Убиецът в началото на процеса, снимките до него са на част от жертвите му
Продължение от миналия брой
В понеделник, 31 август, ловецът Евърет Банярд преследва дивеч югоизточно от Молала, когато почти се спъва в голо, частично погребано тяло на млада жена. Силно разложеният труп бил небрежно покрит с клони. Първоначално полицаите не могли да преценят дали тялото е заровено случайно от природните стихии, или някой се е опитал да го скрие. Но едно нещо било сигурно - ставало въпрос за жертва на убийство. При претърсването на района са открити още два трупа на разстояние 15 метра един от друг и близо до първия. Мястото приличало на масов гроб. Предполагайки, че наоколо има още тела, разследващите призовали на помощ Колт - кучето следотърсач на шерифите от окръга. В следващите пет дни от планинския склон са свалени общо 7 женски тела. Всичките голи и със следи от намушкване, изтезания и обезобразяване. Стъпалата на някои от жертвите били грубо отрязани в глезена с някакво назъбено острие, вероятно трион. При една от жертвите костта била отрязана почти до края и после прекършена като клон. Това накарало детективите да мислят, че може би извършителят е рязал стъпалата на жените, докато са все още живи, опитвайки се да им причини още по-големи страдания. Всеки от труповете бил в различен стадий на разлагане, но два очевидно са престояли в гората много повече от другите.
Въпреки приликите с историята на Дженифър Смит - голота, прободни рани, мъчения, обезобразяване - първоначално детективите не се сещат за Дейтън Роджърс. Той бил в затвора, обвинен в друго убийство. Но изучавайки горската местност, детектив Търнър се натъква на малки шишенца от водка и кутийки от портокалов сок. В този момент Роджърс вече е главен заподозрян за убийствата в гората Молала.
През следващите няколко месеци жертвите са идентифицирани като Лайза Мари Мок, 23 г.; Морийн Ан Ходжис, 26 г.; Кристин Лотус Адамс, 35 г.; Нонданс Кей Сервантес, 26 г.; Рита Джайлс, 16 г.; Синтия Даян Дивор, 21 г. Седмата жертва е разпозната чак през 2013 година като Тоня Джонстън. Повечето от тях работели като проститутки по време на смъртта си или били арестувани за проституция в миналото. Някои били зависими от хероин. Поради липса на достатъчно улики полицаите решили да изчакат изхода от делото за смъртта на Дженифър Смит, преди да повдигнат обвинения на Роджърс и за останалите убийства.
Процесът срещу него започва през февруари 1988 година в съда на окръг Клакамас. Съдебните заседатели изслушват показанията на жена, намушкана с нож от Роджърс през 1972-ра, когато била на 15 години. Призована е и друга свидетелка, която разказва за случило се между нея и обвиняемия на 20 февруари 1976 година. Тогава тя била на 19 г. и отивала на свиждане на приятеля си в щатския затвор в Орегон, а Роджърс предложил да я закара. Момичето пътувало на задната седалка в колата, когато той внезапно спрял и извадил нож от жабката. Сетне я вързал и срязал дрехите й.
„Уплаших се. Той каза, че ще ме убие, защото се опасява, че ще отида в полицията." В крайна сметка Роджърс я пуска да си върви близо до къщата на баба й в Орегон сити.
„Никой не иска Дейтън Лирой Роджърс да бъде освободен - казва в пледоарията си адвокатът му минути преди съдебните заседатели да се оттеглят, за да решат съдбата на клиента му. - Аз не искам да бъде освободен. Вие не искате да бъде освободен. Чудя се дали самият г-н Роджърс иска да бъде освободен. Този човек има нужда от постоянна изолация. В неговия измислен свят той се е превърнал в сексуалното чудовище, за което ви разказаха тези момичета. Развил е и е усъвършенствал тези чувства в ритуал. Това е модел на поведение, който не бива да пренебрегваме. Той е болен човек, но не заслужава смъртна присъда, точно защото е болен."
Съдебните заседатели приемат тезата му и го осъждат на доживотен затвор. Вероятно са очаквали, че той никога няма да бъде освободен. Прокуратурата обаче продължава да търси начин да му осигури отровна инжекция. На 4 май 1988 година срещу него са повдигнати още няколко обвинения, вече за смъртта на останалите трупове в гората. И този път Роджърс пледира за невинен. Негов защитник става адвокат Кристофър Бърис. Този път съдебното жури е съставено само от жени. Цели пет седмици те изслушват ужасяващите показания на много от жените, които Дейтън бил нападал и изтезавал и които по чудо се били измъкнали от лапите му. Всяка от тях описва с големи подробности и често през сълзи зверствата, на които ги подлагал. Бивша проститутка разказва за своята пета и последна среща с Дейтън, която продължава повече от шест часа в гората Молала: „Той започна да хапе гърдите ми. Хапеше и късаше кожа. Замолих го да спре. Но колкото повече го умолявах, толкова по-лошо ставаше. Когато се разпищях с всичка сила, той се разтревожи и допря нещо до гърлото ми - мисля, че беше нож. Каза ми да мълча или наистина ще има за какво да викам. Не казах нищо и се опитах да потисна стенанията си." Флория Адамс, петнайсетгодишната дъщеря на жертвата Кристин Адамс, разказва през сълзи, че декоративните капси във форма на звездички, намерени в печката на Дейтън, са от панталоните на майка й.
