Силви Вартан
Две години след като просълзи феновете в НДК с „Облаче ле, бяло" Силви Вартан се връща в София. Този път поводът не е концерт, а представяне на книгата й „Мама..." (изд. „Колибри"). Поп звездата с български корен и световен успех ще сподели съкровените спомени на 22 ноември. „Мама..." е не просто затрогваща изповед, а
свидетелство за силата на обичта и за смелостта на хората, принудени от обстоятелствата да водят живот на изгнаници. Това е книга, написана с много любов и с дълбока признателност към жената, с която голямата певица е имала особено силна връзка. Успоредно с образа на Илона, живяла нелек живот, без никога да се оплаче, Силви Вартан представя и собствените си премеждия и успехи, разказва за началото на певческата си кариера и за нейния апогей, за браковете си с Джони Холидей и Тони Скоти, за баща си, брат си, децата си, за дните и годините, които е живяла до обичната си майка.
В публикуваните емоционални откъси от творбата Силви описва първите си години в Лакатник, където е родена, както и два от случаите, в които майка й е щяла да я изгуби - треската от скарлатина през 1945 г., когато антибиотиците са били дефицит, и импровизираното й „бягство" по крайбрежната алея във Варна. Тогава Силви била на 4 годинки, решила да се разходи по плажа без разрешението на родителите си и я намерили часове по-късно да пере чорапите си от пясъка на градска чешма.
При последното си посещение на родна земя Вартан заведе внучката си Илона до Рилския манастир, сведе кетъринга си зад кулисите на зала 1 на НДК до домашно приготвени козунаци от нейна приятелка и зареди с играчки дом за сираци в Благоевград. От години певицата се грижи за най-малките пациенти на болниците в България, като дарява кувьози и апаратура, чиято стойност не пада под 40,000 лева на кувьоз или апарат. Тя инвестира солидни суми и в реставрирането на икони в българските храмове.
Новата й книга вече може да бъде поръчана в Канада и САЩ чрез по-добрите български онлайн книжарници.
Първата картина, която се е запечатала в паметта ми, е от едно планинско село. Днес знам, че това е село Лакатник, близо до София. През войната семейството ми бяга от града, от бомбардировките на съюзниците и намира подслон в кацналото на планинския склон селце, където се раждам аз на 15 август 1944 г. След края на войната продължаваме да наемаме къщата в Лакатник, където прекарваме лятото. Спомням си мрака, който се издига от долината, нощта, която ни застига, и мама, която се катери по стръмната пътека, поемайки дълбоко дъх и шепнейки ми успокоителни думички. Поглеждам през рамото ѝ и зървам дядо, Робер Вартан, таткото на татко. Той трудно ни догонва и от време на време ми маха или ми се усмихва под мустак. Но скоро стигаме до къщата. Влизаме вътре. С изненада установявам колко е студено и се чудя на странната миризма, която се носи във въздуха. Влагата от варосаните стени.
Вероятно съм потръпнала от студа, защото мама ме притиска толкова силно, че чак ме заболява, и ме обсипва с целувки. Прекосяваме една бяла стая, осветена от гола крушка, която виси от тавана, мама отива до прозореца и го отваря към нощта и светлините на селото долу в ниското, като не спира да ми говори, да ме гали по бузата и да ме целува. Сега, от разстоянието на времето, защо ли си въобразявам, че ми казва да поемам дълбоко планинския въздух? Сигурно, защото безброй пъти ми го е повтаряла впоследствие.
