Надежда Попова

Васил Найденов е роден на 3 септември 1950 г. в София. Завършва естрадния отдел на музикалната академия, специалност „Пиано". Пианист е на „Златни струни", а в периода 1976-1978 г. е вокал на „Диана експрес", с които записва шлагера „Синева". За кратко е вокал на група „Тангра". Звездата му изгрява през 1979 г., когато печели първа награда на „Златният Орфей", а песента от филма „Адаптация" е обявена за „Мелодия на годината". Сред култовите му хитове, любими на две поколения, са „По първи петли", „Любовта продължава", „Телефонна любов", „Сбогом казах", „Чудо".

Г-н Найденов, с какво чувство изпратихте 2017-а?

- Годината беше добра за мен. Много пътувах, може би повече, отколкото трябва дори за работохолик като мен. От друга страна, добре е това да се случва, защото нашата професия не е толкова простичка, както някои си мислят. Хората трябва да те поръчат, или казано на грозен език - ти трябва да се харчиш. Често някои колеги започват да обясняват, че са неразбрани - или публиката е много комерсиална, или тяхното изкуство е елитарно, намират хиляди извинения от всякакъв модел... Не може човек да бяга от това, което не иска да вижда. Нали в крайна сметка всичко, което правим, е именно за тази публика!

Да прескочиш синдрома на първия хит и да напипаш формулата за сценично дълголетие изисква воля, постоянство и талант...

- Да, и не всеки е Куинси Джоунс или Арета Франклин, не всички могат да бъдат суперзвезди, а и не е нужно. Особено за мащаба на пазар като нашия. На сцената много неща се виждат. Не става въпрос само за визуалната страна на нещата, или за качеството на музиката. Има го чисто психологическия момент, в който трябва да докоснеш душата на човека от 11-ия, от 50-ия ред, да превърнеш концерт на стадиона в интимно преживяване. Единици са тези, които го умеят това, и колкото по-дълго го правиш, толкова повече доказателства получаваш, че си в правилния занаят. Защото най-лесно е човек да създаде еднодневка, особено с по-вулгарен текст, да намери отнякъде много пари, или пък да е син или дъщеря на богат човек. Медиите се задействат и на такива хора моментално започваш и пломбите, и гаджетата да им знаеш. Това обаче не значи, че те ще останат в твоя дом. Със сигурност ще влязат я чрез някоя радиокласация, я чрез ротации по телевизията, но няма да останат. Прегарят за едно лято като бенгалски огън. Има едно правило за най-късата музикална форма, която е песента - че за три минути трябва да кажеш всичко, да се случи цял разказ и да стиснеш с него слушателя за гърлото. Тези три минути създават илюзията за повърхностност, но хайде, изпълнявай това правило цял живот, пеейки! Ако обаче умееш да боравиш добре със словото или работиш с качествени текстописци, се оказва, че работата ни никак не е проста.

Този път по изключение не работихте на 31 декември. Имения си ден празнувахте ли?

- Не, това с имения ден ме вълнуваше само като дете. По стар календар Васильовден се падаше на 14 януари и като минат всички празници, българинът на чисто беше готов да започне пак да се весели. Удобна беше датата, а сега между обяда и вечерята аз обикновено работя, хората са изморени на 1 януари. Всички Васильовци и Василки са прецакани официално (смее се).

Все още ли смятате, че младите изпълнители у нас правят „хартиени" песни?

- Младите не могат да пеят на български. Не става въпрос за някакъв национализъм, но тази истерия, която върви сред младите - да рапират на английски, те го правят на толкова перфектен жаргон, че и в някои американски квартали няма да ги разберат. Едва ли не английският им се явява матерен. Това не е и пеене, то е музикален говор, точно от операта идва това понятие „речитатив". Но изведнъж се оказва, че всеки трети човек, роден в някое затънтено село, трябва да владее тоя сленг, и то в съвършенство. Може да звучи много жлъчно, но това нещо ми напомня за „Българи от старо време". Алеко Константинов с Бай Ганьо и много други са писали за това подценяване на българското, то е приоритет на така наречената малка нация, която години наред се клатушка без самочувствие.

Кое ви изморява най-много в професията?

- Основното - това, че непрекъснато трябва да се доказваш. Всяка вечер, колкото и да съм уморен и прегракнал, надмогвам си дискомфорта и забавлявам хората. Споменах ви, че много пътувах в последно време. Поемах и по две участия на ден, и то в различни градове, което означава да пея пет часа и да подскачам като тийнейджър на 67 години. Отивах и го правех, без значение дали пея на мултимилионери, на президента, или на отрудени, обикновени хора. Казвам си само „Дай, Боже, да е пълно, дай, Боже, да пляскат!" Все едно ми е дали съм в клуб, в пиано бар, в НДК - аз трябва да накарам някой с изкуството си да си отдели от залъка, за да си купи билет. А това никак не е лесно, защото публиката става все по-претенциозна. Всяка вечер пея пред различни хора. Има хора много богати, с огромно самочувствие, които, ако искат да слушат Стинг, палят личния си самолет и за денонощие се връщат обратно. Имам и такъв таргет - очакванията са големи и аз ги оправдавам.

Наскоро бяхте интервюиран от руската РТР за най-рейтинговото им шоу „Прямой эфир" на иконичния водещ Андрей Малахов. За какво си говорихте, по какъв повод ви потърсиха?

