сн. Wikipedia

На 93 години във вторник, на рождения си ден, почина писателката Леда Милева. Тя беше преводач, автор на стихове и пиеси за деца. Леда Милева е родена в София през 1920 г. Дъщеря е на поета Гео Милев. Завършва Софийския университет. След Втората световна война е ръководител на детско-юношеските предавания в радио "София", главен редактор на списания „Пионерска самодейност" и „Дружинка", редактор в издателствата „Народна младеж" и „Български писател". От 1966 до 1970 година е генерален директор на Българската национална телевизия. От 1970 до 1972 г. е заместник-началник на отдел „Печат и културно сътрудничество" при Министерството на външните работи. До края на 1978 г. е посланик, постоянен представител на България в ЮНЕСКО, Париж. Била е председател на Съюза на преводачите. Автор на повече от 30 стихосбирки за деца, театрални и радиопиеси, превеждани на английски, френски, немски, руски език. Ще остане завинаги в паметта на всеки българин със стихотворението "Зайченцето бяло", написано в далечната 1946 година и излязло за първи път в сборника "Зайо на разходка". Предлагаме ви част от спомените й за нейния баща. Първоначално последовател на модернизма и експресионизма, през 1923 г. той изведнъж се увлича по революционния комунизъм. След Септемврийското въстание е осъден на една година затвор. Решава да обжалва. Повикан е за "малка справка" в полицията, откъдето не се връща. Тялото му е намерено в общ гроб в "Илиянци". Бил е удушен с тел - убийство, което напомня начина, по който последователите на неговите събратя комунисти по-късно убиват пък своите политически противници.

 

Почти не помня баща си. Била съм едва петгодишна, когато той „безследно изчезва" - такава бе първата официална версия за гибелта му през 1925 г. Но израснала сред неговите близки и приятели, сред богатата му многоезична библиотека, моята представа за изчезналия баща неизменно е била жива и ярка. Винаги съм се удивлявала как е могъл за своя едва трийсетгодишен живот да се докосне и до античните, и до най-новите достояния на световната култура, да овладее 4-5 европейски езика, да ползва още толкова и в същото време да успее да хвърли плодоносни семена в родната нива. Да взриви традиционните представи за същността на изкуството и да приближи европейските културни хоризонти до българските творци на литературата и изкуството, да създаде творчество, което ще премине границите на малка България, и една поема, която ще достигне до Япония и Китай, до Съединените щати и Латинска Америка. За нейния автор Пабло Неруда ще каже: „Много поети са умирали изтезавани заради живота и творчеството си... Великият български поет Гео Милев е убит само защото е написал една поема, която преведох с жар и обич." За едно малко момиче думи като „безследно изчезнал" не значат почти нищо, затова аз всъщност дълго време продължавах да вярвам, че баща ми ще се върне някой ден. Живеехме под наем в различни високи за своето време къщи. Когато се изкачвах по стълбите и чувах зад себе си стъпки, винаги спирах с разтуптяно сърце и плахо се обръщах да видя дали това не са най-после стъпките на баща ми...

Спомените ми от първите пет години на детството са откъслечни, като отделни моментни снимки. На една от тях се виждам хваната за ръката на баща си - води ме в известното сред артистичния свят на София кафене „Цар Освободител", където навярно е имал среща със свой сътрудник или издател. Ясно си спомням и сутринта на неочакваната ни раздяла, тъмния силует на цивилния агент, който вика баща ми за „малка справка" в Дирекцията на полицията. „Малката справка", от която никога не се върна. Но това видение винаги се мъчех да прогоня от детското си съзнание. Предпочитах да си спомням как стоим с по-малката ми сестра Бистра до писмената маса на баща ми и чакаме да ни нарисува две малки момиченца. Или да ни прочете новото си, написано специално за нас стихотворение. Защото наред с всичко друго той е успял да остави и трийсетина стихотворения за малките, издавани многократно след смъртта му под заглавие „Гео Милев за деца".

 

Звездице - сестрице

 

Леда Милева

 

Блести на небето едничка

далечна и светла звездичка.

Тя има ли име - не зная.

Но легна ли, в тъмната стая

тя винаги кротко наднича -

навярно децата обича.

Навярно тя иска полека

да слезе по звездна пътека,

при мене да дойде отгоре,

да чуе какво й говоря.

Но няма пътека в небето!

Звездице, почакай, додето

порасна и стана голям.

Ще литна нагоре и сам

на гости ще дойда с ракета.

по-бърза от сто самолета.

Звездице-сестрице, тогава

започне ли да свечерява,

ще гледаме с теб на Земята

как сладко заспиват децата.