„Този човек - казва прокурорът в заключителните си аргументи, посочвайки към Дейтън - е обсебен напълно от женските стъпала и надмощието. А какъв би бил най-крайният акт на господство? Да се отреже това стъпало." Той напомня на журито за кутиите от сок и шишенцата от водка, намерени на местопрестъплението в гората Молала, настоявайки, че те са част от неговия „подпис". Журито е единодушно - виновен по всички обвинения! Дейтън за първи път показва емоция на публично място, като покрива главата си с ръце. Клатейки глава, той повтаря отново и отново „не, не, не...".
Остава въпросът за неговата присъда. Много от показанията, изслушани от съдебните заседатели, се фокусират върху особеностите на неговия характер. Джеймс Хъпи, професионален инструктор в щатския затвор в Орегон, разказва как е научил Дейтън да бъде монтьор в затвора, където лежал за нападението на две гимназистки през 1976 година. Той схващал бързо и за нула време се превърнал в отличен монтьор. Друг професионален инструктор описва как Дейтън му помагал да организира църковни сбирки в затвора. Той свирел на китара по време на службите и изглеждал искрен в религиозните си убеждения. Психологът Джеймс Адамс обяснява, че Роджърс прибягвал до насилие само при определени обстоятелства, като например под влиянието на алкохол или сексуална възбуда, предизвикана от фантазии за фетиш към стъпала. За да прибегне до агресия, той трябвало да се чувства измамен емоционално или сексуално, а жертвата му непременно трябвало да бъде безпомощна жена. Освен това трябвало да изпитва достатъчно сигурност, че няма да бъде заловен за престъпленията си, а жертвите му трябвало да бъдат леснодостъпни и непредизвикващи съчувствие - като проститутките. Психологът изказва увереност, че Дейтън има нужда от всички тези фактори, за да прибегне до насилие. А в затвора, казва Адамс, тези фактори ще липсват и той няма да бъде заплаха за хората. Но психологът Джон Кокран заявява, че Дейтън Роджърс ще продължи да представлява опасност дори и в затвора. Той описва един хомосексуален контакт, който Дейтън бил имал като тийнейджър, и казва, че при липсата на жени за жертви е само въпрос на време той да започне да избира мъже.
В опит да спаси живота на своя клиент, адвокат Кристофър Бърис казва, че Дейтън е болен човек, който трябва да бъде заключен завинаги, а не осъден на смърт. Той цитира доброто затворническо поведение на Роджърс, неговите църковни занимания и липсата на конфликти с други затворници. Бърис допуска, че убийствата и другите престъпления на Дейтън са извършени в умопомрачено състояние. Обвинението, от друга страна, характеризира убиеца като ходеща бомба. Само въпрос, че е въпрос на време той да започне да убива отново. Прокурорът обрисува обвиняемия като умен и лукав манипулатор, който не само умее да примамва жертвите си, но и да лъже психолозите.
На 7 юни 1989 година след повече от седемнайсетчасово обсъждане съдебното жури решава единодушно, че Дейтън Лирой Роджърс ще продължава да представлява опасност за обществото както в затвора, така и отвън. Съдията произнася присъдата му - смърт чрез летална инжекция. С изключение на показанията си в съда по време на първия процес Дейтън Лирой Роджърс не е говорил с властите, тъй като се позовава на Петата поправка, даваща му право да не дава показания, които го уличават.
Съдебната система в Америка обаче съвсем не бърза да екзекутира убиеца. Върховният съд в Орегон три пъти отменя смъртната му присъда и връща делото за ново разглеждане. За последно това се случи на 11 октомври 2012 година, 24 години след започване на процеса! Докато се забавлява с лабиринтите на това бавно правораздаване, Дейтън обитава самостоятелна килия в крилото на смъртниците в щатския затвор в Орегон. Разполага с 20 минути в денонощието за упражнения и лична хигиена. Продължава да мълчи за всичко, което е извършил. Все още не е ясно колко още тела, жертви на кръвожадността му, лежат в орегонските гори в очакване да бъдат открити.
