Медиите в Америка го кръщават Вълка

България се прости с един от най-храбрите футболисти, защитавали цветовете на Родината ни по света. На 50 години почина Трифон Иванов. Вторият инфаркт се оказа фатален за железния защитник и герой от САЩ '94. Туньо преживя първия m,ep миналата година, беше се вдигнал бързо, а в деня преди смъртта си дори е бил на работа. Във фаталния 13 февруари обаче се хванал за сърцето и издъхнал в дома на приятелката си Валя Панова в село Самоводене. Новината беше съобщена от кмета на селото Николай Милаковски. Около 10 часа сутринта Трифон получил масиран инфаркт и паднал. Валя веднага се обадила на Бърза помощ, след това потърсила и кмета. Когато линейката пристигнала, Туньо вече бил мъртъв.

Култовият бранител пет пари не даваше за ледения дъх на смъртта. Готвеше се за снимки на документален филм и буквално броени дни преди да се присъедини към небесния отбор на футболните легенди, споделил с близки и журналисти: „Добре съм вече, прескочих трапа. Последните ми изследвания са без грешка. Вече гледам по-спокойно, по-уравновесено, по-забавено." Оставали са му часове на тази земя.

Приживе Трифон Иванов не обичаше да се отказва от нищо. Близките му твърдят, че именно алкохолът и цигарите са причина да си докара двата инфаркта, първият от които получи вечерта на 19 август. Тогава оцеля благодарение на вещите медици, които преди това бяха лекували успешно тежки случаи като този на Митьо Пищова. Направиха му коронарография и му поставиха стент, тъй като имал запушване на дясната коронарна артерия. Само след месец лечение Трифон се изправи и поднови работата си като шеф на зоналната футболна централа в старопрестолния град. Приятелите му разправят, че намалил цигарите, а пиенето ограничил - по една, най-много две чашки на вечер. По празниците около Коледа и Нова година дори избягвал да се мярка на традиционните софри на футболните отбори от региона, за да не се изкушава да яде и пие. Тактично отклонявал поканите. За 14-и обаче бил поканил приятели да празнуват имения му ден на Трифон Зарезан. Приготвил вино и ракия, както си му е редът. Само че не доживял празника...

Ден преди смъртта си Трифон е бил на заседание във Враца, където вдигнал кръвно. Героят от САЩ '94 отишъл дотам, за да помирява подопечните си от областната футболна централа. „Пристигнах, за да туширам зреещото напрежение", казал Трифон Иванов. Погребението на Трифон Иванов е в сряда, 17 февруари, от 13 часа във Велико Търново. Поклонението е в ритуалната зала на гробищата. Изчакването от няколко дни се налага, за да пристигнат двете му дъщери Марина и Галина, които живеят в чужбина. Те са от първия му брак с Мариана от Поликраище. Трифон има още една дъщеря - Даяна, тя е от следващата му връзка с доста по-младата от него Денислава. До смъртта си бившият футболист живееше с Валя Панова от Самоводене, която има строителен бизнес.

Приживе Трифон Иванов също се опита да направи бизнес, но така и не успя. Първо пробва с горива, като стана представител на австрийската компания „Аванти", но не му потръгна. После опита да направи ресторант, но го закри. По-успешно проби в рекламния бизнес, където стана лице на бирата „Каменица" заедно с Христо Стоичков и Димитър Пенев.

Една от причините за втория фатален инфаркт на Трифон Иванов била, че славният футболист проявил небрежност към предписаните му лекарства. След като се възстанови от първия, с времето Иванов станал нехаен към лекарските заръки и не пиел лекарствата редовно. Кога забравял, кога бил зает с работни ангажименти, Трифон се сещал за таблетките най-вече покрай близките си. Затова и ограниченията с алкохола и цигарите са се оказали недостатъчни, за да се избегне фаталният край толкова рано.

В историята на българския футбол Трифон Иванов ще остане като най-железния, най-свирепия и най-вироглавия футболист. Дори чепат и суров субект като Христо Стоичков едва ли може да му стъпи на пръста. Отпечатъци от бутоните на големия защитник още се мъдрят по краката на Жан-Пиер Папен, на Юрген Клинсман, на Ерик Кантона, на носителя на „Златната обувка" Тони Полтер... На терена Туньо бе като хала, а извън терена - истински циклон. Няма треньор да е излязъл на глава с него. Въпреки това всички му имаха уважението.

