Кой е 31-годишният Атанас Атанасов, представен изненадващо в събота от Кирил Петков за министър на културата? Зад това предложение стои една вдъхновяваща история за една запустяла читалищна сграда, която Атанасов и негови приятели връщат към живот след десетилетия на разруха. История, дала повод на Кирил Петков да спре избора си на този съвременен будител за министър на културата.
През 2014 г. студентът по актьорско майсторство в САЩ Атанас Атанасов организира българо-американска кампания за отключване, почистване и даване на нов живот на красивата читалищна зала в село Татарево, която от 30 години стои заключена и потънала в прах и мръсотии. От тогава тя живее втори живот с фестивали, концерти и кино прожекции.
Атанас Атанасов е роден в Хасково, баща му е от Татарево, а майка му от Дебър, квартал на Първомай. Дядо му, на когото е кръстен – Атанас Атанасов, 40 години е директор на училището в Татарево, баба му Петра Атанасова също е учителка там. „Моето ДНК е от тeзи две села и там съм си прекарвал летата в детството - казва Атанас. - Докато бях в САЩ и се връщах в България, си ходех на село, много ми е хубаво там. Винаги ми ставаше мъчно как сгради, които някога са били пълни с живот, сега са затворени. Един ден казах на баба: „Знаеш ли как ми се иска в Татарево да дойдат млади хора и да направим заедно нещо смислено“.
Атанас Атанасов завършва езиковата гимназия в Хасково и е приет в колежа „Уитман“ в Уала Уала, щата Вашингтон. Отива с идеята да учи икономика и политология. По-късно се записва в актьорския курс. След завършването на колежа заминава за Лос Анджелис. Там работи на три места, за да се издържа – прави пици и преподава тенис.
Докато е в Щатите, той разказва на приятелите си: „Знаете ли колко са хубави българските села! Ще отидем в някое село, ще си направим театър и ще играем“. През януари 2014 г. той се прибира за зимната ваканция в България. По това време завършва театралния курс в колежа „Уитман“, където се влюбва в театъра и сцената.
В Татарево Наско отива с баба си до библиотеката – едно много специално място за него в детските му години. „Баба ми, естествено, се беше похвалила на всички, че уча театър в Америка, и новата библиотекарка Таня Трендафилова ме попита: „Искаш ли да видиш залата на читалището?“ Погледнах я изненадан. Бях чувал, че хората в Татарево преди години са правили театрални постановки, но винаги съм си мислил, че това се е случвало в училището под ръководството на дядо ми“, разказва младият мъж.
Той си спомня детството, когато всеки път, отивайки в библиотеката, минава във фоайето покрай врата, заключена с катинар. Зад нея детското му въображение рисува килер, пълен с интересни стари вещи. Когато обаче библиотекарката Таня отключва стария ръждясал катинар, пред очите му се разкрива смайваща гледка: зала, някога бляскава в своето великолепие, потънала в 30-годишен прах и затрупана с боклуци.
„Направо не можех да повярвам, че това великолепно място го е имало през цялото време в Татарево. В много театри съм бил в Щатите, в Лондон учих един семестър и там също играх в театър – навсякъде има страхотно оборудване и техника, но самите зали са доста обикновени. А като видях тази в Татарево, си казах: „Колко е красива!“. Усетих духа на публиката, която 40 години е изпълвала тази зала, мириса на сцената, със старите дъски и дървените седалки“, споделя с възторг Атанас.
Сцената-съкровище той открива в много важен момент от живота си: „Предстоеше ми дипломна работа в театъра на колежа, и то в ролята на Хамлет. Бях в тежък период, получих жестока контузия от тениса, който играех много в колежа. Бях много изплашен за ролята си, мислех си, че нищо няма да се получи. Хамлет е наистина най-голямото предизвикателство и мечта за всеки актьор, но и най-големият страх да не се провалиш. Ядосвах се, че съм си пропилял времето за тенис, вместо да се готвя по-усърдно за Хамлет. И изведнъж тази зала блесна пред мен“.
Той започва да репетира монолозите на Хамлет и там, сред 30-годишния прахоляк и мръсотия, за пръв път се чувства добре в „кожата“ на героя си: „Усетих пиесата по мой собствен начин - как Хамлет приема съдбата си: че каквото ще се случи, ще се случи. Точно в тази зала дойде успокоението ми, че съм си на мястото в тази роля, и че не е грешка решението ми да се занимавам с театър. Когато се върнах в колежа и изиграх Хамлет, получих отлична оценка и дори награда за ролята“.
