„Африка я носиш в сърцето си, тя си остава в теб - казва Елена. - Тя е любовна история. Там се влюбваш в места, хора, деца...“ Току-що е приключила изложбата й „Out of Africa“ в Пловдив, съвместно с фотографа Атанас Кънев. Кадрите отразяват работата на режисьора и педагог Елена Панайотова по програмата й за приложен театър „Артисти за деца“, която провежда в Широка лъка, Кения и Танзания. „Фокусът е да представим уникалния модел, който сме реализирали 15 години в България и 6 в Кения“, казва Елена. Кадрите са

извън обичайните туристически маршрути

Заснети са през обектива на Елена и Атанас Кънев не като туристи, а като хора, станали част от тази среда: тя 6 години и той една, докато работи по проекта й. Предстои и голямо национално турне на изложбата през 2023 г. „Една жена на изложбата каза: „Защо тези деца в Африка са щастливи?“ Защото, казах й, те са щастливи. Целта ни с Атанас беше да обърнем перспективата и представата за децата на Африка. Те може да са гладни, но това не ги прави нещастни. Те са бедни, но това е просто част от живота им. Има у тях една широта на сърцето, една радост, едно приемане, което ние сякаш в България не познаваме. И тази лъчезарност, красота и щастие, които споделяме, са много изненадващи за хората...“ Елена Панайотова е театрален режисьор, продуцент и педагог, изиграла ключова роля в появата на нови тенденции в театралната практика в страната. Повече от 25 години практикува като режисьор на драматични, куклени и оперни спектакли в България и чужбина. Родена е в Пловдив в семейството на известния фотограф Панайот Панайотов. В ерата на аналоговата фотография, тя попива цялата магия на това изкуство в атмосферата на снимки и висящи съхнещи филми в лабораторията. Средното училище завършва в Пловдив, където влиза в самодейна театрална трупа театър „Апарт“, на който е съосновател. Когато в Нов български университет Възкресия Вихърова създава програма за артисти, съвсем различна от тази в НАТФИЗ, тя веднага се озовава там със силния мотив да стане режисьор.

После заминава за Холандия, специализира в университета в Амстердам. Там среща голямата си любов, омъжва се и започва да пътува между България и Холандия, където преподава в Академията за изкуства в Утрехт в програмата „Театър и образование“. Там за пръв път се запознава с метода на френския педагог Жак Льокок и неговия „Театър на маската“. Прилага го в България, когато започва да работи с деца от домове. Програмата й

„Артисти за деца“

започва в Широка лъка през 2002 г. с деца от дома за сираци. Регистрира фондацията „Ден Гри“ и мечтае да създаде в Широка лъка международен мултикултурен център, където да идват артисти от цял свят. Не успява да получи една сграда за културен център, в който да „събере света“. Цели 15 години обаче въвлича в програмата си „Театър за деца“ сираци от дома в Широка лъка и от други домове в цяла България в един безкраен празник, като кани артисти от 3 континента. „Макар и без сграда, осъществих копнежа си за международен културен център за срещи“, казва Елена. В Широка лъка тя се насочва към личната кауза и мисия да приближи театъра и другите изкуства до децата в риск, които са много ограничени в достъпа си до културата и възможностите за изява. Започват да правят големи фестивали на поляната точно пред самия дом за деца. „Това не беше просто лятна театрална академия. Разпределяхме децата в 4 творчески ателиета и в още 2 тренингови за йога и бойни изкуства, подготвяхме декори, костюми. Работехме професионално с тези деца, не ги третирахме като деца с травми, а като равни, като артисти“, разказва Елена. Тя разработва метод, при който две ателиета се обединяват в една приказка, и с децата

