Странно, но понякога животът ме из­пълва с въпросителни за нещата, кои­то винаги съм смятала за общоприети. Така например като страничен човек трудно бих предположила, че признатият за един от най-красивите мъже в България не оби­ча да привлича всеобщото внимание и е дос­та... срамежлив. Да, срамежлив. В онзи хуба­вия смисъл на думата. „Притеснявам се да се снимам пред хората, признава Владо Карамазов. - Което ми е голям проблем. Когато някой ме спре на улицата за снимка, умирам от срам. Наистина.

" Говори открито и с онази харак­терна момчешка отнесеност в погледа, която те кара да гадаеш къде в действителност се на­мира в момента - при теб или някъде в споме­ните си. Чудя се как ли успява да превъзмогне тази притеснителност на сцената и на снимачната площадка на сериала „Дървото на живота". „В една серия трябваше да танцуваме с Ася (Ингилизова). Ходихме малко на уроци, но беше много притеснително - споделя Владо. - Не съм танцьор и изведнъж се изправихме пред огромно количество хора. След това всички дойдо­ха да ни похвалят колко добре се е получило."

Колко пъти се настъпихте по краката, дока­то танцувахте?

- Доста (смее се). Но останалите толкова много ни подкрепяха, че се впечатлих. Професията ни е трудна, а това, което се случва с „Дървото на живота", е много хубаво. Защото при ак­тьорите е изключителна рядкост да се събере такъв силен състав и той да се хареса.

СЛУЧАЙНИТЕ НЕЩА В ЖИВОТА ЗАПОЧВАТ МНОГО ПОВЕЧЕ ДА МИ ХАРЕСВАТ

Да се почувстваме като голямо семейство и все­ки да трепери за другия. С много от тези актьо­ри в реалния живот не съм приятел, а и те по­между си също. Но на снимачната площадка всеки остави егото си настрани.

„Дървото на живота" е първото ти участие в български сериал...

- Преди това имах предложения и за други про­екти. Но в телевизията се хващам да снимам само когато наистина си заслужава. До момен­та не виждах проект, в който да се хвана зара­ди идеята, а не заради парите и известността. В тези сериали за мен е най-важно с кого си партнирам.

Най-хубавото в нашата професия е, че се пренасяме в различни култури и епохи и се от­късваме от действителността. Затова играя тол­кова много в театъра - така се откъсвам от ре­алността. Докато снимаме сериала, стоим по 12 часа сред декора и абсолютно забравяме време­то навън. Имах една случка, когато снимахме семейни обеди в декора на къщата и бяха на­правили летен ден. Осветлението беше силно и напълно забравихме, че навън е зима. Когато излязохме и видяхме колите си за­трупани от сняг, беше неприятно връщане към реалността.

Откриваш ли нещо от героя си Панто в себе си?

- Да, опитвам се също като него да бъда честен с хората. За съжаление това невинаги е възможно. Особено в нашата професия, където всички са много суетни и откровеността може те вкара в неприятности. В живота много толерирам откровените хора. Дори да ти кажат нещо неприятно, знаеш, че са искрени, а не лицемери.

В България животът е тежък и много съжалявам, че не съм живял в онова време. Тогава е имало ценности. Въобще не харесвам времето, в което живея. Прекалено ми е динамично, прекалено е изнервено... много неща се случват за кратко време. Предпочитам по-спокойния живот. (Затваряме се за актьорските приятелства, които като цяло са мал­ко. Най-близките прияте­ли на Владо обаче са актьо­ри - Захари Бахаров и Юлиан Вергов. Тримата могат да се похвалят с общо начинание.)

В АЗИЯ СЪМ ХОДИЛ ПОЧТИ НАВСЯКЪДЕ. БИЛ СЪМ В ОКОЛО 40 СТРАНИ

Как вървят нещата с продуцентската ви къща Three Bears Entertainment?

- Минахме през деветте кръга на ада, но слава Богу, че дове­дохме докрай първия си проект. На 14-15 април беше премиерата в Сатиричния театър на „Арт" по Ясмина Реза. Постановката е за трима при­ятели, съвсем същите като нас. Едно към едно. Когато започнахме да репетираме пиесата, се учудихме как тази жена е уцелила така точно характерите и на трима ни. Приятелството на хората от пиесата е същото като нашето - седемнадесетгодишно. Репетирахме усилено между снимки.

Обичаш да пътуваш. Наскоро се завърна от Франция. Какво си донесе от последното пътуване?

- Вече се опитвам да не нося боклуци. Нося си истории. Гмурках се на Сейшелските острови - това са райски места, където човек страхотно релаксира. Много обичам арабските страни и в Катар доста обикалях. Сега възнамерявам да отида до Перу, но ще видим...

Кое е най-екзотичното място, на което си се гмуркал?

- Най-интересното е Червено море, Йордания. Там е раят за гмуркачите, защото е морето с най-богата флора и фауна и с най-голямата ви­димост. Водата е изключително чиста и се виж­да всичко.

А за кое море мечтаеш?

- Палау. Вануату. Това са острови в Микронезия, около които е пълно с „рекове" (потънали ко­раби и самолети). Това е най-интересното - да се гмуркаш сред отломки. Бих искал да се гмур­кам и на Тисел Хорн - един огромен потънал кораб в Египет, за който ти трябват четири дни, за да го обиколиш и разгледаш целия. Четири дни по три гмуркания на ден. Обиколил съм много такива кораби гробници. В Йордания се гмурках в един такъв кораб, който, когато е по­тъвал, в едно от помещенията е останал въз­дух и се е получило като капсула. Влязох в тази стая, махнах си регулатора и дишах от въздуха в кораба. Страхотно преживяване! А въздухът е започнал все повече да намалява, защото там често влизат водолази.

