Иван Станчов е дипломат, бивш външен министър, един от хората, които първи седнаха на пътя на строителството в Морската градина във Варна, запален градинар и неуморен оптимист. Тази седмица той прибави още един ред в биогра­фията си - Нов български университет (НБУ) го удостои с почетната титла „Док­тор хонорис кауза". Приятен повод да го попитаме за добрите и за лошите при­мери в държавата, за променящата се карта на Европа, за семейната история, както и за лудостта да правиш добро.

 Господин Станчов, вашият дядо - Димитър Станчов, е станал премиер след убийството на Димитър Петков. Възможно ли е у нас да се върнат времената, когато наистина е било опасно да си държавник?

- Надявам се, че това е минало. Дядо ми е живял в много по-бурни времена. Убийствата на Петков и Стамболов бяха много грозни, а за Стамболов все още не се знае какво е станало. Неговата съпруга, която беше братовчедка на дядо ми, до края на живота си търсеше исти­ната. Дори смени името на големия си син, който се казваше Фердинанд. Но днес ние имаме много други неща за опра­вяне. Искрено съжалявам за това, което се случи във Варна с Пламен Горанов. Момчето доброволно направи един нену­жен жест, но смяташе, че е за доброто на всички. Навярно чухте и речта на посла­ник Джонатан Алън. Рядкост е чужденец да говори за страната, в която е на служ­ба, и то такива хубави думи.

Кое в речта му ви направи най-силно впечатление?

- Че имаме проблем със самочувствие­то. Голяма държава сме, а се мислим за малка. Сравни ни с Австрия, Швеция... Това беше много важно послание към нас. Другото е малко смешно - че България е в центъра на Европа. В интерес на истина­та, ако Турция и Русия се присъ­единят към ЕС, тогава реално ще сме център. Но не това е важното. По-наложително е да разберем, че сме важни и значими в Европа. България е специална страна - богата и на природа, и на хора. Вярно е, че още го има елемента на Бай Ганьо - продължаваме да се фукаме, че сме най-добрите, но е факт, че имаме и сме имали невероятни българи. Това трябва да се знае. Наскоро поканих цял клас сту­денти на разходка към връх Вихрен, за да може и младите да разберат какво е Бъл­гария.

На церемонията в НБУ изнесохте реч на тема „Външната политика на Бълга­рия по време на прехода". Кое от пра­вителствата се справи най-добре?

- Когато започна промяната у нас, се решиха много важни въпроси за българска­та външна политика и оттогава смя­там, че работим правилно. Не може да се посочи кой има най-голяма заслуга. Това е екипна работа.

И все пак кои допуснаха най-много грешки? Само който не работи, не греши...

- Който не работи, по-добре да не е там. Живял съм повече от 30 години във Великобритания, което е невероятно, защото Лондон никога не е бил моят пръв избор. Исках Бразилия, където е по-топло - вали всеки ден, но само веднъж, и винаги знаеш кога. Но в Лондон харесах много културата на държавния чиновник. Човекът, който е част от администра­цията, знае, че има задължения към държа­вата и е там, за да й служи. У нас само се перчим с постове и забравяме кой ни плаща заплатата. Преди четири месеца имах неприятен случай. Обадих се в офиса на един от министрите ни и обясних на секретарката, че имам уговорка с него. Тя ми отвърна, че министърът не се среща с граждани. Много се ядосах и затворих телефона. После пак се обадих и й казах, че министърът може и да е много добър, но и тя, и той ще бъдат изхвърлени, ако споделя публично думите й. Тогава моми­чето ми отвърна: „Нашият министър е най-добрият, както сам казвате, именно защото не се среща с граждани." Стана ми много болно. След време се обадих на норвежката посланичка у нас и чух женски глас в слушалката. Попитах мога ли да говоря с посланика, а тя отвърна - да, аз съм! Все дребни неща, които обаче тряб­ва да са част от културата на всеки, който работи за държавата.

Вьзможно ли е малка страна като България да постигне баланс в отно­шенията си с „големите", да има добри контакти едновременно със САЩ, Русия и страните от ЕС?

