Атлетиката е точност, културизмът е въпрос на красота

Бившата национална състезателна по лека атлетика Нели Митрева продължава да печели трофей след трофей в новото си поприще в Съединените щати - културизма. Този път красивата атлетка спечели първо място в дисциплината „Figure open'' в клас C и второ на „Overall" от силния турнир „Shawn Classic", част от календара на Националния физически комитет.

-          С това класиране добих право да се класирам на национално състезание. „NPC shawn ray classic" e състезание за национална квалификация. В него хората се борят за професионална карта. Така че това е моята крачка към втора професионална карта. Самото състезание не беше кой знае колко огромно. Нямаше толкова хора като на „Jay cuttler". Бяхме малко по-малко, не повече от 600 души. В моя клас участваха 7-8 в най-горния клас. Аз се състезавам при най-високите. Съответно, като се събраха всички дивизии, бяхме малко повече. Аз спечелих в „Open" категорията. Състезанието беше много добре организирано. Срещнах Шон Рей, моя идол отпреди години. Моята цел беше и „Overall" категорията, но за съжаление там ме класираха втора. Съдиите си харесаха, разбира се, по-ниската състезателка. Най-лошото за мен беше, че след като състезанието започна много динамично, нямах време за абсолютно всичко. Т.е. нямах времето да си пораздвижа ръцете, малко да понапомпам. Но все пак като една истинска българка се оправих. Доволна съм.

-          Там целта ми също беше също първо място на „Open'' и „Overall''. Въпреки това аз съм още по-мотивирана да се представя отлично на моето професионално шоу USBF през октомври и после на „Jay Cuttler'', където целта ми пак ще бъде да спечеля „Open'' и „Overall''. Следва „Max Muscle Middle Atlantic'', където целта, както винаги, са първите места. При добро представяне на тези състезания, с вирната глава, така да се каже, ще мога да участвам на „Arnold Classic''. С треньора ми много разговаряхме и обсъждахме дали има смисъл да се участва на „Arnold Classic''. Проблемът на „Arnold Classic'' в САЩ е, че се явяват много международни състезатели. Обикновено това е твърде комерсиално шоу и често го печелят хора от Европа. Аз се пошегувах с моя треньор, като му припомних, че идвам именно от Европа. Но всъщност в момента съм американски състезател и шансовете да вляза в шестицата са много малки. Обикновено там се класират повече рускини, молдовки. В общи линии това шоу е PR. То не е на база как изглеждаш или дали си по-добър от някой друг. Просто е тясно свързано с политиката.

-          Първо ми коства свободното време, което бих оползотворила с приятели и семейство. Аз нямам социален живот. Постоянно съм на тренировки, после вкъщи. Работя с моите клиенти, които тренирам. Те, слава Богу, се увеличават, но понякога нямам достатъчно време за абсолютно всички. Имам чувството, че ще припадна. Стоя в залата и си мисля, че не искам да виждам никого вече. Все пак обаче това е моята работа и моят живот. Персонален треньор съм. Както казах, нямам социален живот, не излизам навън. Приятелите ми се сърдят понякога. Не мога да видя семейството си. Не мога да се прибера в България, за да съм с близките си, по простата причина, че трябва да се готвя за състезания тук. Но дори и да се прибера в България, ще изгубя адски много време. Ще изгубя адски много тренировки и ще изгубя много, много други неща. Това ще ме върне много, много назад. Така че засега нямам този вариант да се прибера и да видя семейството си. Подготовката ми коства още това, че всеки ден се боря психически. Особено когато съм на диета дни преди състезание, когато в нея няма никакви въглехидрати. Диетата на всеки един състезател е различна, но конкретно моята е да съм на 0 въглехидрати. Много ми е трудно. Аз съм все пак висока жена, почти 180 см, тренирам много - по два пъти на ден, правя кардио, работя и тези калории не ми стигат. Обаче мотивацията ми е голяма винаги, още от времето, когато тренирах лека атлетика в ЦСКА. Аз съм толкова много мотивирана да направя нещо, че не ме интересува храна, не ме интересува нищо. Знам, че ще мога да постигна много. За две години постигнах много. Имам професионална карта и вече съм на път за втора такава. Не мисля, че в скоро време ще се „разболея" от мързел. Аз обичам това, което правя, и това е моят живот. Затова може би отделям и толкова много време. 90% от времето ми е да се подготвям. За някои е лудост, за мен е начин на живот. Когато бях професионална атлетка, беше абсолютно същото, само че бяхме много повече хора. В културизма не е така. Виждаш хората за по 5-10 минути. След това спиш, почиваш, опитваш се да се възстановиш. Но това ми харесва. Успявам да излекувам болката си от леката атлетика с културизма. Макар че атлетиката все пак си ми липсва.

