Ако беше жива, легендарната поетеса Петя Дубарова щеше да навърши 57. Колко жестоко е, че си отиде от живота едва на 17!... В продължение на 4 десетилетия от смъртта й българите от няколко поколения четат и препрочитат стиховете й, взират се в нежното лице на това момиче и търсят причините за неговата смърт. Причини, останали неясни и до днес... В един зимен ден, 4 декември 1979 г., цяла България научава жестоката новина, че слънчевото момиче на Бургас - момичето с китарата и звънкия смях, е открито мъртво в дома си след прием на голяма доза приспивателни. Умира, още ненавършила 18!... По свое желание. Въпреки големите си надежди. Въпреки копнежа си по лятото и морето. Въпреки любовта. Въпреки огромната си, но чувствителна душа,
попила в себе си цялата мъдрост на битието
Последното, написано от ръката й, прилича на стенограма: „Измамена - Младост - Прошка - Сън - Спомен - Зад стените на голямата къща - ТАЙНА“. Никой досега не е успял да разгадае посланието на Петя, закодирано в тези подредени една под друга думи. Както и никой не може да даде сигурен отговор на въпроса защо това крехко, но красиво и много жизнерадостно момиче избира смъртта пред това да изживее битието си на поетеса и жена на земята. През краткия си житейски път Петя остави след себе си ярка и незаличима следа. И добави най-блестящите, кристално чисти и неопетнени от време и вятър бисери в съкровищницата на българската поезия. Парадокс е, че поезията й струи от жажда за живот. Живот в един добър, всеотдаен, хуманен свят, в който хората се обичат и си раздават светлина и красиви мигове, изпълнени с доброта, щастие и усмивки... Очевидно този живот остава единствено в идеалите на нейните поетични сънища, а реалността не й оставя друг избор,
освен да последва... сънищата си
Една от най-добрите ни поетеси е родена на 25 април 1962 г. в Бургас. Майка й има голяма роля в изграждането на личността и вижданията й, като в същото време я напътства в света на изкуството. Петя започва да пише стихове в най-ранна детска възраст, като нейните първи публикации са във вестниците „Септемврийче“ и „Народна младеж“, в списанията „Родна реч“ и „Младеж“. Нейни духовни наставници са поетите Христо Фотев и Григор Ленков.
Въпреки краткия си живот поетесата оставя след себе си около 200 стихотворения, 50-60 произведения в проза, десетки художествени преводи на песни на „Бийтълс“, „Би Джийс“, „Смоуки“ и „Пух“. „Петя ни завеща една-единствена стихосбирка, и то издадена посмъртно, но именно чрез стиховете в нея продължава да живее в нас нейното неразгадано Аз“, написа преди години един български литературен критик. И това е абсолютно вярно. В „Аз и морето“, издадена през 1980-а, е
цялата палитра на невинната й душа.
Петя е особено будно и ученолюбиво момиче. Мечтата й е да учи в английската гимназия в Бургас. Учи и изнася литературни четения. Но по характер не е от зубрачите и покорните. Тъкмо напротив - минава за бунтар и палаво дете. Нейната общителност и веселост буквално заразяват околните. Ето защо на всички, които са я познавали отблизо, по-късно им е трудно да открият причините за онзи мрак в душата й, който я тласва към Края!...
През 1978 г. участва във филма на режисьора Георги Дюлгеров „Трампа“. По време на снимките в Самоков, една вечер, докато се забавлява в дискотека в Боровец, Петя среща Пер, швед, в когото се влюбва. Той остава
първата й и единствена любов
В дневника си го описва като „далечния, светлия, чаровния, нежния“. Водят активна кореспонденция известно време, след което той просто престава да й пише. Преживява го много тежко. Година преди да сложи край на живота си, Петя е обзета от тежки мисли, свързани с отчаяние и разочарование от човечеството. „Най-парадоксалното у мен е, че страданието ми носи щастие. Има нещо велико в страданието, нещо извисяващо… Как си представям страданието – неонова светлина, две необикновено красиви очи, тъжно-спокойни, незагледани, някаква доброта, молба, признание в тях, от неона изглеждат черни, а може би са кафяви, сини – не! Тъжно съгласие, не примирение, а съгласие с вече изживяното! И две ръце, голи до лактите, които стискат висока чаша бира. Това е страдание. Аз съм виждала страданието. То е било съвсем близо до мен – на съседната маса. И как съм го пожелавала само!“, пише в дневника си по това време младото момиче. От дневника й научаваме, че страданието е било неин спътник въпреки младостта й; че изживяното от нея е търсело
съгласие, не примирение
че дълбоко в себе си тя е била разочарована от безсмислието на човешкото битие; че щастието си е оценявала като болезнено изживяване... „Не искам да живея в заслепение... Всичко е така опорочено, някъде отвътре, от дълбокото на живота лъха гнило. Но искам да вярвам, че има и достойни хора, хора чисти и необикновени. Ако има, то те са нещастници“, пише още поетесата в дневника си. През 2010 г. в Морската градина на Бургас - едно от любимите места на Петя, бе открит неин паметник. В къща музей бе превърнат домът, в който е живяла. Гробът на Петя често е посещаван от хора, които никога не са я познавали, но са чели стиховете й. Призрачните сенки на нейните „дървета като вилици“ ще продължават да ни вълнуват и тревожат и ние неволно ще продължаваме да търсим в тях мъчителните отговори на въпроса - защо ранимата й душа избра да си отиде толкова рано...
...И цяла нощ бих гледала
дървета като вилици
и есенна луна,
но с пръстите си медени,
красив като измислица,
докосва ме съня“.
Петя Дубарова, „Докосва ме съня“