В националния отбор на България Трифон Иванов играе общо 76 мача, но два от тях влизат завинаги в златния фонд на футбола ни. Единият е при незабравимото му изпълнение в мача с Уелс (3:0) в Кардиф през 1994 г., когато застреля вратаря Невил Саутол със страховитата си тупалка. Вторият е онзи с Русия (1:0) от 10 септември 1997 г., когато точният му удар с глава прати България на световното първенство. Участва във всички велики мачове през 90-те години, сред които победата над Франция (2:1) в Париж, както и двата триумфа срещу Германия (2:1, 3:2). Един от големите герои в лудото американско лято на САЩ '94, за него винаги се е говорило с респект и уважение.

Трифон Иванов е роден във великотърновското село Горна Липница. На къра с топката в крака няма равен. По-късно с баща си бай Марин, майка си, която е шивачка, и двете си сестри се преселва във Велико Търново. Усетили, че малкият има футболен талант, родителите му го записват в спортното училище. В началото Трифката играе в детския отбор на „Етър" като централен нападател. Заради това, че има отличен поглед върху играта и качества на изпечен биткаджия, го преквалифицират на централен защитник. Дебютира в мъжкия тим на „Етър" още преди абитуриентския си бал. Няколко години по-късно се мести в ЦСКА, където оформя един от най-добрите отбори на клуба за всички времена заедно с Христо Стоичков, Любо Пенев и Емил Костадинов. Вкарва гол при прочутата победа над „Левски" с 5:0, другите четири са на Ицо.

След падането на Тодор Живков през 1989 г. вратите към чужбина се отварят и за българските футболисти. Тогава тръгват и гастролите на Трифон из Европа. Шефовете на испанския „Бетис" (Севиля) броят половин милион долара на ЦСКА. През 1993 г. „Барселона" се нуждае от заместник на контузения Роналд Куман и търси българина.

Президентът на „Бетис" Мануел Луис де Лопера обаче забранява трансфера. Казва, че отборът не може да функционира без българина. Жалко, тъй като в Каталуня си падат точно по такъв тип играчи като Стоичков и Трифон - да вкарат гол, а след това да халосат в кратуната звездата на противника. Така както Туньо го прави по време на приятелския мач България-Италия през 1991 г. Джанлука Виали го наплюва, а нашият на свой ред го удря с глава в лицето и получава червен картон. Нашите бият с 2:1, което показва, че железният мъж от Горна Липница си е свършил работата и е взел страха на знаменития италианец.

През втората година в „Бетис" Трифон започва да се заседява повече край масата. Отказват се от услугите му точно преди САЩ '94. В Америка свирепият Туньо печели две награди - бронзов медал с българския тим и първото място в класацията за играч с най-зловещ външен вид. От суеверие не се бръсне цял месец. Медиите го кръщават Вълка, но нашият не се сърди. И в швейцарския „Ксамакс" се хващат за главата от своенравния българин. Хем играе силно и вкарва голове, хем не бръсне за нищо треньора Жилбер Грес.

През есента на 1995 г. Туньо подписва с „Рапид" (Виена). Скандалите започват още от пристигането му. Австрийски тв канал заснема Туньо с цигара в уста точно преди първия му мач. Нашият обаче играе, та пушек се вдига. Затова му прощават греховете. С „Рапид" Трифката играе срещу „Манчестър юнайтед" през 1996 г. Губят 0:2, но след мача лично Ерик Кантона влиза в съблекалнята и казва: „Моята фланелка е за Иванов." Вкарва гол срещу „Спортинг" (Лисабон) и класира „Рапид" на финал за Купата на носителите на купи. „Трифон спаси спортната чест на Австрия!", тръбят вестниците. Тогава Туньо вече е любимец на спонсора на „Рапид" Ханес Ноуца. Остава в историята като най-добрия чужденец, носил екипа на „Рапид" през 90-те години. Избран е и за футболист №1 на България за 1996 г.

След световното във Франция '98 прекратява професионалната си кариера, макар че играе в аматьорските групи на Австрия. По-късно дълго търси мястото си във футбола. Участва в свалянето на шефа на БФС Иван Славков, но доста време не получава висок пост в управата. Чак преди две години оглави зоналната футболна централа във Велико Търново. Справяше се отлично до онзи фатален 13 февруари, когато отиде на небето.