дивиденти, няма надежда за разведряване през следващите две години.

„Най-вероятно ЕС ще приеме резултата от референдума, но е ясно, че отношенията с Турция са изцяло „на парче", трансакционни. Няма някаква стратегическа рамка или обща цел, а само договаряне по отделни теми", посочва Димитър Бечев. Такива могат да са сигурността, антитерористичното сътрудничество и евентуално разширяване на митническия съюз между Турция и ЕС. А също и споразумението за бежанците, което Ердоган едва ли ще скъса въпреки постоянните си заплахи. „Не виждам какво ще спечели от такъв ход. Все пак парите не са малко. А и отметнеш ли се веднъж, вече не можеш да използваш този коз", казва Бечев.

Освен все по-изолирана отвън Турция ще става все по-нестабилна отвътре. Обещанията на Ердоган, че концентрирането на властта в ръцете му е рецепта за стихване на напрежението и съживяване на икономиката, няма как да бъдат изпълнени. Турското общество е още по-разделено след референдума, а Ердоган е показал, че предпочитаният начин за справяне с несъгласните е бруталната сила. Ново икономическо чудо като в началните години на управлението му също е слабо вероятно. Докато преди в икономическия му екип имаше компетентни фигури като вицепремиера Али Бабаджан, постепенно те бяха заменени с хора, чието основно качество е лоялността към президента. В съчетание със срива на туризма, гоненията срещу бизнесмени и отблъскването на чуждестранните инвеститори резултатът е ръст на БВП от 1.8% през последното тримесечие на миналата година (при 9% в добрите години), най-високата инфлация от осем години насам и безработица от 13%.

Ако в основите на „новата Турция", която Ердоган иска да построи, бъдат поставени предимно верни кадри, хоризонтът не е по-светъл. „Очевидно е, че не е достатъчно да се изгради държава само от една група хора. А и хората от твърдото ядро на Ердоган не са особено подготвени да управляват", посочва Емре Чалъшкан. Така единственото сигурно нещо в мрачното близко бъдеще на Турция е, че ще зависи от един-единствен човек.