Мистична, тайнствена и могъща – Родопа е планина, богата на кристално чист въздух, девствена природа и удивителни природни феномени. В планината на Орфей за гостоприемството няма сезон. И лятото, и зимата изкушават с многобройните възможности за активен отдих и туризъм. Може да се докоснете до ревниво пазените от планината тайни, избирайки някой от историческите паметници - древната крепост „Свети Врач“ или тракийския некропол до „Света Елена“. Село Стойките се намира в Централните Родопи. Както при повечето среднородопски села, така и за това има запазени предания, които обясняват началната му история с помохамеданчването. Тогава подгонени от населението люде дошли и се заселили за пръв път в тези краища и основали селото. Преданията разказват, че когато спряло помохамеданчването около 1705-1720 г., българите християни решили да се заселят на едно място,

за да могат да си съградят черква

 

и да подобрят бита си.

Втората причина за заселването на Стойките била чумната епидемия през 1828-1834 г. Населението имало достатъчно опит за опазване от нея и още след първите признаци хващало горите. Годините минавали в мирен труд и грижи за прехрана. Селото, макар и разделено на махали, растяло. През 1867 г. то имало повече от сто къщи. По това време започнало да се говори за построяването на училище. През пролетта на 1870 г. мъжете от селото се събрали на Кущинаровата ливада, там, където сега се намират черквата, старото училище и хорището. Мястото било широко и не толкова стръмно,

пък и слънцето го греело почти цял ден

 

което било подходящо за такъв строеж. Собственикът се съгласил да отдели от долния край една част за училището. Работата била подхваната веднага. Всичко се извършвало безплатно от цялото село. В продължение на няколко месеца училището било построено - едноетажно, с две стаи, коридор и избено помещение за дърва. То било открито от първия учител Стою Калайджиев от с. Широка лъка и приютило 120 деца.

След построяването на училището стойченци започнали да мислят за строеж на черква. Първенците на селото се събрали, за да обсъдят строежа на черквата и къде да бъде тя. Всеки посочвал място, така че да е близо до махалата му. Най-богатият и влиятелен човек в селото бил Коляджика. Той мълчаливо изслушал изказванията на другите и накрая отсякъл: „От мен имате местото, хиляда гроша и дар за майсторите.“ Това било ултимативно изказване на първенеца в селото, но представителите на другите махали не се съгласили. Стигнало се до компромисен вариант мястото да е до училището, където започнали да копаят. Разрешение за строеж издействал пловдивският владика Панарет, при когото били изпратени двама пратеници. Основният камък бил положен през 1874 г. от митрополит Панарет. Идването на владиката било голямо събитие. Той бил посрещнат на Ешеи кулак от стойченци и бил придружаван от турски жандарми начело с полицейски пристав. През 1876 г. черквата била издигната до прозорците, след което строежът бил спрян за няколко години заради Априлското въстание и Освободителната война. Довършена била след Освобождението и осветена на 5 юни 1881 г. от левкийския епископ Гервасий. В архитектурно отношение черквата

 е една от най-хубавите в Средните Родопи

 

Камбаната била закачена на два дървени стълба в двора на училището. Звукът от нея се губел между стените на черквата и училището и не стигал до махалите. През 1900 г. църковното настоятелство взело съгласието на общинския съвет и решило да построи камбанария. Хубавата й постройка се извисила до североизточния ъгъл на черквата.

Много скоро се ражда и идеята за основаване на читалище. На 26 октомври 1903 г. се свикало общоселско събрание и се решило да се основе читалище, което да се нарече „Пробуда". На долния етаж на училището се съхранявали

 десетина общообразователни книжки

които се раздавали на членовете на читалището. Те били закупени с членски внос, който бил по 10-20 стотинки месечно. За съживяване културната дейност младите ръководители на читалището решили да дадат представление. Извикали на помощ „театрални“ сили от Широка лъка. Какво било първото представление, каква пиеса е играна - няма точни сведения, но осветената с две-три газени лампи училищна стая била изпълнена с любопитна публика. Свършили войните, през време на които културният живот в селото замрял. Трима младежи решили да дадат представление през коледната ваканция на 1921 г. в полза на читалището. Условията от първото представление не били променени с нищо. Пиесата имала за цел да развесели публиката и не се избирала по художествените си качества. За всеобща изненада, стаята се оказала тясна да побере зрителите. Успехът бил неочакван и той окуражил младежите, които подготвили още една комедийка. Попитали един родопчанин кое обича повече - пушката или гайдата. Той отговорил: „Пушката е за душманина, а гайдата за приятели. Едното иска патрон, а другото песен.“ Родопските хора са тежки и бавни, такива са и песните им. „Бела съм, бела, юначе“ е

 песен, превърнала се в химн на Родопите

 

Известната българска песен „Излел е Делю хайдутин“, изпята от Стефка Съботинова и изпратена в Космоса, също е родопска. Покрай общото характерно за българския фолклор, родопският фолклор има своята оригиналност, което го отличава от останалото народно творчество. Планината, тежките времена, трудолюбието, обичта към рода и семейството са основните мотиви и движещи сили в занаятите, музиката, облеклото, празниците, архитектурата и битието на родопчанина.

В някои от махалите на Стойките са запазени старинни къщи с оригинална родопска архитектура. Жителите на Стойките се препитават чрез развитието на туризма, земеделие и животновъдство. Те са усмихнати хора. Какъвто и да е животът им, рядко ще ги видите угрижени задълго. Жизнеността им сякаш черпи енергия от планината. У всеки от тях, без значение от възрастта му, се стаява тихата мъдрост на стария планинец.

Първият българин, участвал на олимпиада, бил овчар

 

В землището на селото през 1961 г. е открит медал от Първите олимпийски игри в Атина през 1896 г. Според историци този бронзов медал принадлежи на местен жител - известен непобедим борец в Родопа планина. Борецът бил овчар и във всички битки по съборите в района оставал непобедим. Има доказателства, че по времето на олимпиадата е бил в Гърция. Според учените именно Георги Капушев е първият българин, участвал на олимпиада, и първият български олимпийски шампион. Медала го намерили на една поляна деца и е поставен в нумизматична сбирка наред със стари грошове, гръцки и турски монети в училището, но външни хора, които посетили селото, посъветвали местните власти да го дадат в София, за да се установи какъв е. Бил изпратен чрез централата на МОК във Виена във фабриката производител, където установили, че става дума за оригинален бронзов медал от олимпиадата в Атина през 1896 г. Медалът е върнат в селото и малко след това мистериозно изчезнал. Следите му се губят и до днес. Това твърди 69-годишният Васил Капушев от с. Стойките, който е племенник на носителя на бронзовия медал. По професия строителен техник, той е и автор на 5 книги, една от които е историята на рода му.