След установяването на комунизма в България и Югославия диктаторите Тито и Димитров следват установените уговорки и постепенно придвижват нещата към създаване на федерация. Двамата нямат пречки в общуването. Свързват ги не само идеологемите, но и личното приятелство. Имат два общи езика - руският, който и двамата владеят до съвършенство, и сърбо-хърватският, на който Димитров говори свободно след първия си брак със сръбкиня и след времето, прекарано в Югославия през 20-те години. В предвоенна Москва Димитров е подкрепял Тито, когато животът му е бил застрашен. Алиансът между двамата може да е всичко друго, но не и формален.
Сталин трябва горчиво да е съжалявал за това, че през 30-те години е оставил Тито да оцелее, вместо да го натика в същите мазета на "Лубянка", в които тогава са пратени почти всички членове на ръководството на Югославската комунистическа партия. Сега вече е прекалено късно. Съвсем друг обаче е случаят с Димитров. За Сталин той е ако не послушен, то поне напълно достъпен. Тогава ,,Правда" тиражира обвинителен текст срещу Димитров - това се случва за първи път, откакто българинът ръководи Коминтерна, а после и просъветска България. Разсекретените днес стенограми от ,,другарските беседи" в Кремъл показват, че Сталин се обръща към Димитров арогантно и грубо. Третира го като невежа, който нищо не разбира от външна политика, държи се с него така, както един самозабравил се офицер би се държал със своя ординарец. На 10 февруари 1948 г. по време на тристранна среща на върха в Кремъл, на която Тито демонстративно не идва, Сталин си позволява да се обърне към Димитров по следния начин: ,,Вие се самозабравихте като комсомолец. Искахте да учудите света, като че ли все още сте секретар на Коминтерна." Не е за вярване, че самолюбивият българин изтърпява тези обиди като покорен роб и не показва с нищо, че е засегнат. Тази поза на прилежен и изпълнителен ученик надали е могла да заблуди Сталин за истинските чувства на този човек, който лично от вожда е поставен върху българския трон без капка право на независимост. В отношението на Сталин към Димитров не се проявява доверие и за това си има нужните основания.
Господарят на Кремъл не се основава само на интуиция. Той получава и доносите на съветските агенти, които са инфилтрирани по всички етажи на партийния и държавния апарат и на двете страни. Така Сталин научава, че на 11 февруари, тоест само ден след като уж покорният Димитров обещава стриктно да следва московските указания, той е поканил на закуска в българското посолство Кардел и двамата си колеги Милован Джилас и Владимир Бакарич. Българите и югославяните се били разбрали да докладват на своите правителства, а после наново да се срещнат, за да продължат да работят върху създаването на Балканска федерация. От формална гледна точка към тази дата Сталин все още не е изразявал несъгласие с проекта. Дори обратното - чут е небрежно да подхвърля: ,,Обединявайте се, когато си искате." Но от тона и поведението ясно се разбира, че от тази идея той вече не черпи ентусиазъм. А инициатива, изхождаща от двама васали, априори е неприемлива за него - този въпрос е от принципно естество.
Месец след смъртта на чехословашкия президент Масарик Димитров оглавява българската делегация, която заминава за Прага. Влакът минава през Белград. На перона са Джилас, който по това време все още е най-близкият до Тито човек, и външният министър Станое Симич, който е бивш посланик в Москва. Джилас пише в спомените си, че оставя министъра на перона за известно време и се среща насаме с Димитров във вагона. Димитров казва на Джилас: ,,Дръжте се, всичко друго ще се оправи." В този момент в салона на вагона влиза Вълко Червенков - една абсолютно безлична и добре тренирана сянка на Сталин. Тонът на Димитров моментално се променя, а разговорът тръгва в друга посока. В салона са влезли ушите на Кремъл.
Какво е могъл Сталин да направи на Димитров? За него, общо взето, няма невъзможни неща. До определен момент например изглежда немислимо, че дори най-верните му Зиновиев, Каменев, Бухарин и Риков ще се окажат обвиняеми и ще бъдат разстреляни или Трайчо Костов ще бъде обявен за шпионин на чужди разузнавания. Защо пък и Димитров да не се окаже на тяхно място?
Този сценарий, разбира се, е бил колкото възможен, толкова и нецелесъобразен. Сталин вече е направил всичко, зависещо от него, за да превърне Димитров не само в местен, но и в световноизвестен герой. В комунистическия свят той е описван като полубог - това е героят от Лайпцигския процес, победил Гьоринг в словесен двубой и превърнал съдебната зала на Хитлеровия режим в трибуна за пламенна комунистическа реч... Как се обявява такъв човек за шпионин на чуждо разузнаване? Освен това в продължение на осем години Димитров заема поста генерален секретар на Коминтерна. В това си качество той остава авторитетна личност за чуждестранните комунистически партии. В съветската партийна йерархия, установена след Големия терор, той първоначално заема шесто място, а впоследствие, когато Жданов го измества - седмо. Веднага след Сталин, Молотов, Каганович, Ворошилов и Калинин. Не, такъв човек не става за съд и Сталин го знае много добре. Само че още по-добре знае, че принудителните изказвания на Димитров срещу Тито са чисто лицемерие.
