На 26 юни Светата Православна църква почита преп. Давид – цар Български, както и паметта на преподобни Давид Солунски. По времето на цар Симеон Велики България била силна и мощна държава.

След неговото царуване гърците успели да превземат столицата Преслав и голяма част от територията на България. В Югозападна България защитата на страната поел силният болярин комит Никола заедно с четиримата му сина. 

Свети цар Давид Български, наречен Мокри, бил велможа от югозападната част на Първото българско царство през втората половина на X в. Той е брат на цар Самуил и най-големият от четиримата синове на комит Никола, които през 976 г. повеждат борба срещу Византия за отвоюване на източните предели на царството, завладени от византийците пет години по-рано.

Предполага се, че Давид владее непосредствено област, намираща се в югоизточната част на историко-географската област Македония, между реките Вардар и Бистрица, или на югозапад, в Преспа. Предполага се също така, че умира още през същата 976 г. или малко по-късно. Сигурни са сведенията за това как Давид умира - той е убит от скитащи власи в местност по пътя между Преспа и Костур, наречена "Красивите дъбрави".

Дали власите всъщност не са пазителите на прохода между Костур и Преспа, или убийството му е организирано от Византия, е предмет на догадки. В памет на най-големия си брат Давид и на родителите си Никола и Рипсимия, през 993 г. цар Самуил поставя каменен надпис, открит в черквата от 10 век при село Герман до Преспанското езеро.

Неговият лик е изобразен на в притвора на главната църква в Зографския манастир на Света гора, рисувана през 1817 г. от Митрофан Зограф. Захари Зограф го изографисал в Троянски и Рилски манастир. Свети Паисий Хилендарски го споменава наред с останалите български светии в „История славеноболгарская”. Има икона, на която Свети Давид, цар Български, е изобразен с книга в ръка и надпис: „Всяко царство, което се разделя само в себе си, ще запустее.” Заради уникалния му живот днес пък повод да почерпят имат всички с хубавите имена Асен, Аспарух, Крум, Панайот, Румен, Румяна и Чавдар. 

Преподобни Давид Солунски, в чест на когото е издигнат благолепен византийски храм в Стария град на Солун, пък живял по времето на император Юстиниан I (5 век). От младежка възраст той следвал волята Христова, бил просветител и благодетел.

По-късно, след като раздал всичко, което имал, на бедните, заживял като отшелник. Първоначално се приютил в клоните на едно дърво, което било негов дом в продължение на три години, а после в безлюден район на страната. Но слухът за него и добродетелта му привлекли много ученици. Той имал и дарба да изцелява болни. 

Доверието и обичта на солунските управници и народ го подтикнали да отпътува за Константинопол, за да разреши техен проблем, свързан с управлението на града. Преподобният починал по време на своето завръщане, като сам уведомил за това. Тялото му било пренесено на мястото на покаянието му в Солун за поклонение.

Днес мощите му са в мъжкия манастир "Света Теодора", който се намира недалеч от раннохристиянската базилика "Св. София" в центъра на Солун.