В Щатите Наско разказва на всички свои приятели за откритието си. „Постоянно им говорех за България, а те много се въодушевяваха от културата и историята ни. Всеки път задължително им носех в Щатите малки бутилчици с домашната ракия на дядо ми.
Тогава, през 2014-та, той още няма представа, че съществуват краудфъндинг платформи за набиране на средства онлайн. „Мечтаех си как един ден, може и след 20 години, като стана известен актьор и печеля добре, ще финансирам ремонта й“, спомня си Наско.
Тогава негов съквартирант започва стаж в организацията Creative Visions с централа в Малибу, подпомагаща точно такива креативни проекти, които биха променили света и средата. Екипът на фондацията е много въодушевен от идеята на Наско да отключи сцената в Татарево и да й даде втори живот. Така се ражда проектът “Unlock The Stage“ („Отключи сцената“) Канят го на среща в Малибу. „Беше много странно и вълнуващо да седя в офиса с изглед към океана и да говоря за Татарево“, смее се той.
Creative Visions е организация с интересна история. Създадена е от Кейти Елдън в памет на сина й Дан Елдън, талантлив фотожурналист на „Ройтерс“, който загива в Сомалия само на 23 години през 1993-а, пометен от разярена тълпа, докато отразява бунт. „Когато ме изслуша, Кейти Елдън ме нахъса с думите: „Няма начин, ти това трябва да го направиш. Това нещо ще се случи това лято и ние ще ти помогнем“. От фондацията помагат за каузата с менторство и дарения, отделно Кейти Елдън и семейството ѝ добавят лични средства за Татарево.
Прочети още
Към американската група се присъединяват приятели на Наско от гимназията в Хасково, от Пловдив, Първомай и София. Събира се екип от над 30 доброволци, които нямат представа откъде да се захванат и кое по-напред да направят, но затова пък са заредени с хъс и ентусиазъм. Работата по почистването и ремонта върви денонощно. Някои остават за постоянно в Татарево, други идват само за уикендите.
Работят с маски, заради натрупания прахоляк. Вода в читалището няма, пълнят кофи от съседното магазинче. Осветление също няма, само един извод зад сцената. Слагат фенери на главите, за да виждат какво правят. През уикендите се събират приятели на Атанас от Хасково, идват и деца от Татарево, по собствено желание.
В настаняването и изхранването на доброволците се включва цялата Наскова рода. В къщата на баба му и дядо му е като в Дядовата ръкавичка. Съседи, живеещи в Пловдив, им предоставят легла, има и хора на палатки. За реда по настаняването и изхранването се грижи баба му Петя, която става любимка на всички и им готви непрекъснато.
В благородната кауза се включват и родителите на Наско, Петър и Таня Атанасови, които пазаруват продукти от Хасково за „децата“. Помагат и роднините му, с дарения се включва и сестра му, която е учила в Кеймбридж и Харвард и работи в Барселона.
Най-сложната част за Атанас е не събирането на средства, а да накара местните хора да повярват в приказката. Но когато залата грейва, баби от самодейния колектив започват да си репетират песните, дори подготвят сценка по Чудомир.
На 18 юли 2015 г. се провежда фестивалът „Отключено“ под наслов „От нищо нещо“. При разчистването доброволците намират стари плакати и правят изложба във фоайето.
С част от събраните средства екипът купува оборудване за дигитално кино. Дърводелец сковава рамка 3 на 2 м и опъват платно за импровизиран екран. Първата прожекция е през октомври 2015 г. на филма „Специалист по всичко“.
На откриването залата не може да побере зрителите - 330-те седалки не стигат за желаещите да видят оживялата приказка. Става традиция фестивалът „Отключено“ да се провежда всяка година, като последното му издание беше тази година.
„На хората, които имат съкровена мечта, която изглежда възможно най-неосъществима и би предизвикала насмешка и недоверие в околните, бих им казал, че именно за нея си струва най-много да се борят. Мечтата се случва, когато вървиш към нея, когато се бориш за нея. А дали ще получиш някаква награда или не – това е без значение“, казва съвременният будител, предложен за министър на културата.
