РАЛИЦА ФИЧЕВА, DW

Все повече българи се отправят към Германия, за да търсят работа. Немалко от тях обаче стават жертва на трудова експлоатация и не знаят къде да търсят правата си...

Три истории на потърпевши

Доскоро сред тях е била и Марина П., която пристига в Германия през 2009 г. и започва да работи като болногледачка на черно. Спомня си, че веднъж трябвало да се грижи за възрастно семейство в Лаубен - жената била дементно болна, а мъжът - на легло. „Не можех да отида до тоалетна, нито да изляза на двора за 5 минути да си поема глътка въздух, един път не мигнах 72 часа. Нямаше делници, нямаше празници, нямаше почивка. Имаше само работа, много работа“, разказва Марина. Това обаче не е всичко. Често се случвало да не й плащат навреме, да й удържат повече пари за наем и да не й плащат здравните осигуровки. Последният й работодател също се оказал измамник, но жената така и не придобила смелост да потърси правата си в съда… Много потърпевши избират именно този път и рядко се обръщат към властите за съдействие. Не и Стоянка А., която решила да си търси правата. 55-годишната жена напуснала България преди 4 г., за да търси ново препитание за семейството си. Преди няколко месеца българска посредническа фирма я изпратила на работа в голям свинекомплекс в близост до германския град Потсдам. На десетия ден от престоя си Стоянка претърпяла трудова злополука - паднала в 4-метрова шахта, в която изхвърляли мъртвите прасета. Тя оцеляла по чудо. Малко по-късно обаче й била връчена заповед за уволнение. Историята й не е единичен случай. „Много работодатели злоупотребяват с незнанието на своите служители и неправомерно ги освобождават от работа с надеждата, че те няма да потърсят правата си“, обяснява Иван Иванов от организацията „Справедлива мобилност“ ("Faire Mobilität"), която предлага консултантски услуги на майчин език за работници от Източна и Централна Европа. Статистиката сочи, че през юни 2018 година броят на българите в месопреработвателния сектор в Германия е достигнал 2600 души. Те често работят

 при изключително тежки условия

на минимално заплащане, шест дни в седмицата, понякога по 12-13 часа на ден. Обикновено биват настанявани в общежития. Там са принудени да живеят в мизерни условия, без никакво лично пространство. За това „удоволствие“ им се удържа наем, който може да достигне до 290 евро на месец. Изключително неясна остава и ситуацията със задължителното социално осигуряване - мнозина разбират твърде късно, че не са били здравно осигурявани. Такъв е случаят и със Стоянка А. След инцидента жената заминала на лечение в Чехия, където установила, че не е здравно осигурена... Надява се, че с помощта на адвокат ще успее да осъди бившия си работодател да й изплати полагащите й се болнични. Към настоящия момент Стоянка се намира в Чехия, а единственото й желание е да оздравее, за да може отново да се труди и да изкарва пари за семейството си. Въпреки немотията, несполуките и тежкия живот зад граница, тя не смята скоро да се връща в България. „Ако се върна там, убивам бъдещето на децата ми“. Съдбата се оказва неблагосклонна и към Ахмед М. През 2012 година 53-годишният строителен работник от Широка лъка бил принуден да напусне България. Мъжът, който му помогнал да замине за Германия, го накарал да си извади т.нар. гевербешайн - свидетелство, което на практика превръща работника в самонаето лице, лишава го от редица привилегии, вкл. от правото на минимално почасово заплащане, и го задължава да внася сам всички социални и здравни осигуровки и данъци. Така Ахмед се оказал принуден да работи почти денонощно по 6 дни в седмицата, при това за мизерно заплащане... Вече 7 години мъжът се труди по строежите в Германия, но се оплаква, че непрекъснато попада на некоректни работодатели... Докато този порочен кръг не бъде прекъснат, българските и румънските работници в Германия вероятно ще продължават да носят прозвището „новите роби“ от Европа. Стоянка А. потвърждава, че именно така са били наричани в свинекомплекса. Но въпреки трудностите, рисковете и мизерията, мнозина ще предпочетат „по-малкото зло“ - Германия. Защото, както обобщава Ахмед М., „колкото и да е лошо тук, в България е много по-зле“.