Димитър Инкьов
Роденият през 1932 г. в Хасково Димитър Инкьов завършва в родния си град техникум, но точните науки никога не са били неговата стихия. Затова продължава образованието си във ВИТИЗ „Кр. Сарафов", където учи театрознание. Състудент и приятел е с хора като Хачо Бояджиев и Иван Андонов. Литературните си опити започва още като средношколец, когато публикува първите си творби в сп. „Родна реч", а по-късно перото му блести във вестниците „Студентска трибуна" и „Стършел", преди да започне работа като редактор в сп. „Наука и техника за младежта". На по-младите ни сънародници тези издания днес нищо не говорят, но мога да спомена, че наред с пасквилите на еднопартийната идеологическа пропаганда по техните страници се срещаха от дъжд на вятър и талантливи литературни изяви. Някои от тях бяха на Инкьов - от първа младост, та чак до бягството му на Запад през 1965 г. След цяла щафета митарства най-после попада там, където му е мястото - в българската секция на радио „Свободна Европа" (РСЕ) в Мюнхен. На слушателската аудитория е
познат под псевдонима Велко Верин
По онова време РСЕ наподобяваше по-скоро преводаческо бюро, отколкото творчески клуб. Казано по-простичко, цел на радиото беше по-скоро да представя пред слушателя замисъла на американската външна политика, отколкото да отразява светогледа на прогонените от комунистическия режим творци. Почти всички редактори в радио „Свободна Европа" - не само в българската секция - работеха не като автори, а като преводачи на най-реномираните западни печатни издания и осведомителни агенции, които документираха политическата тактика и стратегия на Запада. На дневен ред бе политическото, а не изящното слово.
Пръв Инкьов разчупи тази схема. Сред армията преводачи авторът Димитър Инкьов сигурно се е почувствал - казано с думите на Клавдий Гален - като магаре между маймуни и му е струвало доста усилие да убеди българските и американските ни директори, че борбата за човешки права има нужда и от сатира, и от литература, и от изкуство. Така или иначе успява да въведе в средата на 60-те години
авторската седмична програма „Весела неделя"
Отдел „Проучване и анализи" на българската (пък и на всички останали) секция на РСЕ имаше свои средства и прийоми, които и в трудните условия на студената война съумяваха някак да потърсят обратна връзка и да установят рейтинга на отделните ни програми сред родните слушатели. Тук няма да обяснявам как точно ставаше това - ще спомена само, че го правехме по конспиративен път, без да застрашаваме сигурността и на българските туристи в Западна Европа и в Америка, и на сънародниците си в страната. Според тези проучвания от втората половина на 60-те години насам най-слушана се оказа програмата „Весела неделя". И имаше защо. Сред сухотата на всекидневните политически хроники изведнъж
блесна колоритният образ на Ботуш Каишев
- бивш партизански герой и настоящ генерал от Държавна сигурност - персонаж, въведен от Димитър Инкьов. Появиха се нови, нечувани дотогава по вълните на РСЕ понятия като милиционеросоциализъм и прословутото социално равенство на комунистическото общество, в което въпреки общонародния му характер - като в антиутопията на Оруел - някои са по-равни от другите. Байганьовщината на идейно здравия Ботуш Каишев и на неговия номенклатурен и разглезен от кастовите привилегии на нововъзникналата червена буржоазия внук Каишчо завладяваха с гротесковия си колорит. Слава Богу, след победата на демокрацията фейлетоните на Димитър Инкьов бяха издадени и на родна земя. За сметка на това неиздадени на български останаха десетки други шедьоври на писателя, който успоредно с редакторската си работа в РСЕ през 1973 г. започва да пише, както и детски драматизации за баварското радио. Става дума за
книги, писани на немски език, но обходили целия свят
Всички те са преведени на десетки езици, издадени и издавани и до днес в редица страни на петте континента. Много от произведенията му са станали класика, включени са в учебните програми на немскоезичните европейски държави - само в родните училища никой не ги знае.
Обстоятелството, че въпреки огромната си международна популярност, въпреки милионните си тиражи и присъдените литературни награди творбите на Инкьов остават пренебрегнати в родината му, говори само по себе си. От стотината книги на Инкьов в София са издадени само пет-шест - при това не най-добрите. Дори мъдрите му и така увлекателни адаптации на античната гръцка митология за деца не намериха път към България. Макар че сътвори истински шедьоври за деца и юноши, Инкьов дори се обиждаше, като го наричаха детски писател. Според мен - с право. Несправедливо е да го класифицираме като детски писател - той е не само детски писател точно така, както е не само детски писател и авторът на „Малкият принц", както не са само детски писатели и Михаел Енде, Ръдиард Киплинг, Самуел Маршак и Джани Родари. Най-значимите, истински стойностните детски книги носят синтезирана мъдростта на най-значимите и стойностни книги за възрастни. Да пишеш за деца, значи да пресъздадеш, да пренапишеш, да преведеш най-хубавото, най-мъдрото, най-поучителното от света на възрастните на езика на детето. Това трудно изкуство Димитър Инкьов владееше до съвършенство.
Разбира се, животът на Инкьов бе живот не само на писател, а и на политически емигрант - с всичките му изгнанически нерадости. Бих могъл още дълго да разказвам за отмъщението, което Държавна сигурност му готвеше, за двата (слава Богу, осуетени от западните служби за сигурност) опита
да бъде отвлечен в България
където вероятно щеше да го постигне участта на българския журналист и антикомунист Борис Илиев Арсов, отвлечен през 70-те години от Дания, за да бъде затрит в Пазарджишкия затвор. Какво да се прави - ние воювахме срещу тоталитаризма само с думи, но тоталитаризмът воюваше срещу нас не само с думи, а и с оръжията на терора, които той владееше много по-добре от думите.
Димитър Бочев, ,,Тема"
Авторът е писател и дълги години бе програмен редактор в българската секция на радио ,,Свободна Европа".