-          Двете неща са изключително различни. Аз например никога не мога да тренирам с хората, които подготвям, защото искам да съм сама. Когато тренирам, мисля постоянно дали правя правилно упражнението, как го правя, защо го правя. Но като цяло цял живот съм работила с хора. За мен е лесно да обясня, но трудната част идва оттам, че хората не са така предразположени, особено ако никога не са се занимавали със спорт, да те разберат. Понякога се ядосвам, че не искат да мръднат малко мозъчните клетки в главата си. Но реално те няма как да го направят, защото никога не са го практикували. Понякога това малко ме натоварва. В тези моменти искам да остана сама и да тренирам. Но трябва да имам някакво спокойствие и търпение към тях. Добрите резултати идват с времето. Така е и с хората, които тренирам - трябва да им дадеш повече време да обикнат поне малко това, което искат да направят, и да го направят в крайна сметка.

-          В атлетиката се чувствах много по-спокойно поради простата причина, че ако съм най-бърза, ще бъда най-бърза. Всичко там е на метър и хронометър. Много малко е вероятността някой съдия нещо да обърка или да се получат някакви проблеми. Там публиката гледа. Ако си надскочил другия наистина, можеш да пуснеш контестации. В културизма обаче всички сме еднакви на финала. Реално наистина всички сме еднакви. Съдиите гледат и най-малките подробности - грим, прическа, нокти, походка, стойка, позиране, абсолютно всичко. Аз дори бях в някакъв стрес след финала на „Shawn Ray Classic''. Просто не знаех къде се намирам. Няма как да огледам конкурентите на сцената, за да видя дали физически са по-добре или по-зле от мен. До последно не знаеш какво ще се случи и умираш от притеснение. Страшното при културизма е, че десетина души решават дали ставаш, или не ставаш. Има вероятност в журито да има хора, които си харесват един тип момиче повече от друг тип, по-високо или по-ниско, с по-мускулести крака. Всичко е много относително. Същото е и при мъжете, когато си харесват различни жени. Някои си харесват ниски, други високи. Например, ако 80% от журито са мъже и харесват ниски жени, аз изгарям (смее се). За да спечелиш, трябва да си 100% перфектна, трябва да си секси на сцената, трябва да си женствена, да си красива. Съдиите държат много на това жените да са красиви, особено в категорията „Бикини''. Там не одобряват да изгледаш малко по-мускулеста или по-мъжествена. Там директно те наказват и те пращат някъде в дъното. Трябва всичко да е много добре изпипано. Моята подготовка за едно състезание е 3-4 дни. Правят се тен, нокти, прически. Аз имам гримьор, фризьор, масажист и всички те ходят с мен. Всичко това е някаква лудост. Другите хора си мислят, че това не е нормално. Това са адски много пари и не разбират защо го правя. Защото обичам да го правя и смятам, че след време всичко това ще ми се върне. Аз вече имам двама спонсори. Смятам, че ако продължавам добре да се развивам, още хора ще се поинтересуват от мен и всичко ще бъде наред.