- Учудих се, че ме търсят, защото България през последните години нямаше особено добронамерени отношения с Русия. Искаха да отида в Москва, но аз бях поел концерти в два поредни дни, нямаше как да хвръкна за денонощие и да се върна. Изпратиха оператор, екипът искаше да снима вкъщи и аз много се смях с тая работа, защото всичко е в ремонт. Ако бяха влезли, щяха да се хванат за главата, плочките навсякъде са разбити.

Купихте свободния апартамент на етажа си още в началото на годината, още ли не сте приключили с реконструкциите?

- Нищо не съм приключил! Имам много добри съседи, според които заради мен ще падне блокът, което беше много смешно. Аз съм завършил геодезия и картография, една година съм учил и за земетресенията. Живея толкова години там и не бих искал да ми падне блокът на главата, но това вече в кръга на шегата. Не мога да им обясня на журналистите от РТР защо не могат да дойдат у дома, защото те имат друго схващане за домовете с мащаба на звездите си в Русия. Смях се със сълзи, защото ако ги бях поканил, щеше да е много ъндърграунд преживяване (смее се).

Да ви върна към интервюто.

- Питаха ме за „Междучасие", защото тази песен е печелила много пъти награди там. Късно тръгнах да работя в Русия, защото обединение „Музика", на което бях щатен служител, не ме пускаха да припаря. Случи се едва края на 80-те, но пък започнах да правя по 140 концерта на година. Работил съм и с Алла Пугачова, и с Филип Киркоров, пял съм пред 18,000 души всяка вечер в продължение на 13 поредни дни в най-големия руски олимпийски комплекс - „Мира". Това е едно туловище, събиращо 36,000 души, ние го работехме наполовина. Смешно ми става, когато колеги си позволяват да коментират колко печели Алла Пугачова, защото не знаят за какъв мащаб на работа става въпрос и колко пари носи една звезда като нея на държавата си.

В последния ни разговор споменахте, че не ви блазни мисълта за концерт в зала от калибъра на „Арена Армеец" например. Защо?

- Не ме блазни е точната дума, защото аз принципно не бойкотирам идеята. На кого и какво ще доказвам с този концерт - на колегите ли, на съкварталците ли, на медиите? Дали съм в Лондон или в Каспичан, за мен е все едно, аз се раздавам емоционално по един и същи начин. Такива прояви са за някои хора, които работят пет пъти в годината и правят такъв концерт за Коледа, с коктейл за журналистите. Дали ще съм в зала, пиано бар или кръчма, при мен винаги е пълно, хората пеят с пълно гърло и да не звучи много арогантно, но често има такива, дето идват и ми целуват ръка. За мен това е по-скъпо от всяко друго признание. Всичко останало - арени, и т.н., е нещо пет пъти напудрено и не е гаранция, че в музикално отношение ще бъде издържано. Особено като ниво на звука. Споменах ви за тези 18,000 души в Русия, пял съм пред толкова и в Киев, пълнил съм в Пловдив, Летния театър от 18 и от 20 ч. в един ден с концерт и с конна полиция са ме пазили. И какво от това? Това с концерта е като напъна да направя книга.

Биография ли?

- Да, да описвам живота си. Ама кой ли не се обади години наред. Хората ми знаят и кътните зъби, виждате и с вас колко лични неща споделям - какво толкова имам да казвам още? Каква книга, какви щуротии, кому е нужно - за да изкара някой едни пари... Или да си направя на финала восъчна фигура и да изляза с нея на сцената, както направиха някои наскоро. Аз тая слава съм я изпитал, отдавна съм ги надживял тия амбиции.

Имате съвършен усет за красивото и талант на интериорен дизайнер. Осветлението в дома ви е ваше дело, както и всеки дребен детайл в обзавеждането. Знам, че сте внасяли огледала от Румъния навремето за жилището си...

- Защото ходех да пея в Поливаленте. Има три завода на Карпатите, които правеха дъмпинг на пазара за класически мебели още по времето на Чаушеску. Виждал съм много красиви неща на изложения за дипломати там и се чудех защо не се внасят и у нас такива мебели, хем бяхме също соцдържава, хем сме близо. Талант не знам доколко имам, мисля, че всеки средноинтелигентен човек трябва да има някакво въображение и да успее да си създаде и сам уют у дома. Аз исках с архитектурен дизайн поначало да се занимавам, но влязох в Консерваторията с пиано и идеята отпадна. Не съжалявам.

Майсторите доста неща с ръцете си обаче, разтоварвате се, като реставрирате часовници...

- Събирам стенни часовници, особено пеещи имам много, но само ги освежавам. Механиката им изисква много сложна и прецизна работа и от нея нищо не разбирам. Имаше един майстор към „Патриарх Евтимий", който ми помагаше много, но почина наскоро, Бог да го прости. Иначе обичам и с порцелан да се занимавам, когато имам време.

Вярно ли е, че накъдето и да пътувате с импресариото ви Ивайло, ако видите хубави камъни, го карате да отбие на пътя и слизате, за да си съберете?

- Ами да, имам алпинеум у дома, това е другото, което обичам, освен живите цветя. Откраднал съм много камъни. Край Варна има едно място, където са изключително красиви, от морските плажове редовно събирам.

Обикновено си пожелавате само здраве, за да може да радвате публиката си. Така ли е и сега?

- Вижте, здравето е необходимо и на президентите, и на министър-председателите, защото каквато и кариера да си направил, каквито и пари да си натрупал, ако не можеш да станеш от леглото и да си стъпиш на краката, каква е ползата? Това е едно от най-важните неща в живота. Другото нещо е да бъдеш разбран и да бъдеш обичан, защото иначе животът, колкото и пари да имаш, се обезсмисля.