Стоичков: „Падал съм и съм ставал, никога не съм се оплаквал“ (ВИДЕО, СНИМКИ)

Емоцията ми е много голяма, защото тук започна всичко с българския футбол – първата победа на Световното през 1994 г., тук играх 3 години в Chicago Fire, тук завърши моята кариера на Soldier Field. Тук започнах и тук завърших. Невероятна, невероятна вечер. Искам да благодаря на всички и на организаторите, които направиха това мероприятие. Страхотно беше. Видях едни щастливи хора, едни щастливи и горди хора, благодарение на тях ние сме израснали и сме минали по този път, радвали сме ги по стадионите, когато сме побеждавали, когато сме вкарвали голове.

За мен беше лесно, защото съм го изживял, но за Владо (Владимир Памуков – съавторът на книгата, б.р.) беше трудно, защото в продължение на 2 години не е лесно да пишеш, да се сещаш за стари неща. Имаше някои неща, които не можех да се сетя, той ме е подсещал.

[su_slider source="media: 48372,48368,48367,48366,48365,48364,48360,48363,48361,48362,48370,48374,48373" limit="40" link="attachment" target="blank" width="1220" height="900" title="no" pages="no" autoplay="0"] Владо много от времето го е прекарвал с мен по самолети, по хотели, по лагери, по мачове. Много от нещата ги знаеше, но все пак 2 години труд не е лесно, защото искахме да покажем на хората кой съм. Вътре в книгата има и хубави неща, и лоши неща. Не съм спестил на никого нищо, защото ако го спестиш, това няма да си ти. Аз не обичам да спестявам неща. За някои хубави, за някои лоши – както ги приемат.

С повечето говоря, с мои бивши колеги, с които сме играли в Chicago Fire. Естествено че ми е приятно да ги видя отново, да сме заедно. Също много голяма изненада за мене беше Божидар Искренов, който кара повече от 15 часа, за да дойде. Най-сърдечно благодаря и на Благой Иванов-Багата за това, че намери сили да дойде. Знаем колко е трудно в такъв момент да се концентираш, да се готвиш за такъв бой, който му предстои в Чикаго. Това са неща, които са хубави да се видят, че и ние, спортистите, можем да бъдем между хората.

Тя моята история е начертана още когато съм бил дете, та до ден днешен. Пътя съм си го вървял. Къде съм падал и ставал, не съм се оплаквал, продължавал съм напред. Старал съм се винаги да бъда себе си. Това, което съм си поставил като моя цел и мой сън, се сбъдна.  Оттук нататък гледам си внучката, правя си кефа, по-малко зор, защото времето си минава. Само мога да бъда благодарен, че играх с такива големи футболисти в детските ми години, защото първите стъпки са най-важни. В „Марица“ Пловдив, в Харманли, в националния отбор, в ЦСКА, в Барселона, в Парма, в Япония, в Америка, за малко в Саудитска Арабия. Това е един много голям път, но без моите колеги едва ли можеше да постигна нещо, което всеки футболист би искал да постигне. Затова казвам, че трофеите, които са индивидуални, те са на много хора. Те са на семейство, на приятели, на треньори, на масажисти, на доктори, на шофьори, на публика. На всички хора, които са били на стадиона и са ни подкрепяли. Може би нас ни направи спортисти този режим. Това, че искаха всеки ден да бъдем прецизни на тренировка, това, че искаха всеки ден да побеждаваме. Това трябваше да го доказваме всеки ден. Затова казвам, че съм щастлив. Аз моята равносметка отдавна съм я направил. Хората са го преценили кой къде е. Не искам да ме сравняват с никого. Също не е хубаво да сравняват тези млади футболисти с мен. „Новият, новият“ – тези новите нямат да дойдат, само ще чакаме нещо такова.

Те си имат собствен живот, първо. Когато нямаш нещо начертано и нямаш цели, е много трудно да го постигнеш.

Още като много малък, може би когато видях за първи път кой спечели Златната топка през 1977 година – Кевин Кийгън, си казах: “Защо и аз да не я имам един ден!” И започнах да преследвам тази цел. Но тези цели са постигнати с много труд. Когато за пръв път видях българин със Златната обувка да я държи в ръцете, лека му пръст на Гошо Славков, тогава си казах: “Бат Гошо е от Пловдив, и аз искам такава обувка!” И моята цел беше също като неговата, да вкарвам повече голове и да имам Златната обувка.