Изборите в Канада през 1993 година прецакват по-малките партии, а победителят взема всичко
Антоний Тодоров
Демокрацията е власт на народа, но поради интелектуална ленивост и натрупани разочарования, всъщност я разбираме като власт на мнозинството от народа, което не е същото. Разбрали са го още по времето на Аристотел. Изборите с мнозинство са инструмент за въвличане в политиката на повече хора в масовите общества, но трайно разделят съвременните общества на управляващи и управлявани.
Днес за нас демокрацията са най-вече и преди всичко избори чрез мнозинство. Затова и властта на мнозинството е толкова ценна, макар мнозинството, както е известно, да може да взема решения, които са против неговите интереси, но и против демокрацията. Последните избори и референдуми по света (избирането на Доналд Тръмп за президент на САЩ, колумбийският референдум срещу мирното споразумение с ФАРК, „Брекзит" и много други) показаха „бунт на мнозинството", опит да се промени играта, макар и с много неясни за мнозина последици.
В България проява на бунта на мнозинството е последният референдум, иницииран от Слави Трифонов и неговото шоу, на който 2.5 млн. избиратели подкрепиха въвеждането на мажоритарни избори в два тура с абсолютно мнозинство за Народното събрание. На следващия ден наблюдателите на използването на интернет регистрираха бум на търсене на термина „мажоритарни избори". Гласувалите решиха все пак да се информират какво точно са подкрепили.
Избирателната система е съвкупността от институции, правила и норми за избор на представители от избирателното тяло. Избирателният закон поради това има характера на устройствен закон, както и конституцията. Затова се приема, че такъв закон е редно в демократичните режими да бъде резултат от възможно най-широк консенсус. Иначе винаги ще съществува подозрението, че е в полза на едни и във вреда на други, особено ако обществото е разделено по въпроса.
Избирателната система е един от основните елементи на представителната демокрация. От нея зависят много неща: мотивацията на избирателите, типът на партийната система, устойчивостта и ефикасността на правителствените мнозинства. В практиката са познати два основни класа избирателни системи: мажоритарни и пропорционални, като съществуват също така и междинни разновидности, както и смесени системи, съдържащи елементи както на единия, така и на другия клас. В Европа мажоритарна система се прилага единствено в 5 държави, а в 2 системата е смесена или паралелна (пропорционална и мажоритарна).
Исторически мажоритарните системи се използват най-отдавна. Това е така, защото в началото гласуването на изборите се е смятало повече за гражданска повинност (като държавната служба), а не за гражданско право. Гласоподаването дори в първите години на Френската революция се третира като „служба", до която не могат да имат достъп всички. Поради това изборите имат функцията най-вече да излъчат представители в събранието, които да изберат правителството, поради което мажоритарните избори са напълно съответни на такава задача.
Най-стара е мажоритарната система в един тур. В края на ХІХ век тя се е прилагала най-много в англосаксонския свят (Великобритания, британските доминиони, САЩ, но също в Латинска Америка, Швеция, Дания, Португалия, Испания и Гърция (европейски страни с подчертано английско влияние). Затова е известна като системата „първият взема всичко". Мажоритарните избори в два тура, изискващи абсолютно мнозинство, се въвеждат под натиска на Католическата църква като междинно средство, при положение че постигането на единодушие е твърде трудно. В края на ХІХ век тя се прилага във Франция, Австрия, Италия, Германия.
Според размера на избирателния район мажоритарните системи са: едномандатни (избира се само един представител в район) и многомандатни (избират се няколко представители от район). Според изискваното мнозинство мажоритарните системи са: в един тур (изисква се относително мнозинство) - още се нарича плурален вот, и в повече от един тур (изисква се абсолютно мнозинство) - още се нарича просто мажоритарен вот.
При мажоритарен едномандатен избор в един тур страната се разделя на едномандатни избирателни райони - толкова на брой, колкото са местата в избираното събрание. Всеки избирател има един-единствен глас (ако гласува с бюлетина, тя съдържа едно-единствено име, или в случай на комплексна бюлетина - валидна е само онази, в която е оставено или отбелязано само едно име). Кандидатът, излязъл първи по брой на получените гласове, е избран.
Тази система се характеризира с почти систематична тенденция на усилване броя на спечелените места от партията, която е излязла първа по броя на подадените гласове. С такава система обикновено се формират силни правителствени мнозинства. Статистически може да се докаже, че партията, която има равномерно разпределени поддръжници и достига около една трета от националния вот, има шанса да спечели всички места, ако има повече от един съперник.
