Кристин Димитрова
По повод новия проектозакон за българския език бях поканена от журналистката Савелина Савова да кажа няколко думи в предаването й. И тъй като знакът за истински медиен професионализъм е да се потърсят и двете гледни точки, в „Хоризонт" бяха направили това. Имах честта да чуя от самия инициатор на законопроекта, депутата от ГЕРБ Кирил Добрев, какво мисли за внесения от него текст. Така научих, че (цитирам по памет) той не бил пряк участник в писането на закона, а само вносител. Че при изчитането на текста някои предложения му направили по-особено впечатление, дори не бил съгласен с тях, но решил да не ги маха, тъй като зад тях стоял компетентен екип експерти от Съюза на българските писатели. Колкото до правописните грешки, г-н Добрев бил забелязал, че „република България" не е написано с главно „Р", но за разликата между пълен и непълен член не претендирал да е специалист. Мисля, че той ги нарече „пряк и непряк член". Призова обществеността в крайна сметка да не се вглежда в несъществените подробности, един вид, техническата страна на въпроса, а да обърне внимание на „по-глобалните неща", които този закон предлага. Законът е на сайта на парламента, така че всеки може да го види.
Потърсих на страниците му имената на експертните създатели, но не можах да ги открия. Най-близко до заявяване на авторството изглеждаше последният абзац:
„Сегашния му вариант [на закона] е работа на Съюза на българските писатели-1913, редактиран от проф. Банко Банков и с мое участие. Закона е заимствал полезни идеи от законите за използване на езика във Франция /Закона „Тюбон" от 1993 г./, Словакия, Норвегия, Швейцария, Люксембург." (Оригиналното членуване в цитата е запазено.)
Кой точно компетентен експерт от Съюза на българските писатели-1913 е писал закона, не ми стана ясно, но тук г-н Добрев несъмнено включва и себе си сред участниците. А те наистина са се постарали да „разчупят шаблона". Артистичност лъха още от самото заглавие: „Закон за съхранение, чистотата при употреба и развитие на българския език". Какво прави тази запетая между „съхранение" и „чистотата", не се знае. Може би авторите са искали да кажат „Закон за съхранение чистотата при употреба..."А може би не в запетаята е проблемът, а в членуването. Може би авторите са имали предвид „Закон за съхранението, чистотата при употреба и развитието на българския език". Но това са само догадки. Възможно е не просто разликата между пълен и непълен член да е тормозила екипа от експерти, а членуването въобще.
Намираме доказателства и за това свое подозрение. В чл. 18, ал. 3 пише: „Организира ежегодни срещи с представители на заинтересовани обществени институции, за да се популяризират промените в правилата за ползване на български език." В смисъл че „правилата за ползване на българскиЯ език" или „именно правилата, които са на български език"? Обръщам се към авторите: Не се безпокойте, разбираме какво искате да кажете. Но това не е ваша заслуга. Текстът дава още много примери за въздигане над граматическите условности. Например чл. 5 гласи: „Изучаването на български език, обемът и съдържанието на учебните програми се регламентира от ЗаконЪТ за предучилищното и училищното образование, и ЗаконЪТ за висшето образование..." Забелязваме и мъчителна борба с формулировките: „Във всички редакции на обществени и частни ежедневни и периодични средства за масова информация на хартиен или електронен носител..." Ежедневникът (тоест всекидневникът) също е периодично издание, нали?
И на фона на цялата си езикова немощ неизвестните автори на закона постулират следното: „При назначаване на щатни служители във всички сектори и нива на обществена и частна административна, стопанска, културна и т.н. дейности... кандидатите представят диплома, която да потвърди, че притежават говорими и писмени познания по български език." Не знам защо един частен предприемач би искал точно такава диплома, за да назначи човек в собственото си предприятие, ферма или фабрика. Това го оставям на частните предприемачи. Но разбирам, че доказателството за владеене на български език е много важно. Стига да не си депутат или експерт от Съюза на българските писатели-1913. Но да прескочим, както ни съветва вносителят на закона, несъществените детайли и да видим „по-глобалните неща". В чл. 7, ал. 9 се казва: „Наименования, независимо от материалния им носител, се изписват първо на български език и с кирилица." В какъв смисъл се изписват на български език? Превеждат ли се? Например в Англия има едно бивше графство „Мидълсекс", което днес е част от Лондон. По новия закон Университетът на Мидълсекс (Middlesex University) как да го пишем - „Междуполов университет"? Или може би „Университет на територията на някогашните средни саксонци"? Футболният клуб „Нюкасъл Юнайтед" как да го изпишем? „Новозамък обединен"? До каква степен наименованията се изписват „първо на български език"? В чл. 9, ал. 1 пише: „При употреба на чуждици (или чуждоезикови устойчиви съчетания), които не се съдържат в последното академично издание на Тълковен речник на българския език... авторът на текста е длъжен: (2) В случай, че използва писмен книжен или електронен носител, да даде в скоби еднословното (или описателно) българско понятие за използваната чужда дума или словосъчетание." Винаги съм смятала, че от Ришельо насам по-скоро лексикографията следва развитието на езика, а не обратното. Но нека все пак да дадем шанс на идеята, като я разгледаме по-внимателно.