Всеки друг би сметнал, че от тази ситуация няма полезен изход. Но не и Сталин, който разполага с виртуози в "Лубянка". Димитров много често боледувал. Лекувал се много пъти в кремълските болници и санаториуми, така че реалното му здравословно състояние е добре известно в Москва. Болестите му обаче са все хронични, така че при адекватни лекарски грижи той би могъл да живее и дълги години. През юни 1949 г., когато отношенията на СССР с Тито са напълно прекратени, когато обидите по адрес на югославския лидер минават всички граници, а съветската преса го нарича ,,кървав палач", Сталин неочаквано вика Димитров в Москва - да се ,,лекува". Без да обяснява защо, българинът отказва да пътува със самолет, макар че по това време всички високопоставени лица (и той самият също) използват точно този вид транспорт. Мостът, който по-късно позволява изграждането на железопътна линия от София към румънската столица, все още не е построен, така че влакът може да мине само през Белград. Много е трудно да не се запитаме дали пък неудобният маршрут не е бил избран точно заради тази спирка.
Всичко се повтаря по модела от предходното пътуване до Прага. Влакът спира на малката гара в Топчидер - предградие на Белград. На перона чака Тито, който прекарва около час насаме с Димитров. Няма записки от тази среща. Близките на Тито твърдят, че Димитров е повторил вариант на репликата, чута по-рано от Джилас: ,,Дръжте се и ще победите." Няколко часа по-късно, вече на румънска територия, на Димитров му прилошава. Свален е от влака и е доставен в Букурещ. С шифрограма докладват на Сталин за случилото се. Димитров би могъл да получи спешна помощ и в Букурещ. 40-минутен полет го е делял от софийските болници. Но Сталин заповядва болният веднага да бъде изпратен в Москва, където да получи ,,квалифицирана медицинска помощ". Настаняват го в кремълска болница извън Москва. Няколко дни по-късно, на 2 юли, Димитров умира. Като официална причина за смъртта е посочена цироза на черния дроб - болестта на хроничните алкохолици. Лекарите, подписали това заключение, са на подчинение на "Лубянка", макар и да нямат офицерски пагони. Изводът им не е оспорван, макар че очевидците са поразени от впечатляващата трансформация на външния вид на героя от Лайпциг. Ако се сравнят снимките му, правени приживе (в края на май 1949 г.), със снимките му на смъртния одър, може да се види, че лицето внезапно се е свело до набраздена от бръчки кожа, покриваща малкия череп - все едно Димитров е боледувал дълги месеци.
Димитров хем е елиминиран, хем канонизиран като предан и достоен ученик на другаря Сталин. По сталинския модел за разпространение на дезинформация веднага е пуснат слухът, че Димитров е отровен в Белград от българина Иван Караиванов (истинското му име е Генчев), който е член на ЦК на Югославската комунистическа партия и агент на тайните служби на Тито. Някои пък го смятат за агент на българските служби. В действителност Караиванов е агент не на Белград и не на София, а на Москва. Той работи в апарата на Коминтерна и като почти всички негови служители едновременно с това е и част от "Лубянка". По-късно става и офицер на съветските тайни служби, за което Димитров в прав текст пише в дневника си (записки от 6 октомври 1944 г.).
Това е отново традиционен подход - престъпленията, извършени от Сталин, да се приписват на друг. С това се постига двоен ефект - първо се отклоняват подозренията от извършителя, а после се очерня някой враг на извършителя. Случаят ,,Димитров" обаче не приключва със слуха за ,,убиеца на Титовите служби". Напротив, версиите за насилствена смърт на българския лидер периодично се реанимират в средите на съветския партиен елит, като често пъти се намира по някой различен кандидат за ролята на убиец. В собственоръчните си показания от 26 ноември 1952 г. арестуваният началник отдел в Главното управление за охрана Владимир Маслеников пише, че Сталин още през ноември на предходната година е изискал да се издирят виновниците за смъртта на Димитров. Вождът твърдял, че всички ,,подозрителни" смъртни случаи са на хора, лекувани от едни и същи лекари. По времето, в което Маслеников дава показания, Сталин лансира мащабна антисемитска кампания, в която на прицел са лекари от еврейски произход. Очевидно той възнамерява да хвърли върху тях и вината за убийството на Димитров. Тук отново се търси двоен ефект - вниманието да се отклони от вожда и да се насочи към ционистки заговор. Макар че дори и по логиката на Сталиновите мании лекарите евреи по никакъв начин не са могли да се интересуват от съдбата на българския лидер. Но важното в случая не е това върху кого Сталин е възнамерявал да хвърли вината за ликвидирането на Димитров. Далеч по-важно е, че той периодично е изпитвал нужда да отклони вниманието от себе си. Значи е имал всички основания да смята, че именно той е разглеждан от обкръжението си като реалния извършител.
Дори и българските историци, които не са непременно просъветски ориентирани, до ден-днешен избягват изследванията върху твърде деликатния въпрос за смъртта на Димитров. Академик Илчо Димитров например, който е автор на предговора към засекретения в продължение на дълги години дневник на Георги Димитров, не споменава нито дума за това защо и как Димитров се озовава в Москва в навечерието на смъртта си, нито пък пише от какво е починал. Едва се намеква за някаква ,,нелечима болест". Благодарение на тази пасивност автоматично си остава в сила сталинският прочит за тази съмнителна смърт. Излиза, че няма хора, заинтересувани от установяването на истината.
Аркадий Ваксберг
