сн. ,,Новая газета”
Една от най-любимите на учениците в някогашните съветски училища „задължителни" книги в часовете по литература беше „Вечери в селцето край Диканка" от Николай Василиевич Гогол. Когато през 1831 г. пише разказите в своята първа успешна творба, начинаещият писател, роден в Полтавска губерния (днес - в Украйна), е едва 22-годишен. Историите искрят с автентичен селски украински хумор и са сплели като в плитка за увиване около красива женска главица фолклорна фантастика, пасторален наивизъм и откровено лъготене, маскирано като мистика. В съчетание със сочния език, примесен с множество пикантни украинизми, се получава крайно забавно за тийнейджъри четиво от епохата, когато тази възрастова група все още четеше. Популярността на книгата в някогашния СССР - а тя беше и филмирана - беше превърнала заглавието й в нарицателно. „Вечера на хуторе близ Диканьки" се използваше като израз, много подобен на нашия „Номера от селски вечеринки" - тоест онези там, „край Диканка", са майстори на разиграването и хитреенето.
Съчинението на Гогол би било полезно да се въведе като задължително за изучаване и сред днешните политици, особено сред европейските чиновници и скачените с тях мозъчни тръстове и международни финансови институции. Тогава може би ще прозрат, че така апокалиптично терзаещото ги през последните дни „разпъване" на Киев между Европа и Русия е просто продължение на исторически вкоренилата се в този край традиция да се баламосват артистично най-малко по двама-трима големи велможи едновременно, пък после да се изкяри и от двамата. Хайде да сметнем трезво като при сутрешно съвземане с ароматен украински борш от нощна злоупотреба с горилка (типична местна водка) какво успя и какво не успя да спечели Украйна от епично разиграната драма със „замразяването" на асоциирането й към ЕС.
Налице са несъмнени бонуси по европейска линия. Разтревожен, че „губи Украйна", ЕС бързо забрави за едно от главните условия за асоциирането, доскоро ултимативно поставяно на украинските власти: да се освободи от затвора бившата министър-председателка Юлия Тимошенко, осъдена за неизгодно сключено с Москва по време на газовата криза през 2009 г. споразумение за доставка на синьо гориво. Усетили трепета на ухажорите от Брюксел, президентът Виктор Янукович и премиерът Микола Азаров веднага продължиха да коват омекналия метал и да изискват солидни европейски компенсации за очакваните загуби на украинската икономика и бизнес от евентуалното отваряне на националния пазар за стоки от ЕС. Настояха и за преразглеждане на налаганите им с европейско посредничество указания на МВФ за такива икономически „реформи", които рязко биха оскъпили живота в страната. Ответните знаци, че ЕС може и да се съгласи с всичко това, само и само асоциирането все пак да стане, не закъсняха. Външният министър на председателстващата Съвета на ЕС Литва Линас Линкявичус обеща да посредничи.
Съвсем отделен е въпросът доколко адекватно ЕС въобще възприема украинската действителност. Удивително е например вдъхновението, с което от години се повтаря мантрата, че хубавата Юлия е „проевропейски" политик и е станала невинна жертва на отмъстителния и „проруски" Янукович. Дори да допуснем, че принципният Брюксел на народни прозвища като „газовата принцеса" не вярва, редно е поне да помни очевидните факти отпреди 4 г., когато наистина именно Тимошенко договори с Владимир Путин такива цени на газа за Украйна, които може да се нарекат „проруски". А Янукович се вживя в ролята на защитник на националните интереси и остави съдът да я прати зад решетките. Всъщност точно интересите (не непременно националните) са и основният двигател на цялата украинска политика.
Пък това, че Брюксел се обърка, превръщайки свободата на Тимошенко в акцент на преговорите за асоцииране на Украйна, вече бе признато от редица световни медии и дори от полския президент Бронислав Коморовски. Той подчерта пред „Газета виборча", че същинският проблем е натискът и шантажът, упражняван от Москва срещу Киев. Австрийският „Дер щандарт" детайлизира картината: „Истината е, че през последните години абсолютно всички украински политици, независимо от боята си, лавират между Изтока и Запада, надявайки се на приемливи цени на суровините от Русия и на инвестиции и евтини кредити от Европа. Главната трудност за Киев е в това, че и Русия, и ЕС изискват от него ясно позициониране."