Ето ме отново в нейните прегръдки, но вече сме в София, в дядовата къща, където живеем. Излязла на верандата, мама ми показва нещо навън: снежинки колкото носни кърпички падат бавно от небето и полека покриват градината. Протягам ръка да ги докосна, мама открехва прозореца и ми позволява да си покажа ръката навън. Една кърпичка кацва на дланта ми и за миг остава там, мама прихва, виждайки смаяното ми изражение, целува ръчичката ми и духа отгоре й, за да я стопли. Двете се забавляваме да ловим снежинки и скоро аз се заливам в радостен смях. По-късно, вече съм проходила, влизам в кухнята, където мама и баба Славка заквасват млякото. Във въздуха се носи топла влага, двете жени са препасали дълги престилки; покрили са с одеяло съдовете със свареното мляко. Аз много искам да разбера каква тайна се крие под одеялото. Баба ми е забранила да се доближавам. Предупредила ме е: ако повдигна одеялото, няма да има кисело мляко. Отдолу се трудят магьосници, те не желаят да им се пречка никой, а млякото няма да се подкваси, ако се намеся. Страхът е ново и опияняващо чувство, навъртам се край съдовете със свареното мляко, знам, че мога да повдигна крайчеца на одеялото, убедена съм, че няма да ми се случи нищо лошо, че нито магьосниците, нито някой друг може да ми навреди, защото мама е до мен.
Бях твърде малка, за да знам, че на два пъти мама е била на ръба да ме изгуби, факт, който можеше да подкопае сляпото ми доверие в нейното всемогъщество.
Първия път се случило, когато съм била на година и половина и съм се разболяла от скарлатина. Войната току-що била свършила и болестта покосявала много деца, защото антибиотиците по това време още не били открити. Спомням си мрачната болнична стая, прегръдките на мама и някакво ревящо дете на съседното легло. „Баща ти отиде в града да се опита да намери серум - ми разказваше тя впоследствие. - Температурата ти продължаваше да се покачва. Вечерта ти вече не реагираше, отиваше си. Притисках те в прегръдките си, беше се отпуснала като вързопче парцали, а аз се разтърсвах от ридания. Тогава коленичих пред моята Богородица и потънах в молитви. Умолявах я да те спаси. Не спирах да се моля. На сутринта ти вече дишаше по-леко. Няма да забравя този ден, беше 18 декември 1945 година. Не мога да го забравя..."
Истината е, че това, което е помогнало за моето спасение на мястото на антибиотиците и извън молитвите, със сигурност е било майчиното мляко, защото мама ме е кърмила, докато съм навършила две години.
Дълго време след това, попадайки след смъртта ѝ на един текст, в който описваше детството си - за Еди и мен, нейните „скъпи дечица", осъзнах в цялата пълнота ужаса, който е изпитала, след като е разбрала, че имам скарлатина. И тя едва не умряла от същата болест в края на Първата световна война, когато хората изобщо нямали с какво да се лекуват. „Взеха ме в болница - пише тя. - Била съм в безсъзнание няколко дни. Не пускали никого на свиждане, дори скъпата ми майка. След няколко дни треската спаднала и когато най-сетне съм отворила очи, било, за да видя как отнасят съседката ми по легло, покрита с бял чаршаф. Току-що била издъхнала."
Бяхме във Варна, на брега на Черно море, през август 1948 г. Бяхме наели къща да си починем за няколко дни и въпросната вечер баща ми щеше да ни води на цирк. Мама сякаш е пред очите ми, оправя си прическата пред огледалото на тоалетката. След малко аз излизам от стаята, слизам до градината и понеже пътната врата е отворена, пресичам улицата и тръгвам към плажа. После всичко ми се губи. Колко ли дълго съм вървяла покрай водата, преди да забележа, че чорапките ми са изцапани с пясък, а празничните ми обувки са целите мокри? Спомням си обаче колко се притесних от вида на чорапките ми, затова реших да намеря чешма и поех обратно нагоре към улицата.
Междувременно моите родители са установили, че ме няма. Варна е курортен град, който привлича хиляди хора през лятото. Съвсем скоро съм отпразнувала четвъртия си рожден ден. Плажът е огромен, тесният път покрай морето е задръстен от файтони и велосипеди. Мама ми разказа след това, че в продължение на няколко часа през ума им минали какви ли не ужасии. Докато баща ми вдига на крака милицията, тя се мята на колелото си и хуква да ме търси.
Четири години по-късно, когато напускаме България и отново виждам майка ми да плаче във влака, нейните сълзи ознаменуват за мен края на ранното ми детство.