Стигаме до един от шедьоврите на законопроекта - чл. 9, ал. 4: „При музикално-сценични спектакли текстът се пее на български език, а оригиналният текст на либретото се възпроизвежда симултанно на екран." Кажи ми, Кармен, любиш ли ме ти? Практиката преди време е съществувала не само в социалистическите страни, но навсякъде е отхвърлена като неуместна. Опера се пее и слуша в оригинал. Първият аргумент за това е, че композиторите много често са работели заедно с либретистите и словесният ритъм, гласните звуци и смисловите акценти на оригиналния език са изначално свързани с мелодията. Вторият би трябвало да е по-очевиден. Да си представим една талантлива българска дива, примадона (изявена оперна певица), която изпълнява партията на Брунхилда от тетралогията на Рихард Вагнер „Пръстенът на нибелунга". Разбира се, на български. Канят я да пее в международен състав в Миланската скала и тя трябва да разучи наново партията си на немски. Но тъй като поканата идва от Милано, в последния момент тя разбира, че е трябвало да учи партията си на италиански. Какво ли ще се случи при следващото изпълнение в Националната гранд опера на Пекин, само един експерт от СБП-1913 може да си представи. И трето, нима някой успява да чуе за какво се пее в една опера? Либретото се осигурява дори тя да се изпълнява на родния език.
Но да оставим гилдийните организации и политическите съображения настрана. Те наистина са несъществени спрямо литературата. В коя писателска организация са членували Христо Ботев, Димчо Дебелянов или Христо Смирненски? При Мара Белчева, Яна Язова, Фани Попова-Мутафова, Евгения Марс, Ана Карима, Дора Габе и Елисавета Багряна нещата са по-ясни - те всички минават през женските писателски и културни дружества, за да си отворят въобще територия сред пишещото „братство". Но това ли е знакът за един писател, членската карта? Изумително. Аз пък си мислех, че е продукцията му.
Не виждам в комисията да са предвидени места за университетски преподаватели, преводачи, учители. Вероятно за да не досаждат на експертите от СБП-1913 с граматически подробности.
По-нататък разбираме, че една от функциите на този Съвет за българския език е да „предлага правила за присъждане на дипломи" за „задълбочено владеене на български език". Тези дипломи с тест ли ще се дават, на базата на съчинение ли, на превод ли, очевидно тепърва предстои да се изясни. Едно знаем дотук - че ако дипломите се раздават по справедливост, вносителите на закона няма да се доберат до тях.
Всичко това щеше да си остане в рамките на комичното, ако Глава пета не предвиждаше санкции. А те са:
„Чл. 21. Отговорните физически и юридически лица, нарушили разпоредбите на този закон, се наказват в съответствие със Закона за административните нарушения и наказания.
Чл. 22. Нарушенията се установяват въз основа на докладите, представени от отговорните лица по гл. ІІІ, чл. 14."
Интересно е, че гл. ІІІ няма чл. 14, но нищо, нека не издребняваме. За това пък гл. ІV има. Ах, да, това е прословутият съвет от 7 членове (СБЕ). Те ще докладват провиненията. И накрая:
„Чл. 23. Въз основа на тези доклади председателят на СБЕ предлага на Министъра на културата да издаде наказателно постановление."
И ето как Министерството на културата се превръща в административнонаказващ орган.
Този проектозакон, предложен от депутат, който не се притеснява публично да заяви своята езикова некомпетентност, и написан от неизвестни лица със сериозни ретроуклони, може да има само една цел - да сложи намордник на българската култура. Той се опитва да се намеси в области, от които не разбира, за да държи изкъсо хора, които мислят с главите си.
Не съм юрист, но не смея да си помисля какви още закони в България са писани от некомпетентни хора и направени така, че да са удобни на този или онзи.
В края на кратката ни радиодискусия г-н Добрев ме покани, ако имам някакви възражения, да ги изпратя в писмен вид, та да се вземат под внимание при обсъждането на закона. Мога да си представя какво се случва с писмените предложения на граждани (които не са членове на СБП-1913) при закрити врати. Не, благодаря. Обещах му, че ще изпратя възраженията си във вестник „Култура". И ако някой дотук не е разбрал какви са те, ще ги обобщя в едно изречение: аз съм изцяло против този закон.
Колкото до вестник „Култура", той няма да ви ухапе, ако го разгръщате от време на време.
