От ,,Бяла тишина" през ,,Хора и улици" до ,,Нашият град" - всички българи помнят, знаят наизуст и пеят песните на един от най-хитовите български композитори. Борис Карадимчев ни напусна на 12 април на 81-годишна възраст. Масивен инфаркт го покоси, докато подготвяше нови записи. Негова е музиката и на над 40 игрални филма като ,,Сватбите на Йоан Асен", ,,Момчето си отива", ,,Селянинът с колелото", ,,Матриархат", ,,Оркестър без име"...

Учил е композиция при класиците Панчо Владигеров, Парашкев Хаджиев и Марин Големинов, но съдбата му се стича така, че става доайен на българската популярна музика. Животът му бе урок по възпитание - с всеопрощаваща усмивка, зряло творчество и позитивно настроение към всички. Едва ли самият той знае колко деца е възпитал в такъв дух и в НАТФИЗ, където професорът преподава 20 години филмова музика, и в детската формация ,,Пим-Пам", която ръководи над 30 години. Тази дълга кариера започва по детски. ,,Тате, купи ми цигулка", казал 7-годишният Борис през 1940 г. на баща си, като го слушал вкъщи как изтеглял с лъка звуците на своя инструмент. Баща му Климент, зарадван, дал своята. Борис поискал и учител. Първите свои пиески за цигулка написва вече като студент в консерваторията. Нарича ги ,,Шест музикални картини". Всяка картинка илюстрира с музиката на цигулка и акомпанимент на пиано едно животно - славей, лъв, кукувичка, бръмбар и др. Предлага ги на държавното музикално издателство и комисия от мастити имена ги одобрява. 

Борис Карадимчев израства в няколко града. Семейството е от София, но докато баща му е военен летец в Ямбол, се ражда и синът му. После живеят и в Казанлък, а като се прибират в столицата, новата власт ги интернира в Ловеч, тъй като семейството произхождало от ,,нездрави среди". Освен митарствата из страната, характера на бъдещия композитор кове и македонският ген на двата рода - единият е от Охрид, другият от Неврокоп. 

Завършва класическа музика, композира камерна, но естрадната го привлича. Режисьорът Зако Хеския го кани през 1966 г. да напише музиката на ,,Началото на една легенда". Това е първото му влизане в киното и Карадимчев се чувства неподготвен. После обаче го вика и Людмил Кирков за музиката на ,,Шведски крале". Странно е, че толкова хитов поп композитор не е направил нито една песен за примата Лили Иванова. ,,Уважаваме се, но сме много различни с нея и като стил, и като характери, а и като творчество и душевност може би. Опитахме веднъж, направих песен за нея, първоначално я хареса, но не я изпя. Остана в нейното чекмедже", разказваше приживе Карадимчев. Той става известен, когато започва да пише за Георги Минчев, а после и за ,,Тангра" (,,Нашият град"), Цветан Владовски, Мими Иванова, Борис Годжунов, Маргарита Хранова... В зората на демокрацията Борис Карадимчев написва и химна на българската демокрация. ,,През 1990 г. в първия брой на в. ,,Демокрация" видях каре с думите: ,,45 години стигат, времето е наше." Исках да се включа в промяната. Взех тези думи за рефрен и се обадих на Сашо Петров да напише другия текст. Събрахме певци от ,,Синьото кафене", където ходеха музиканти. Дойдоха Гошо Минчев, Богдана, Марги Хранова, наехме студио и спонтанно, без хонорари, влязохме и записахме песента, която тръгна по митингите. Днес приятелите искат да променя малко текста, защото излезе, че времето не е много наше. И се шегуваме, че трябва да променим песента или всъщност трябваше да променим времето, но не успяхме", шегуваше се Карадимчев. 

След смъртта му песните ще продължават да са като пазители на времето и извори на спомени на поколения българи. Поклон пред паметта му.