Такава избирателна система се смята за приемлива в страни, където местата си оспорват две големи партии, които дълго време се редуват във властта, както е във Великобритания. В този случай съществува силна и постоянна зависимост между съотношенията на получените гласове и съотношенията на спечелените места от двете партии, като първата партия винаги и систематично получава средно с 10% повече места в парламента, отколкото гласове.
Тази система може да има крайно неприемливи последици, ако вместо състезания на две относително изравнени като подкрепа партии имаме система с доминираща и няколко други с по-малка подкрепа партии. Тогава мажоритарната едномандатна система в един тур може да произведе парламент, в който да има само и единствено представители на доминиращата партия, което днес се смята за недопустимо в една многопартийна демокрация.
При тази система има не само значително усилване на представителството на първата по брой на гласовете партия, но също и силна зависимост на представителството от географското разпределение на гласовете - една малка, но регионална партия може да получи представителство, докато много по-голяма от нея национална партия да остане без мандати. Парламентарните избори в Канада през 1993 г. показват този ефект. Либералите тогава получават 41.3% от гласовете, но 60% от мандатите. Консерваторите имат 16% от гласовете, но само 0.7% от мандатите. Докато „Блокът на Квебек" с 13.5% от гласовете (по-малко от консерваторите) получава 18.3% от местата (избирателите му са концентрирани в избирателните райони на едноименната френскоезична провинция). Подобна ситуация се е случвала в Канада и през 1957 г., и през 1959 г., а във Великобритания - през 1951 г. и 1974 г.
В днешния британски парламент са избрани 650 депутати, от които 329 консерватори, 230 лейбъристи, 54 шотландски националисти, 8 либералдемократи, 8 демократични юнионисти, 4 северноирлански националисти (не участват в работата на парламента), 3 уелски социалдемократи, 3 социалдемократи-лейбъристи, 2 юнионисти от Ълстър, 1 от зелените, 1от Партията на независимостта и 5 независими (0.8% от местата). Последното илюстрира доколко тази мажоритарна система подкрепя избора на независими от партиите депутати.
Тази система за избор е силно зависима от разкрояването на избирателните райони. Общото правило, изискващо еднакъв брой жители във всеки едномандатен избирателен район, не дефинира по никакъв начин конкретната им география. Смята се, че е достатъчно да има териториална връзка между частите на района, но формата му, конкретните селища, които той обхваща, е решение на овластения да разкроява избирателните райони. Разкрояването най-често се оправдава с необходимостта да се поправи очевидно демографско несъответствие. Например в САЩ през 1960 г. има два сенаторски избирателни окръга, които се различават драстично по своето население, защото дълго време не са били разкроявани наново с оглед на новата демографска ситуация: Лос Анджелис има 6 млн. жители и е избирал 1 сенатор в щата Калифорния, докато шерифството Стратън има 1,500 жители и също е избирало един сенатор.
През 1812 г. за изборите за Конгрес в САЩ губернаторът на Масачузетс Елбридж Гери очертава един избирателен район, чиято форма наподобява саламандър - толкова необичайно са свързани селищата в него. Целта е да съберат на едно място преобладаващите избиратели на противника, за да може партията на Гери да спечели не много честно мнозинството от местата в щатския сенат. Резултатите са такива, че с 50,164 гласа неговата партия печели 29 места, докато опонентите с повече гласове - 51,766, печелят едва 11 места. Въпросният избирателен окръг с формата на саламандър критиците на губернатора Гери наричат с името „геримандър", откъдето и навлиза в политическия жаргон терминът „геримандъринг" - нечестно манипулиране на разкрояването на избирателните окръзи с цел получаване на незаслужено предимство.
В посочената схема е показан начин на „геримандеринг". В примера имаме 15 общини, обединени в една област. Трябва да ги разделим на 3 избирателни окръга (1, 2 и 3), като всеки окръг съдържа по 5 общини. Това е направено и в трите случая (А, Б и В). В областта се състезават две партии (Х и У), които приемаме, че са получили всички гласове във всяка отделна община. От примера се вижда как според различния начин на съставяне на избирателните окръзи се получава различен резултат. В случая А партията Х не получава нито един от трите мандата, всичките ги получава партията У. Във втория случай Б, партията Х получава 1 мандат, а партията У - 2. В третия случай В партията Х получава 2 мандата, а партията У - 1. Общото съотношение на гласовете между партиите Х:У е 2:3 (6:9 общини). Най-близко до съотношението на гласовете би бил вариант Б на разкрояване на избирателните окръзи, а вариант В би обърнал резултата - партията с повече мандати ще има по-малко гласове. Вариант А е типичен за мажоритарната система с един тур - първата по гласове партия взема всички мандати.