разказват приказки

от различни култури, всяка година различни - от Япония, Индия, общо 15. Установила е, че така много се отваря въображението на децата и е много подходящо през танц, песен, приказка да научат нещо за друга култура. През 2010 г. Елена Панайотова среща спонсор в Холандия, който й предлага да приложи програмата си „Артисти за деца“ в Кения. Започва през 2011 г. Там покрай фондацията на спонсора, в която работят с тежки случаи на изоставени деца, Елена е шокирана от историите, които чува. След като обикаля над 30 дома за сираци, тя започва работа в Кисуму - третият по големина град в Кения, на брега на езерото Виктория. В Кисуму през 2010 г. има 90 хиляди сираци и много деца, болни от СПИН. „Не знаех какво да правя, как да ги обхванем. Реших да обучаваме артисти, които да работят специално с тях“, споделя дамата. Тя разработва програма и заедно с екипа си обучава артисти. Организира по 3 фестивала годишно в Кисуму. „Африканчетата са много артистични по рождение, почти се влюбваш в тях, иска ти се да вземеш поне десетина от тях в куфарче, но няма как да стане - смее се Елена. - В началото беше много забавно, защото те имат една поговорка - „Да излъжеш мазунгу („бял“) дори не е забавно“. Смятат „мазунгу“ за толкова наивен, че дори не е интересно да го излъжат. Те нямат дума за бъдеще, не могат да проектират. Опитваха се в началото да ни излъжат, но не им мина номерът. Първите 5 години крадяха телефони, пари, но се справихме с тях, с много твърда ръка. Постепенно ни приеха като равни в племенната си общност, вече не бяхме „мазунгу“. В цялата програма на Елена Панайотова в България и в Кения са минали над 5000 деца, но най-впечатляващи са резултатите в Африка. Там травмираните деца се затварят в себе си, но след като минават през „Театър на маската“ на Жак Льокок, коренно се променят. „Директорите на домове ми казаха: „Иди в училищата да видиш какво става. Те откриват клубове по танци, по поезия, музика, подобряват си речеви умения, започват да изнасят речи, стават лидери“, вълнува се Елена.

„Целта на програмата беше всяко дете с естествен стремеж към изкуството да открие

уникалния си талант

А социалните работници, наблюдавайки как работим, разбраха, че някои деца може да изглеждат „глупави“ в академичното образование, но имат таланти“, споделя Елена. В резултат на програмата й в Кения започва да се разпространява петиция за откриване на училища специално за изкуства и спорт за деца в риск. „Много неща се промениха - споделя тя. - При работата с маски, за която е установено, че действа терапевтично, проговаряха 99% от децата, болни от СПИН и с нарушени социални умения. Правеха си сами маски от папие-маше, слагаха ги и това беше страхотно освобождение от травмите за тях. Най-ценното в тази работа беше да помогнем на всяко дете да открие таланта си и да се почувства равно с другите деца. Когато осъзнах това, работата ми се превърна в страст.“ Тя променя изцяло и края на местните кенийски приказки, завършващи с убийства, насилие и кръв. Написва нови приказки с хепиенд, в които включва и по едно дете сирак, което побеждава. Преправя местни мрачни легенди, прави ги силно комедийни или им сменя финала. Обучава общо 300 артиста от Кения, Европа и целия свят за специфичната работа по програмата си. През 2016 г. тя и екипът й са оценени от ЮНЕСКО като един от избраните 8 проекта от 1800 - за културно разнообразие в света и даване достъп на младежи до изкуство. Работи и със сираци от Танзания. През това време продължава да преподава в Утрехт, общо 14 години, като привлича свои студенти в проекта „Театър за деца“. Открива и музикална академия в Стоун Таун в Занзибар, привлича вече обучени по 15 танзанийски и кенийски артисти, плюс още 10 европейски. Вдъхновени от нея и по неин модел кенийците, които „са като попивателна, всичко копират“, започват да провеждат фестивали. През 2017 г. тя

се връща в България

Води свои класове по актьорско майсторство в Нов български университет от 2017-та до тази година. Това, което е правила с децата, „започва да интегрира на друго ниво“ - на професионална сцена. Режисира спектакли на сцените на няколко софийски театъра. По време на ковид прави „Шахнаме“ - персийски сюжет в театър „Азарян“, който получи много номинации, „Аскери“, „Икари“. Сега репетира постановка по древна персийска приказка - „Калаф и Турандот“. Наскоро тя е защитила докторантура с тема нейната работа в Африка и България. Предстои да издаде и книга за практиката си, наречена „Приложен театър“, по програмата „Артисти за деца“. В нея описва работата си с деца в неравностойно положение. Чака я за издаване и книга за Индия, където пътува 10 години като гост преподавател в театрална академия. Преподава и в Коста Рика. „Дълго време живях между 4 държави, не знам как съм го правила - България, Индия, Кения и Холандия“, смее се тя и допълва: „Мечтая да доведа света в България, ако може“. Филмът „Майка“ на Зорница София, който тази година ще открие „Киномания“, е по живота на филантропа Елена Панайотова и изключителните й проекти в Широка лъка, Кения и Танзания. „Зорница София вероятно е избрала това заглавие, защото знае, че нямам биологични деца, но съм се посветила на даване на творчество и игра на децата в неравностойно положение - казва Елена. - Има и други форми на родителството, много важен е въпросът за даването...“. Тазгодишното българско предложение за наградите „Оскар“ - филмът „Майка“ на режисьора Зорница София е по живота на филантропа Елена Панайотова и изключителните ѝ проекти с деца сираци в България, Кения и Танзания....