Същестува версия, че бащата на турската нация Мустафа Кемал Ататюрк е бил от български произход. Това е записано дори в енциклопедията на братя Данчови, отпечатана през 1936 г. Там се казва, че родителите на създателя на турската република са българомохамедани от Солунско, пише „24 часа“. В този край още има хора, които заявяват, че са рода с Ататюрк. В Гърция пък журналистът Георги Кулов е срещал българи мохамедани, които също твърдят, че са му роднини.
„Ние сме български селяни от Солунско. Викат ни помаци, защото сме помагали на турската армия в османско време. Ататюрк е от нашето коляно.“ С тези думи посрещнаха екипа ни жителите на одринското село Азатлъ, писа преди време Кулов в smolyan.bgvesti.net. Това е най- многолюдното българомохамеданско село в Одринско.
Изследователят Христо Красин пък в книгата си „Има ли турци в България“ твърди, че Мустафа Кемал е
роден в село Себища
област Голо бърдо, разположена между днешна Албания и Македония. Там живеят само българи мохамедани, единствен ходжата навремето знаел турски. Според руския учен Афанасий Селишев в цялата област нямало дори един турчин. Там се залюбили левентът Али Реза и красивата Зюбейде. Те били деца на заможни родители, охридски търговци, а от техния брак се родил Мустафа. По-късно семейството се мести в Солун. Има и версия, че само Зюбейде е българомохамеданка. Българският разузнавач и дипломат Сребрен Поппетров пише поверителен рапорт до министъра на външните работи за обиколката си в областта Малесия на 14 август 1930 г., където е изпратен с разузнавателна мисия. Той докладва, че в село Себища се е срещнал и разговарял с роднини на Мустафа Кемал. Никой от тях не знаел турски, въпреки че се опитвал да им говори на този език. Те си
приказвали на български
и му разказали, че роднината им Али Реза възнамерявал да завърти търговия и решил, че тя ще тръгне най-добре в Солун. Научил десетина турски думи от местния ходжа и се преселил там със семейство си. Провървяло му и започнал работа в митницата.
Самият Ататюрк е единственият държавник от Балканите, който многократно е заявявал не просто привързаността си към българския народ, а е изтъквал силната си любов към него. Нещо повече, той признава, че в детството си е играл само с българчета. Но защо само с тях? Може би защото други наоколо не е имало. „Няма да забравя приятните моменти, които съм преживял в България. Бил съм, съм и винаги ще бъда приятел на българския народ.
Обичам безпределно българския народ
още от детинство. В Солун съм другарувал през всичкото време само с българи. Всяко българско нещастие ми причинява невъобразима болка. Винаги съм правил всичко възможно да помогна на България. Турция и България трябва да бъдат приятели. Който е против България, той е против Турция“, казва той. Българи с ислямско вероизповедание и турци алиани в Кърджалийско си оспорват Ататюрк, писа преди 6 години пък сайтът на град Първомай. Тогава лидерите на двете общности били в лют спор към коя от тях принадлежи Бащата на турската нация. Първите се позовават на написаното в енциклопедията на братя Данчови, както и на негова версия, повторена 70 години по-късно от писателя Петър Япов в книгата му „Помаците“.