Няма съмнение, че за Русия е важно да приобщи Украйна към Митническия съюз, в който засега членуват още само Беларус и Казахстан, но който е началната стъпка към абмициозния и любим проект на Путин за Евразийски съюз. Факт е, че дори постоянният регулиращ орган на Митническия съюз се казва Евразийска икономическа комисия. Факт е също, че подписването на договор за асоцииране на Украйна към ЕС заплашва с проникване на по-конкурентни европейски стоки и Русия, която и сега поддържа безмитен режим с Киев. Факт е още, че Москва не се церемони да си отстоява интересите, а и има доста по-дълъг опит от ЕС в общуването с украинци.
В сегашния случай обаче е трудно да се извадят неоспорими доказателства, че Путин пряко е притиснал Янукович да „замрази" споразумението с ЕС. Появи се само „изтекла" информация, че украинският президент се оплакал на литовската си колежка Далия Грибаускайте от такъв натиск. После вестта се понесе като лавина, та чак и официален Брюксел излезе с порицание на Москва. Самият Путин отрече и контраатакува, че ЕС стоварва вината за собствената си засечка „от болната глава на здравата" - тоест, че тъкмо ЕС притиска Киев със собствените си условия. Руски политолози завъртяха и версията, че самият Янукович бил инициатор за изтъргуване с Москва на отказа от асоцииране с Брюксел, но ударил на камък.
Играта на слухове и недомлъвки бе толкова добре дошла за Янукович, че някои го заподозряха в режисирането й. Защото така той се изкара почти герой, устояващ на натиска и на ЕС, и на Русия. В сюжета активно се включи и премиерът Азаров, който опита откровен блъф - обяви, че Москва била готова да преразгледа цените на газа за Украйна срещу отлагането на асоциирането с ЕС. Това незабавно бе опровергано и от „Газпром", и от Кремъл. Азаров оттегли думите си, но пък заповтаря колко важно било да се организират тристранни преговори ЕС - Украйна - Русия. Това е отдавнашно искане на Москва, но Брюксел се дърпа. Стъпвайки на тази линия, Киев отново внушава, че задкулисно го теглят ту едните, ту другите.
После пак се появи Янукович, който в колективно интервю пред група украински медии погъделичка националното самочувствие с такива едни фрази: „Ние не сме малки деца и не можем да бъдем подмамени със сладки бонбони. Ние сме сериозна страна. Европейска. А пък МВФ ни казва - вдигнете цените на газа за населението, замразете заплатите и пенсиите и т.н. Аз такова нещо никога няма да направя... Ние трябва да сме силни. Тогава към нас ще се отнасят като към равни партньори. Убеден съм, че ние никога не бива да сме „бедният роднина" с протегната ръка. Не искам и няма да позволя, докато оглавявам държавата, някой да унижава Украйна."
Красиво. Но трудно съотносимо към реалната картина. Ето какво писа пък коментаторът Роджър Бойс в британския в. „Таймс" пак тези дни: „Украйна също като Турция никога няма да влезе в ЕС. В Киев десетки хиляди демонстранти скандират, че искат децата им да растат в Европа. Има обаче една спънка - ние не искаме присъединяването им. Има и втора - преструваме се, че искаме. ЕС е изморен да се разширява. Така вече дразним страните кандидатки не по-малко, отколкото те нас."
В подобен дух е и коментарът на италианския в. „Кориере дела сера": „Украинският въпрос беше поверен на поляци и прибалтийци, нахъсани привърженици на асоциирането. Докато в Берлин, Париж и Рим се питат кой ще плаща утре украинските сметки. В резултат Русия тържествува с тоягата си, а на Европа й остава да се засрами с увехналото си морковче."
Има още една възможност за Европа. Да опознава Украйна от Гогол, не от гугъл.
Къдринка Къдринова