- От време на време България е била в центъра на големи спорове и макар уж малка държава, много хора я искат и са я искали. Или пък са й завиждали. В послед­ните години страната ни е имала огромно влияние в признаването на независи­мостта на Македония например. Чисто балкански проблем, за който България имаше куража да настоява пред „големи­те". Това стана чрез срещи на тогаваш­ния президент Желю Желев с държавни­ци като Елцин, Демирел. Борис Елцин каза неформално „да" на една среща, но когато дойде на посещение у нас, Желев му го напомни. Часове по-кьсно подписа указа още в самолета на път за Русия. Ето това са големите държави и малка България. Нека не забравяме, че когато се случи и превратът в Москва, страната ни беше първата, която каза, че Съвет­ският съюз има президент и това тряб­ва да се признае.

Притесняват ли ви ксенофобските изказвания на политици във Велико­британия, Белгия, Холандия? Тъкмо французите спряха да се страхуват от „полския водопроводчик" и англи­чаните взеха да се плашат от българ­ския „социален турист".

- По време на речта на Джонатан Алън журналисти го попитаха защо бри­танците са толкова лоши с българите. Тогава се намесих и им казах, че не е вярно, за 30 години в Лондон никой не ме е гонил и обиждал. Но явно, че има някак­ва ревност на ниско ниво - страх, че някой, който работи по-добре и с повече страст, ще ти вземе работата. Това е опасно. Някога в Америка имаше същия проблем - с настъпването на гроздобера мексиканците минаваха нелегално грани­цата, за да работят, и се породи жесто­ка омраза към тях. В същото време аме­риканецът не си търси работа като гроздоберач, а във фабрика. Всичко това е измислица - ако някой ти вземе работа­та, то е, защото ти не си я свършил както трябва.

Били сте посланик и в Ирландия. Там имат поговорка, която пасва добре на случващото се в Европа: Пази се от гнева на търпеливия човек. Сещате ли се за по-подходяща?

- В дните си в Ирландия често илюс­трирах отношенията в Европа като книги, подредени на рафт в библиотека. Ирландия е малка държава като нашата - те са на единия край на рафта, а ние на другия. По средата е цяла Европа, но ако първата или последната книга падне, ще полетят всички останали. Така че дипло­мацията е като членуването в приятел­ски кръг. Българските връзки с големи държавници като Демирел, Елцин, Тачър са резултат от него. Нивото на държава­та в клуба не е важно, защото между членовете му има респект, все едно вина­ги сте се познавали. Дипломатите са предимно интелигентни хора и когато седнат на една маса, ако и ти си интели­гентен, с чувство за хумор можеш да постигнеш много. Без да си „голям".

Казват, че с напредването на годи­ните идва и примирението. Как успя­хте да останете оптимист? Какво ви даде сили да отидете сред протес­тиращите във Варна, вместо да си кажете - абе, няма никакъв смисъл...

- Протестът във Варна беше неизбе­жен. Една сутрин получих писмо, в което беше наредена сеч на всички дървета на ската. Скочих веднага и тръгнах към Морската градина. Имаше интересни реакции. Заедно с майки с деца в колички седнахме на средата на улицата, движе­нието спря, само полицаите не знаеха как да реагират. Имаше един грозен момент, в който полицай започна да ме бута и телевизиите са го излъчили. После ми се обади загрижена приятелка: Иване, добре ли си? В затвора ли си?... Те просто не знаеха какво да правят.

Доскоро улиците бяха пълни с млади хора. Не закъсня ли реакцията им?

- Зависи. Във Варна точно тогава се случваше нещо специфично и хората изля­зоха спонтанно. Народът сега се е почувствал готов, за да стане и да каже: „Стига!" Но го чакам да каже стига и на боклука, който е навсякъде. Миналата година в Пловдивския университет попитах студентите колко от тях ще се включат в акцията за почистване на България. Нито един не вдигна ръка.

Видяхме и такива коментари след тези протести: искреният гняв се смеси с премислените реакции на купе­ните лумпени. Съгласен ли сте с това?

- Голяма част от политиката е теа­тър - без него никой не й вярва. Това е нормално.

Какво се случва с Морската градина днес?

- Видях, че и ГЕРБ, и червените са гос­тували в града. И правилно, защото Варна е важно място. Нямам представа какво се случва, но, от една страна, ще продъл­жа да се боря да няма сеч, а от друга - бор­бата е с моите съграждани, които се оплакват, че е мръсно. Но кой цапа? В момента няма туристи, чужденци...

