1973 г., Сашийн Литълфелдър: Тази вечер аз представлявам Марлон Брандо
Ирина Гигова
Да обърнеш гръб на „Оскар" не е по силите на мнозина, но някои могат да си го позволят. В 88-годишната история на церемониите за връчването на наградите на Американската филмова академия има не един случай, когато актьори или режисьори по различни причини са решавали да пренебрегнат Нощта на звездите. Режисьорът Спайк Лий и актьорът Уил Смит със съпругата си Джейда Пинкет, които тази година първи обявиха, че няма да уважат бляскавата гала на 28 февруари в знак на протест срещу дискриминационното според тях отношение към расовите малцинства при разпределянето на номинациите, съвсем не са пионери. Навярно няма и да са последните, отказали се от панаира на суетата върху червения килим.
Безспорно най-нашумелият е този, когато през 1973 г. номинираният за ролята на Дон Корлеоне в „Кръстника" Марлон Брандо печели „Оскар", но не присъства в залата. Като свой посланик той изпраща артистката от индиански произход Сашийн Литълфедър - Малкото перо, президент на Националния комитет на коренните американски жители. В традиционно облекло на племето апачи тя се качва на сцената, но вместо да приеме статуетката, връчва писмото на големия актьор до академията. „Тази вечер аз представлявам Марлон Брандо. Той поръча да ви предам, че за съжаление е принуден да откаже тази щедра награда. Причината е несправедливото отношение към американските индианци в днешната филмова индустрия", казва тя. В медиите излиза и цялото обръщение на Брандо, наблягащо на „последните 200 години, в които новите американци убиват, лъжат и прогонват от домовете им коренните жители". Този пасаж, естествено, не е произнесен от Сашийн на подиума, тъй като имало опасност организаторите да я отстранят от микрофона. Дали тази година Леонардо ди Каприо, който посвети на американските индианци получения „Златен глобус" за „Завръщането", няма да постъпи по подобен начин?! Ще видим.
И Уди Алън никога не е бил голям фен на оскарите. Режисьорът и актьор в собствените си филми винаги е избягвал да присъства на награждаванията, обяснявайки: „Нямам никакъв интерес към такъв тип церемонии. Смятам, че те наистина не знаят какво правят. Когато видиш кой печели (и не печели), разбираш колко малко смисъл има във всичко това..." Уди Алън решава да се появи само през 2002 г., малко след атентатите от миналия 11 септември, за да покаже някои откъси от свои ленти, заснети в любимия му Ню Йорк, разтерзан от терористите.
Великата Катрин Хепбърн, една от филмовите икони на ХХ век, покрай много други неща е известна и с 12-те си номинации за академичната награда, получени в продължение на почти 80-годишната й кариера. В крайна сметка тя се увенчава с 4 отличия, но така и нито веднъж не отива да си ги прибере лично. През 1974 г. Хепбърн най-сетне излиза на подиума, за да връчи на продуцента Лорънс Уайнгартън приза „Талберг" и между другото обявява: „Много съм щастлива, че никога не съм чувала някой да ми подмята: „Крайно време беше!" Аз съм живото доказателство, че човек може да изчака 41 години, за да спре да бъде егоист." Впрочем в дома си в Кънектикът Катрин Хепбърн с удоволствие позира със заслужените статуетки.
Друг многократно номиниран актьор е легендарният Питър О'Тул. Академията 7 пъти го поставя в списъка на претендентите, без нито веднъж да го премира. „Все шаферка - нито веднъж булка", коментира звездата с морскосините очи от „Лорънс Арабски". През 2003 г. го удостояват с „Оскар" за цялостна кариера, която той първоначално отказва с писмо: „Още съм активен, така че някой ден все пак бих могъл да спечеля мечтаното малко копеленце. Академията не би ли могла да поотложи тази чест, докато навърша 80 години?", казва се в него. Когато му обясняват, че други звезди като Пол Нюмън и Хенри Фонда са приели награди за цялостна кариера, което не им е попречило по-късно да спечелят и оскари за определени роли, О'Тул се успокоява и поема своята почетна статуетка от ръцете на Мерил Стрийп. „Сега и аз си имам своя „Оскар", който ще остане с мен, докато смъртта ни раздели", отбелязва 71-годишният по онова време актьор. Десетилетие по-късно той си отива от света, без да е дочакал продължение.
Преди няколко години и един от пионерите на „новата вълна" във френското кино - именитият Жан-Люк Годар („До последен дъх", „Жената си е жена", „Презрението" и др.) се дистанцира от академията. През 2010-а оттам всячески се опитват да влязат в контакт с него, тъй като е решено идната година да го уважат с почетен „Оскар" за цялостна кариера. Годар прави всичко възможно да остане неоткриваем, като накрая обяснява пред журналисти причината: „Ако академията иска да направи това - нека го направи. Но ми се струва странно. Питам се: кои от моите филми са гледали? Познават ли ги наистина? Наградата се казва The Governor's Award (в превод: Наградата на губернатора - б. р.). Значи ли това, че Шварценегер ще ми я връчва?" Има обаче и друга причина Годар да е резервиран - той няма виза за пътуване в САЩ, а няма и никакво намерение да си изважда такава. Не обичам дългите полети, ще обясни той. И наистина няма да присъства на церемонията.
Ако дебатите относно „прекалено белите" тазгодишни оскари малко позатихнаха, заслугата донякъде е на Робърт Редфорд, който покани на своя фестивал за независимо кино „Сънданс" от 21 до 31 януари в Юга много чернокожи творци и филми, които разказват живота на афроамериканската общност. И това съвсем не е случайно. Режисьорът и продуцент Спайк Лий например представи там вместо в „белия" Холивуд документалната си лента „Michael Jackson's Journey from Motown to Off the Wall" за живота на певеца от детството до първия му солов албум, който го изстрелва на световния музикален Олимп. Филмът бе излъчен и по телевизията на 5 февруари. Редувайки картини от спектаклите на артиста и интервюта с личности, които не биха станали това, което са, без влиянието на Майкъл Джексън, той проследява еволюцията на детето чудо до ранга на международна звезда, която разбива всички расови бариери. Именно на подиума в Парк Сити, Юта, Спайк Лий обяви: „Казвайки „не" на Нощта на оскарите, се чувствам пънкар!" Филмът е посветен на децата на Краля - Принс, Парис и Биджи (Бланкет).
Голямата награда на журито, както и наградата на публиката на фестивала заслужи филмът „Раждането на една нация", който се заяви като вероятен кандидат за следващото издание на академичните награди в този кръстопътен момент от тяхната история. Лентата разказва за въстанието на черните роби във Вирджиния през 1831 г. Сценарист, режисьор, продуцент, както и изпълнител на главната роля е Нейт Паркър, афроамериканец. Неговият герой Нат Търнър е реална историческа личност - роб, станал проповедник, тъй като бил грамотен и четял Библията, а впоследствие се превърнал в предводител на бунта срещу белите господари. Филмът ще бъде дистрибутиран от „Fox Searchlight" - независимата марка на „20th Century Fox", което му гарантира широк достъп до световните екрани.
