Радко Паунов

Пиесата „Операцията", в която играят Орлин Горанов, Мариан Бачев, Тони Минасян и Миглена Стоева, буквално вбеси ректора на Медицинския университет в Пловдив проф. Стефан Костянев и останалите преподаватели. Спектакълът е по сценарий на Иво Сиромахов и с режисьор Борис Панкин. В постановката актьорите са хирурзи и ядосали професора именно с превъплъщението си в ролите. Докато те отстраняват апендикса на пациент, си говорят за хапване, мачове и филми.

„Какво коравосърдечие! Аз умирам, а те си приказват за футбол и манджи", обяснява Иво Сиромахов. Той написал пиесата по собствени преживявания, след като при остро възпаление на апендикса опериращият го екип си разказвал вицове. Именно разминаването между страха на пациента и невъзмутимостта на медиците искал да покаже Сиромахов с „Операцията", която се игра в Пловдив в края на октомври.

„Това, което гледахме, не беше нито пародия, нито черен хумор. А безогледна простащина - пошла, цинична, елементарна", възмутен е ректорът. Според него и останалите преподаватели пиесата била гавра не само с лекарите, но и със смъртта, с живота, с болестта, с човека. След спектакъла синът на зам.-ректора проф. Виктория Сарафян възкликнал: „Дали да не се откажа да кандидатствам медицина?" Това ли е истината за тази професия, обидени са шефовете на пловдивския медицински университет. И смятат, че лекарите трябва да бъдат предпазвани не само от физически, но и от „художествени" посегателства. „Бедни ми Орлине, с това ли искаш да запомнят 60-годишния ти юбилей?", питат те. А за Сиромахов настояват да бъде обявен за „персона нон грата" за медицинската гилдия.

Не смятах, че в XXI в., след 10 г. членство в ЕС, когато Пловдив е обявен за столица на културата, някой ще забрани представление. Не прочетох протестна нота на чл.-кор. проф. д-р Костянев срещу изцепките на здравния министър. Изведнъж една театрална постановка отказала сина на проф. Сарафян да кандидатства медицина? Аз съм изключително щастлив от въздействието, което с колегите ми бихме оказали на един млад човек. Но не мога да се ангажирам, че чак променям съдби - тогава може би бих бил министър-председател или нещо друго. Това е толкова нелепо, че чак не ми се коментира, както казва Слави Трифонов в една своя песен.

За мен е важно едно - аз и колегите ми да си свършим добре работата. Ако представлението има публика, то ще се играе. Ако няма публика, то няма да се играе. Ние сме частен проект, не сме държавен театър. Не вземаме субсидии от държавата за това. Тук трябва да се търси друга гледна точка - да се пита кой е човекът, който казва, че една постановка няма да се играе, от името на какъв го прави - на монополист, че дава единствената в града прилична зала за театрални постановки ли? Затова ли казва: Това - да, това - не? Не мога да разбера дали се изявява като театрален Менгеле, не мога да разбера ролята на този човек, който ще определя в XXI в. кое може и кое - не, при положение че ние сме си платили наем, извършена е организация, играно е вече веднъж представлението.