Сн.: Павел Червенков
Венета Дойчева*, Kultura.bg
Очаквах това представление с вълнение, примесено с надежда, че съвременният ни театър има творчески ресурс да отговори с ярко сценично решение на литературното богатство на един прекрасен роман - „Чамкория" от Милен Русков. С чиста радост споделям, че вълнението надмина очакванията ми, а плахата боязън, че може и да не се е получило, беше категорично пометена и заместена с насладата на „така нареченото" естетическо удоволствие.
(За непрочелите романа е нужно да се поясни, че като „така наречени" Бае Славе, героят от „Чамкория", определя домашните си. Пуска този израз при почти всяко споменаване на жена си и семейството, а той ги споменава често.)
Представлението на режисьора Явор Гърдев и на актьора Захари Бахаров (художник Светослав Кокалов) е обратното на подобно разминаване между определение и същност. „Чамкория" е „театърът в себе си". Това е красива демонстрация на хоризонтите на минималистичното и доказателство, че театралното удоволствие не зависи пряко от постановъчна пищност или визуална ефектност (хиперболизиран ретро гюрук, седалка и кормило маркират омнибус, музика от 20-те години на ХХ век звучи в антракта, но спектакълът остава чист от звукови допълнения). В тази игрова капсула театърът продължава да се съдържа в най-класическите изразни средства на това изкуство - актьора и текста.
Още в структурата на романа е заложена театралната възможност. Романът би могъл да бъде определен и като драматичен монолог, който персонажът започва с тръгването си от началната спирка в София и приключва в последния си жизнен миг. Бае Славе споделя с читателя мисли, породени от гледките пред очите му (улиците на София, пейзажите край пътя за Чамкория, пътниците в омнибуса). Активизира спомени за преживени събития (участието му във войната, свидетелството за атентата в църквата „Света Неделя", въвличането му в страшните събития на последвалия терор). Разгръща житейската си философия (балканско-хедонистична) и политическите си размисли (твърдите си позиции на вярност към широкия социализъм). Самоанализира се (като един спонтанен фройдист се изправя очи в очи с императивите на своя пол). Всички тези линии се пресичат и захранват взаимно, като оформят пластична и цветна картина на неговия персонален мироглед. Театралната адаптация черпи вдъхновено от гъвкавото слово на Милен Русков и се доверява на вътрешно театралната перспектива, която носи този езиков изказ, бликащ от вътрешния свят на едно индивидуално съзнание, но подпечатан с двойно ехо - на актуалната за събитията епоха и на днешния поглед към нея. Тези смесени оптики творят уникална плетеница от асоциации и предлагат прекрасни възможности за театрална интерпретация (режисьорска и актьорска).
Водеща е линията на ироничното, което езиковият автоматизъм неволно изказва. Славе има автентичен идиолект и през неговия пъстър, сочен, категоричен тон се разгръща цялостната му нагласа към света и към себе си. Актьорът е успял да „всмуче" диханието на тази уникална реч с парадоксалните й прехвърляния от тема на тема, с потрисащите открития в хода на уж празното бърборене, с внезапните замирания на мисълта, с едва подчертаната незаинтересованост от изблиците на прииждащите при Славе изненадващи връзки и открития.
Захари Бахаров наистина се преселва в дома на това битие и постига абсолютно пълнотата на житийната авантюра на Бае Славе. При оскъдна външна динамика, с отказ от всякакъв вид демонстративна актьорска виртуозност, актьорът следва своята линия на внушение за концентрираното пребиваване на Славе в себе си. Цялото му монологично изразяване плува в нещо като неуловима нега. Той се преживява като отделен и различен от своя свят по няколко важни (за него) признака: образование („механо"-то му дава самочувствие), собственост (омнибусът, макар и на лизинг, му дава житейски сили и надежди), политически пристрастия (свободен и инициативен гражданин „широк социалист"). Смъртта го е близвала неведнъж и го е отминавала (на фронта, край църквата „Св. Неделя", в курсовете със страшния превоз на чувалите с убити в подземията на Безопасността)... Но усещането за смърт е дълбокият пласт на душата му. Тази персонална интуиция просветва още в първите му думи с фоново предчувствие - сякаш той вече знае, че това е последният курс. Тук няма никакви специални акценти или външни театрални знаци, навеждащи към това. Само един характерен жест на приглаждане на мустаците и брадичката раздвижва пребиваването в себе си във видима нагледност, в излизане навън.
Представлението изобилства с микроетюди, доставящи върховно театрално удоволствие. Един пример: любимото животно на Славе се оказва (и за негова собствена изненада) пингвинът! Размишленията му по този повод, историята с посещението на зоологическа градина заедно с малкия му син и впечатленията от различните животни са уникален сюжет, написан с виртуозно чувство за хумор и самоирония и разказан от актьора с нарастваща наслада от мига, в който той „изиграва" тази птица. Образът е постигнат на принципа „по-малкото е повече" - характерен разкрач на стъпалата, леко поклащане, едва побутване на корема напред и дъгата на силуета е пред нас - как да не имаш пингвина за най-любимо животно! Взривове на смях и радостна възбуда съпътстват открай докрай представлението.
Все пак нека кажем - това не е комедия. Или можем да наречем театралната „Чамкория" „човешка комедия" в традицията на онова пречупване на формата, което след „Божествената комедия" изказва през конкретен личен поглед пластовете на обществото и намества себе си в широката картина на света. И в непосредствен, и в метафоричен план Славе пътува през топоси на събитийност, в която той е включен по различен, но винаги автентичен начин.
Няколко кулминационни мига успяват да създадат истинска съборност и да интензифицират личните преживявания на зрителите в общо споделено чувство. Тези силни моменти са свързани с разказите му за участие/отношение в големите исторически събития от началото на ХХ век. Разказът за обстрела на камиона му през войната, покрусата му на български войник, командван от „така наречени генерали герои от войните", кошмарните нощи на терора, в който той се оказва въвлечен като превозвач на трупове... Тези истории са интерпретирани в много фин регистър на глух ужас, ярост, горчивина. И в градацията на линията на сериозно-драматичното идва финалът. След авантюрни перипетии и изпитания, след изблици на силни чувства Славе отваря табакерата и открива, че Джинът, случайният престъпник герой, с когото съдбата го срещна на подбалканския път, е изпълнил думата си - парите са там. Брои парите бавно, бавно ги сгъва, затваря табакерата и се разплаква без плач: „Свободен съм!"
----
*Професор Венета Дойчева Иванова преподава в НАТФИЗ „Кр. Сарафов". Завършила е „Театрознание" там през 1986 г. Защитила е докторат по история и теория на българския театър, специализирала в Лил и Париж с френска държавна стипендия. Има многобройни публикации в специализирани издания.