Любопитна част от фамилната ви биография е, че Левски се е укривал в семейната ви къща?

- Последния път, когато е преминал Дунав, се е озовал у нас. Укрил се е при прадядо ми Яни Станчов в къщата, която семейството ми е дарило за жили­ще за бедни студенти на Стопанската академия „Д. Ценов" в Свищов. За жалост в друго време хора с други вижда­ния срутиха къщата и направиха там детска градина.

Баща ви Иван Станчов помага за издаването на български паспорти на голям брой евреи в Галац по време на Втората световна война?

- Чул съм го от баща си, но не го е написал в книгата си и скоро ще отворя националните архиви, за да стигна до фактите. Със сигурност обаче знам, че в Галац като генерален консул един ден са му звъннали от полицията, защото имало „наши хора" на брега на Днестър. Искали да минат реката и през Румъния да оти­дат в България. На място татко ми открил 50 хил. българи, кримски татари с каруци, сред тях баби, майки с новоро­дени. Всички гладни и изтощени. Изпра­тил секретаря и шофьора си да намерят хляб - трудна задача по време на войната. Как са го направили и колко е платил, не каза, но намира хляба, а заедно с румънски­те власти уреждат и тяхното премина­ване в България.

Превърнахте фамилната си къща във Варна в център за деца със специ­фични нужди и някои ви нарекоха луд. Трябва ли наистина да си луд, за да защитаваш добра кауза?

- През 1994 г. много хора ме мислеха за луд, но Карин дом е чудо. Имах прекрас­на първа братовчедка Карин, която се роди с детски паралич и цял живот беше или на легло, или на инвалиден стол. Чак към края на живота й намерихме стол с мотор, които тя се научи да управлява, а аз се шегувах, че вече е важна като крали­ца Виктория. Заради Карин семейството реши, че ако ни върнат къщата на дядо, ще направим нещо за хората като нея. Тогава бях посланик в Лондон и събрах специалисти по темата, но те първи ме обявиха за луд. Бъркал съм се в неща, които не разбирам. Въпреки това напра­вих план и щом семейството ми го видя, реакцията им беше същата. Защото без пари не става. Днес е различно. Когато нещо вече работи, е много по-лесно да привлечеш съмишленици. За 16 години над 1,700 деца са минали през Карин дом, но това е просто суха статистика. Важен е резултатът за всяко дете и неговото семейство. Неслучайно споменавам семей­ството, защото детето няма проблем, а родителите му. Взехме назаем една идея от англичаните и направихме библиотека за играчки. Децата сами разбираха, че могат да вземат предмети от нея, но трябва и да ги върнат пак там. През това време родителите им стояха встрани и мълчаха тягостно. Казах им - вижте децата си, чудесни са, играят си... С времето възрастните разбраха, че всичко е свързано. Няма различни деца, ние ги създаваме с отношението си.

Как е градината ви? Тя си остава най-голямата ви страст и удоволст­вие.

- Скоро ще се заема с нея. Чака ме.

Там ли е още сламената шапка с онази закачлива значка - Old but sexy?

- Една съседка ми я даде и много ми хареса. Нося си я цяло лято във Варна, но е на английски език и много хора не й обръ­щат внимание. Но преди година чужди студенти посетиха Варна, пътувайки с кораб, на който учат география, и моми­четата много й се радваха.

Неуморен оптимист сте...

- Това е болест.

Как опазвате оптимизма си - общу­вайки с децата в Карин дом или крачейки по Станчовата алея, където някога, за да скочите в морето, първо е трябвало да съберете гроздето?

- Имах невероятно детство и роди­тели, които, макар да имаха седем деца, винаги успяваха да ни учат и да бъдат достатъчно строги. Оптимизмът идва, когато виждаш хубави неща около себе си и се стремиш към тях. Затова възпита­нието е на първо място. Наскоро в преса­та прочетох как родители се оплакват, че учителите не възпитават децата им. Един учител не може да прави всичко, проблемът е в семейството. Пък и ако не си оптимист, не можеш да се бориш. Защото всяко нещо изисква оптимизъм, вяра и малко мускули.

Елица Димова, “Тема”

В Карин дом

Пред експозицията “Родът Станчови” в Националния исторически музей