Кое ти е по-интересно на новото място - хората или културата?

- (Въодушевено) Всичко ми е интересно! Кухнята, хората, забележителностите... Преди предпочитах да пътувам сам. Защото, когато си в група, всеки иска различно нещо и трябва да се съобразяваш. В последно време обаче пъту­вам с различни приятели. Сега се опитваме да се организираме в група за Перу. През есен­та пък бях в Италия. Гледах кръг от световния шампионат по мотоциклетизъм.

СЪС ЗАХАРИ И ЮЛИАН СМЕ ПРИЯТЕЛИ ОТ 17 ГОДИНИ

Италия?

- Беше жестоко! Видях всички звезди - Валентино Роси, Хорхе Лоренсо... Всеки, за когото можеш да се сетиш. Аз самият имам два мотора. Запалих и Юлиан (Вергов) по моторите (смее се). Моторите са такава страст, че който веднъж се качи, нещо ти влиза в сър­цето и трудно се откъсва.

Не те ли е страх? В България ми се струва опасно...

- Не, адреналинът е част от изживяването. Аз по принцип не съм спокоен човек. Гмуркането и моторите ме успокояват. Събирам изключи­телно много негативна енергия и напрежение в себе си и чакам с нетърпение подходящото вре­ме, за да мога да карам. Кача ли се на мотора, оправям се за два дни. Ставам като нов! Странно, но е така. За съжаление не са неща, които мога да правя просто така. Гмуркането изисква специално да отидеш някъде (екипи­ровки имам), да отделиш време (а на мен вре­мето ми е кът)... Ако ти кажа от сутринта до до­вечера колко неща трябва да направя... Някакъв кошмар!

Вярваш ли в съдбата?

- Да, в това вярвам. Съдба е, което се случи в „Дървото на живота" и с Христо Шопов - една изключителна среща. Не съм и предполагал, че някога бих играл заедно с Христо Шопов. Или че двамата ще се харесаме. Просто стана някак си! Видяхме се, паснахме си и разбрахме, че мо­жем да работим добре заедно. Всичките ми сце­ни с Христо Шопов са изключително удоволст­вие. Уча се от него, надявам се, че и той изпитва същото към мен. Тези случайните неща в жи­вота започват много повече да ми харесват, от­колкото онези, в които съм се фиксирал.

Аз съм такъв човек, че когато преследвам нещо на всяка цена, то никога не се получава. Навре­мето се бях съсредоточил в това, че ко­гато видях Тодор Колев, напълно си глътнах граматиката. И блокирах. В крайна сметка ме приеха в другия клас. Когато искам нещо на всяка цена и прекалено дълго се занимавам да преследвам целите си, осъзнавам, че е губене на време.

Чувстваш ли се галеник на съдбата?

- Мисля, че да. Не толкова галеник на съдбата, колкото съм с късмет. Но за този късмет съм извървял много път и много съм работил. Дори брат ми много често казва, че съм къс­метлия, и му се дразня. Защото какво означа­ва „късметлия"?! Не можеш да си стоиш у дома и да бъдеш късметлия. Мисля, че съм предиз­викал късмета си с много работа. Щастлив съм, че работя нещо, което винаги съм искал, и съм преследвал целите си. Старая се да се усъвършенствам.

ПРИ АКТЬОРИТЕ Е ИЗКЛЮЧИТЕЛНА РЯДКОСТ ДА СЕ СЪБЕРЕ СИЛЕН СЪСТАВ И ТОЙ ДА СЕ ХАРЕСА

Предполагам, невинаги си така усмихнат. В кои моменти най-много се натъжаваш?

- Аз съм почти винаги депресиран. Много неща ме натъжават. Често се боря с характера си. Свикнал съм да върша нещата на секундата и ако не станат, това може да ме разклати и да се изнервя много лесно.

Кое в характера си не харесваш?

- Това, че съм много припрян човек, хич не го харесвам. Пречи ми.

Какво може да те разплаче?

- Аз много често плача. От нерви. Приел съм философията, че така човек си изкарва негативните емоции и не задържа нищо отрицателно в себе си. Много се страхувам от сериозните болести, за които съм чувал, че се предизвикват от сдържане на емоциите. Затова, когато ми дойде до дупка, плача. След това се чувствам по-добре. Изобщо не се притеснявам или срамувам.

Внимаваш ли пред кого изпускаш сълзите?

- Не ме интересува! Смятам, че човек трябва да излива емоциите си, защото, ако ги задържа, се натоварва много повече. Правя го като някаква облагородителна кампания към себе си.

Кое е следващото предизвикателство за теб?

- Най-сериозното ми предизвикателство е новата постановка. Залогът е много голям, защото минахме през изключително сложен път. Продуцентската работа не е никак лесна. Имахме планове и за други постановки, но да видим какво ще се случи с тази. Ако направим хубава постановка, това ще е най-голямото ни постижение и на тримата в тази професия.

Като страстен пътешественик има ли място, на което би искал поне веднъж в живота да се събудиш?

- (Замисля се.) Аз съм много любопитен човек. Бих искал примерно да се събудя... в дома на Кейт Бланшет.

Този отговор не го очаквах!

- (Усмихва се замечтано.) Да. Мноооого я харесвам. Би ми било страшно приятно да си поговорим. Примерно един следобед на двора в дома й в Лос Анджелис...

Пожелавам ти да се случи в най-скоро време!

Ася Станева, “Хело”

Снимки: Елена Спасова