сн. “Народно дело”
Седемгодишният Абдала, година по-големият му брат Фаулас и 11-годишната Балкис днес ще ядат хляб с малко топла вода и лъжица олио. Когато следобед притъмнее, децата ще запалят няколко свещи, тъй като у тях няма ток, и ще се съберат около печката на дърва да се стоплят. Глада ще залъжат с чаша чай. Вечерта, преди да си легнат, няма да се изкъпят, а само ще се обтрият с мокри кърпи, защото водата е спряна.
Това е историята на едно семейство, което буквално се е изтръгнало от смъртта, бягайки под куршумите и минометите в Сирия. Те не са просто бежанци, които са дошли във Варна да търсят спасение, а пълноправни членове на страната ни, тъй като Абдала, Фаулас и Балкис са български поданици.
Историята на децата започва, когато Светлана Янчева среща любовта на живота си - сириеца Мохамед Даас, през 1992 г. във Варна. Две години по-късно заминават да работят в Румъния, а 6 г. след това решават да си създадат истинско семейство в Хомс, Сирия. Там се раждат децата. През годините Светлана се грижи за хлапетата и дома, а Мохамед изкарва прехраната им като специалист по ВиК. Идиличният делник на семейството се превръща в кошмар през март 2011 г., когато започва войната в Сирия. „Мислех, че ще свърши за месец-два, но ставаше все по-лошо", коментира жената. Много бързо за жителите на Хомс, където се разиграват истински касапници, домовете се превръщат както в убежище, така и в затвор. И то не особено надеждни. „Дори и да си прибран вкъщи, нямаш никаква сигурност, че ще се спасиш от куршумите. Може както си в кухнята да те гръмнат. През цялото време единствената ни цел беше да опазим децата живи от денонощните стрелби. До банята имахме малко коридорче. Преценихме, че куршумите няма да минат през двете стени дотам, и затова оставях децата в коридорчето, сигурна, че нищо няма да им се случи. Казвах им да не мърдат оттам, а аз много внимателно отивах до кухнята или до другите стаи. Никъде не можехме да излизаме. Така изкарахме 4 месеца, но прецених, че не можем повече и трябва да се върнем в България", разказва Светлана.
Когато Светлана пристига с трите си деца в България, постоянно й се налага да ги утешава, че тук никой няма да ги застреля. „Доста време те се стряскаха, особено като видят полицай на улицата, и инстинктивно ме хващат за ръката", разказва тя. Всеки шум за хлапетата е причина да се изпънат в нервен страх. „В продължение на месеци, докато бяхме в Сирия, те се препъваха и падаха един върху друг от ужас, че няма да успеят да се скрият от куршумите", обяснява тя. Щом стъпва във Варна с куфара и децата, Светлана се сблъсква с шока на родната криза. „Честно казано, не очаквах да е толкова лошо положението. Стреснах се, когато видях цените. Нямах представа, че тук всичко е толкова скъпо. В Сирия един килограм хляб го купуваш за половин долар, а тук за 600 грама даваш 1 лев", признава тя. Доходът, който трябва да разпредели за петчленното си семейство, е повече от скромен. Работата, която си намира, не е кой знае какво и затова заплатата й е едва 300 лева. Тъй като парите не стигат, всяка събота цялото семейство нарамва рекламни вестници и ги пуска в пощенските кутии, за да може да припечели още 100-тина лева на месец. С много усилия Светлана успява да си издейства детски добавки за децата. Но и така парите не стигат, тъй като половината от тях отиват за наем, ток и вода. „Боли ме за децата. Тежко ми е, когато поискат нещо, а аз не мога да им го дам", лаконично коментира жената. Истината обаче е далеч по-зловеща. Нейна приятелка, която повече от година е близо до битието на семейството, споделя, че основната храна е надробен хляб с малко топла вода и лъжица олио. Децата ходят на училище с по няколко сухи филийки, защото парите не стигат за друго. А от социални грижи не могат да помогнат, тъй като съпругът на Светлана е чужденец.
Преди около месец Светлана научава, че квартирата, в която живее, всъщност е отчуждена още през 2010 г. Наемът, който тя плащала на стария собственик, е взeман нерегламентирано, но не това е бедата. Когато „хазаинът" й научава, че тя вече е наясно с жилищната ситуация, й съобщава, че вече не му дължи наем, но казва, че трябва да се изнесе, и то до дни. През това време той закрива партидите за ток и вода. Ето защо вече повече от два месеца семейството живее без електричество и вода. Децата учат на свещи. "Много им е трудно, притеснявам се, че ще започнат да изостават. Виждам ги как се взират в учебниците на светлината на свещите и не успяват. Взираме се на смени, но не се получава", казва Светлана и сълзите й потичат от безсилие.
Когато трябва да отговорят на въпроса от какво имат нужда, Светлана и съпругът й Мохамед свиват пръсти и отклоняват поглед. Съгласяват се с обобщението, че имат нужда от квартира, която да им е по джоба, и ot работодател, който да се съгласи да наеме Мохамед. „За себе си нищо не искам, освен за децата", плаче Светлана. Когато я питаме дали имат нужда от храна и дрехи, сълзите й рукват. Мохамед толкова е засрамен от предложението, че веднага става от мястото си и се обръща с гръб, за да скрие сълзите си, но отново се обръща и с жест отказва помощ. Не, не мислете, че са твърде горди. Те просто са хора, които са изкарвали хляба си с честен труд и не са предполагали, че децата им ще заспиват гладни. Това са хора, които са избягали от войната и са благодарни за свободата си. И все пак майка, както е плакала от страх, че децата й ще загинат в една нелепа война, така плаче и днес от страх, че ще останат на улицата и ще ги застигне ужасът на глада и мизерията.
Юлия Георгиева, "Народно дело"