Алианите пък посочват като аргумент името на баща му - Али Реза. Според изследователката на алианската общност в България Невена Граматикова, която самата е от такъв произход, възрастното население в областта е убедено, че Ататюрк е последовател на Али. Даже през 30-те години на ХХ век доста алиани са се изселили от България в Турция с мисълта, че тя се управлява от техен човек. Интересни са всички аспекти на топлата връзка на Мустафа Кемал с България. Той е военен аташе в София веднага след Балканската война. Въпреки това тук е заобиколен от приятели,
сякаш е сред роднини
както сам казва. Майор Мустафа Кемал идва в София на 28 октомври 1913 г. Умният и обаятелен офицер става близък приятел с редица бележити българи. Сред тях е и д-р Васил Радославов, който става министър-председател. С главнокомандващия на българската армия през наближаващата Първа световна война Никола Жеков често са на раздумка в аперитив „Копривщица“. Мустафа ни най-малко не е враг на алкохола. Алианите впрочем изпълняват някои от ритуалите си с почерпка. Не е трезвеник и полковник Жеков. На по една-две-три люти анасонлийки с мезе те обсъждат всички аспекти на стремително променящия се свят, като особено ги вълнуват процесите на Балканите. „Засягахме всякакви въпроси - религиозни, исторически и политически. Аз виждах в него един волеви и просветен човек, преизпълнен със скромност. Той бе с ясен поглед и властта му позволи да осъществи мечтите си. Неговите планове за нова, възродена и могъща Турция го вълнуваха и тревожеха отдавна, много преди да има възможност да ги реализира“, пише в своите спомени генерал Жеков. Ето и част от това, което Ататюрк казва пред в. „Джумхуриет“ от 27 ноември 1930 г., публикувано и в томчето със събраните му речи и съчинения: „След Балканската война заминах в качеството ми на военен аташе за София, гдето останах около една година. С българите успях да вляза в близко съприкосновение и установих връзки, наподобяващи тези между членове на едно и също семейство. Тези връзки оставиха в моята памет трайни спомени. Опознаването ми с българите увеличи моите симпатии към тях. Естествено, в отговор на чувствата и привързаността, които засвидетелствах към техния народ, българските кръгове ме посрещнаха със същата непринуденост. От тогава до днес причините и значението на тази искрена братска близост придобиха особена яснота. Няма съмнение, че между турци и българи са съществували в миналото поводи за раздори, особено в областта на езика и вярата. Обаче днес на тези поводи, които почиват на отживели вече и остарели политически течения, нито турците, нито българите не вярвам да отдават значение. ...Моят съвет към вас е: Идете в България. Вие ще обикнете българите.“
Голямата любов на Ататюрк - Димитрина, също е българка
Като военен аташе в София Кемал започва да дружи и с изявени български военни. Един от тях е генерал Стилиян Ковачев. През 1914 година в Градското казино генералът запознава Ататюрк с ослепително красивата си 21-годишна дъщеря – Димитрина.
Мити била впечатляваща млада дама, страшно красива, много лъчезарна и изключително интелигентна. А любовта между двамата пламнала от пръв поглед. Русата хубавица с кафяви очи, която отхвърлила предложение за женитба на богат френски аристократ, тъй като не желаела да живее в чужбина, току-що се е завърнала от Швейцария, където е завършила образованието си. Димитрина говорела три езика, била изявена пианистка и несъмнено една от най-интелигентните млади дами в софийското висше общество. Съвсем естествено Кемал е силно привлечен от Мити още от първата им среща и с разрешението на баща й започва да излиза с нея. Тя също е очарована от младия вонен дипломат и открито се наслаждава на компанията му, като не пропуска и често да го кани на официални вечери в дома си. Само няколко дни по-късно Кемал иска ръката на Мити, но въпреки че вече се е превърнал в близък приятел на семейство Ковачеви, Стилиян Ковачев отказва да му даде ръката на любимата си дъщеря заради верските различия. Младият турчин приема с достойнство решението на Ковачев. Мити от своя страна също страда жестоко, но се подчинява на волята на семейството си. Двамата млади влюбени продължават да се срещат, но тайно, чак до април 1915 година, когато Мустафа Кемал решава да се върне в Турция, за да участва в Първата световна война.
„Ти и само ти ще останеш жената на моя живот“ – ще сподели Кемал при последната си среща с Димитрина, разрешена му от генерал Ковачев. Според Ерол Мютерджимлер, известен изследовател на живота в светска Турция, Кемал не се отказва от любовта си и в един пролетен ден той отново идва в София, за да иска ръката на Мити. Отново получава отказ и като прощален подарък изпраща на любимата си един файтон, пълен догоре с гюл – дъхави български рози. Пътищата на Кемал и Димитрина се разделят, те не се срещат никога повече. Ататюрк се жени, но живее със съпругата си едва две години. Когато умира през 1938 година, сред личните му вещи е намерена една-единствена снимка – тази на Димитрина. След заминаването му от България Мити е омъжена насила за богат адвокат. Тя умира от рак на 80-годишна възраст. През целия си живот не говори за Ататюрк, затова и никой от семейството и близките й не подозира за голямата им любов. И въпреки че си е забранила да го споменава до края на дните си, часове преди да си отиде от този свят тя споделя: „Тази нощ сънувах Кемал…“.
