Тодор Велчев
Любомир Михайлов
19 септември 2010 г. сутринта. Тодор Велчев е сам в стаята си. В хола са синът му Мартин и снахата Даниела. Никой от двамата не е чул през нощта гърмеж, нито някакъв шум. Мартин дори си мисли, че баща му както обикновено е станал рано и е поел към Витоша. Към 10:30 ч. Даниела отваря вратата на стаята и извиква: „Леле, Марти!...", след което припада.
Тодор Велчев седи леко наклонен на леглото. Ръцете му са отпуснати, пистолетът е между краката му. Куршумът е влязъл откъм дясното слепоочие, излязъл през лявото и се забил в стената. Писателят практически не оставя предсмъртно писмо. Последните му думи, записани в малко тефтерче, са: „Не искам да съм просяк. Щастието е състояние на духа. Дани, Теди, Марти, обичам ви! Простете ми!"
Никой, който дори само бегло е познавал писателя Тодор Велчев, не може да повярва, че той сам е сложил край на живота си. С куршум в главата. От този човек винаги струят бодрост, оптимизъм, здрав дух в здраво тяло, някакво весело, широко скроено мъжкарско излъчване. Но в душата му, тази най-закътана зона у човека, явно са бушували други емоции и стихии.
Тато, както го наричат, започва писателския си път късно, и то по доста оригинален начин. Предизвиква го пътеписът на Радичков „Неосветените дворове". Смъртта на Салвадор Дали пък го провокира да грабне четката и да впечатли с картините си и най-известните познавачи. Един ден през 1967 г. дава вахта като помощник-капитан на траулера „Феникс". Чакат корабът майка „Тайфун" да прибере уловената риба. Вижда, че един от моряците чете книга. „Хубава ли е?", пита Велчев. „Страхотна. Щом я прочета, ще ти я дам", отговаря морякът. Така в ръцете на Тодор Велчев попада книгата „Неосветените дворове". „Щом се зачетох - пише Велчев след години в есето си „Диамант", - въпреки горещината навън обух снегоходките и се отправих след автора. Сребърните лисици надуваха флейти и Северното сияние потръпваше. Човекът от задните дворове на живота носеше своята тежка съдба, безименен и неизвестен, опъваше тежкия впряг - така описан от автора, че и аз реших да стана писател. И да подкарам шейната по неравните пътища на словото, да я тегля като северно куче. И когато стане стръмно, да скоча в нея, без да подозирам, че още на първите завои ще падна..."
Велчев сменя много повече професии и натрупва доста житейски впечатления. Бил е моряк, бетонджия, арматурист, докер, закупчик, готвач, управител на почивна станция, шприцьор, миньор, културист, треньор по културизъм, харпунджия, помощник-капитан на траулер, спасител, каскадьор, директор на продукция, редактор и драматург в БНТ, експерт в Съюза на българските командоси... Няма как да не даде простор на натрупаното от този динамичен живот върху белия лист, иначе мозъкът му би се пръснал от емоции и впечатления. А не от куршум, както се случва, преди Съюзът на българските писатели официално да чества 75-годишния му юбилей - с обемист том разкази и есета. Книгата излиза след смъртта му с променено заглавие - „Последният скок".
Тодор Николов Велчев е роден на 15 август 1935 г. в Перник. По една случайност - баща му Никола е бил временно механик в заводите в миньорския град. Иначе коренът му е от Ботевградския край. Тато е трето поколение моряк. Дядо му Велчо Минев е служил на кораба „Дръзки" - един от четирите български торпедоносци, които на 8 ноември 1912 г. атакуват най-известния турски военен кораб „Хамидие". Бащата на Тодор Велчев е в един випуск с Вапцаров. Били приятели и за да ги различават, в училището са ги наричали Кольо Поета и Кольо Моряка. Никола Велчев е убит през 1953 г. с обвинението, че е трайчокостовист. Чичо му Димитър Велчев е бил шеф-механик на ескадрения миноносец „Георги Димитров".
Тодор не изневерява на потомствения ген и през 1951 г. кандидатства в морското училище в град Сталин, както тогава се е наричала Варна. 2,500 младежи се борят за 150 места, Велчев е втори по успех. Иначе е най-слабичкият курсант, тежи само 50 кг. За да заякне, още тогава грабва лоста на щангите и не го пуска до края на живота си. Завършва морското училище, но заради съкращенията в армията така и не става морски офицер, записва медицина, но изкарва само седем семестъра. Впоследствие все пак плава на корабите като помощник-капитан на риболовен траулер.
Tато е един от основоположниците на културизма в България и първият платен треньор по този спорт. През 1958 г. в залата за борба на ул. „Св. София" в столицата той организира първото състезание по културизъм. Сред възпитаниците му е и Иван Славков. През 2000 г., когато е вече на 65 г., става републикански шампион по силов двубой за ветерани. Постиженията му са 142.5 кг от лег и 200 кг тяга.
След като на палубата, докато чакат корабът майка да дойде и прибере улова, прави първия си белетристичен опит, Велчев добива кураж и през 1970 г. занася два разказа в „Литературен фронт", където го посреща писателят Васил Попов. След като прочита разказите му, се обажда по телефона да запазят маса в ресторанта на СБП. Там вдига чаша и вместо тост казва: „Искам да ви представя един завършен писател - Тодор Велчев, когото от този момент аз ще наричам Тато. При мен има двайсетина разказа, ще ги пусна всичките."
Първата му книга - „Фантазия за белите шапки", излиза през 1975 г. Тогава Тато е на 40 г. Книгата печели Морската награда на Варна, а писателят Димитър Вълев казва: „Май че най-сетне се появи литературният адмирал на българската литературна марина". След сборника „Фантазия за белите шапки" следват „Формула 1", „Щъркели в пламъците", „Сините папагали", „Стрелецо, прицел си", „Окото на циклона", „Лов на гърмящи змии", „Пияният октопод"... Общо 12 книги само с разкази и новели.
Тато е обичал жените, но и те са си падали по него. Много знойни девойки от пристанищните градове по света сигурно дълго са помнили мускулестото му тяло и балканския темперамент. А за жената, която харесвал, той бил готов на всичко. За да се хареса на редакторката в БНТ Бистра Донева, изяде жива жаба, спомня си някогашният програмен директор на БНТ Христо Цачев и добавя: „Изяде жабата заради Бистра, и то при положение че го ухажваше Йорданка Кузманова."
След самоубийството му неговият син Мартин намира плик с лист, на който баща му е написал предсмъртното си послание: „Стига стрес. Променете световния модел - социализъм. Всичко дължа на хората. Да живее България! Обама - новият Исус Христос. Тато."
