Лидерът на новата Ислямска държава Абу Бакр ал Багдади се появи за пръв път миналия месец на петъчна молитва в завзетия от неговите сили иракски град Мосул.
Тези дни лидерът на новосъздадената Ислямска държава Абу Бакр ал Багдади оповести плановете си за създаване на първия ислямски халифат в Европа. Адресирайки посланието към своите последователи на Стария континент, той подчерта, че „след пълната победа на поддръжниците му в Ирак ще дойде редът на Европа, където подобен режим ще бъде създаден на територията на Андалусия, Испания". Според думите му с живота и собствеността на европейците, след установяването в Европа на халифат, ще се разпореждат положили лично пред него клетва бойци, всеки от които е „задължен да вербува в редиците на последователите на ал Багдади не по-малко от 10 души". След това „във всяка европейска държава ще създадем ислямски халифат. А накрая ще покорим и Америка", заявява той. Неотдавна Абу Бакр ал Багдади се самопровъзгласи за „пряк наследник на пророка Мохамед". А тези, които следят новините, знаят, че той е лидерът на терористичната крайна ислямистка групировка Ислямска държава в Ирак и Леванта, която окупира половината Ирак и доста голяма територия от Сирия и продължава настъплението си.
Всъщност панислямисткият халифат, който мюсюлманските екстремисти мечтаят да установят, носи в себе си семето на собственото си унищожение. Много експерти говориха за вероятните ефекти от решението на екстремисткото движение „Ислямска държава" (наскоро преименувана от Ислямска държава в Ирак и Леванта - ИДИЛ) да установи отново халифат. Нека бъда първият, който ще добави, че то вероятно ще възобнови спекулациите за идването на Антихриста сред евангелистките християни. Новият халиф Ибрахим играе страхотно ролята на суперзлодей и първоначалните му изявления се вместват точно в тази концепция. В последното от тях той обеща на последователите, които му се покорят, че ,,ще завладее Рим и ще притежава света".
Колко трябва да се притеснява Западът? Както отбеляза наскоро анализаторът на тероризма Джей Ем Бергер, ИДИЛ има изключително рискова стратегия, но аз ще стигна по-далеч и ще предположа, че цялата идея за модерен халифат сама по себе си е знак на отчаяние и реакция на системен политически и културен провал. До 1924 г. подобна единна държава на мюсюлманите е била запазена марка на Османската империя, която бе наследена от светската турска държава. Краят на Първата световна война, която унищожи тази империя, също така създаде няколко нови държави и нации, които са предимно мюсюлмански в региона. Този процес продължи през деколонизацията в 50-те и 60-те години на миналия век.
Въпреки това за благочестивите мюсюлмани тези държави са от лоши по-лоши. Много от тези страни прегърнаха идеята за светския живот и въпреки че правеха жестове към ислямската законова доктрина, бяха много нетолерантни към ислямистки политически организации. Най-влиятелните ислямски мислители обикновено биваха екзекутирани или убивани от мюсюлманските държавни власти. Нещо повече, много от
тези държави се провалиха
с гръм и трясък дори в изпълнението на основните си функции. Както продължителният арабдсо-израелски конфликт доказа, те бяха безнадеждно неспособни, що се отнася до създаването на ефективни армии, и дори богати нации като Саудитска Арабия зависеха изцяло от подкрепата на Запада. Държавната система след 1918 г. в ислямския свят се оказа на практика много дефектна.
Тази слабост стана очевидна особено през 70-те години, много преди огромната икономическа и технологическа бездна да раздели ислямския свят и много немюсюлмански общества. Ако мюсюлманите бяха свикнали неохотно да са след християните, сега те откриха, че изостават икономически след евреи, индуси, конфуцианци и будисти. Ситуацията бе толкова отчаяна, че успя да хвърли съмнение върху държавата сама по себе си като възможен механизъм за движение на ислямската кауза. След 1920 г. групи като Мюсюлмански братя в Египет започнаха да защитават идеята за по-широк общ ислямски режим под вида на възстановения халифат. Някои ислямисти дори отидоха много по-далеч и представиха идеи, които сега са фундаментални за групи като „Ислямска държава" и "Ал кайда".
Най-известният от тях е Саид Кутб от Мюсюлмански братя, който бе екзекутиран от Египет през 1966 г. Въпреки че бе известен мислител, две от темите, по които е говорил, имаха особено влияние сред мюсюлманите. Една от тях е тази за невежеството - джахилия - термин, който често се използва да опише варварското объркване, което е преобладавало сред арабите в предислямските времена. Кутб обаче е използвал думата, за да опише съвременния световен и държавен ред и особено ислямските общества и държави. Според него по начина, по който са били създадени, те са били поне толкова негативни и вредни, колкото са САЩ или Израел, и е било илюзия да се очаква нещо по-добро от тях. Те всички са провалени държави. Единственото решение на джахилия
е пълното приемане на шариата
- ислямското законодателство, което урежда всички аспекти на живота и обществото. Още по-унищожителна е била идеята му, че повечето мюсюлмани по света не са всъщност автентични правоверни. Всъщност те са безбожници или вероотстъпници и трябва да бъдат признати за такива в процеса на такфир - изключване от вярата. Само отдадени активисти могат да се квалифицират като истински мюсюлмани. В западните политическите термини можем да мислим за тях като за ленинисткия авангард. Еврейските или християнските мислители биха говорили за тях като за ,,праведни бежанци".
Халифатът не е бил централен за мисълта на Саид Кутб, но наследниците му го смятат за единствената противоотрова на джахилията. Това е възгледът на ,,Хизб ут тахрир", трансконтинентална радикална група, която е напаст за разузнаванията в Европа и Централна Азия, както и на вдъхновената от Кутб мрежа ,,Такфир вал хиджира". ,,Ал кайда" също много пъти е използвала идеите на този мислител. Именно затова клонът на групировката в Ирак разпространява програмата ,,Гласът на халифата" в интернет. В Югоизточна Азия страшната ,,Джемаа ислямия" също обяви за своя цел халифат, който ще замести сегашните национални държави от Индонезия до Тайланд.
И сега имаме движението, познато преди като ИДИЛ. Поставено по друг начин, новата декларация на халифата е основана на доктрини, които със сигурност
ще си навлекат смъртоносната опозиция
във всички държави, мюсюлмански или не, чиято легитимност халифатът отрича. Той отрича и истинския правоверен статут на буквално всички врагове, дори на активните ислямисти, които не престъпват дадена партийна линия. И изисква създаването на нов държавен ред по средата на кървава военна зона. Това е рецепта за катастрофа по всеки възможен начин. Именно затова идеята за халифата носи в себе си и самоунищожението си. Сега, след като той, така да се каже, излезе на бял свят, конкуренцията за властта ще бъде интензивна и още по-кървава. Можем да очакваме появата на много съперници халифи, които ще отричат своите конкуренти за този пост. Това неминуемо ще доведе до раздробяването на различни фракции, които още по-активно ще се бият помежду си за желаната власт, както и много убийства и вътрешни бунтове.
Ислямистите с поглед към историята могат да си припомнят, че през VII век трима от първите четирима халифи са били убити. Убийството на четвъртия, Али, е дало началото на сунитско-шиитската битка в исляма, която все още е бездна между тях 13 века по-късно. И това не е щастлив прецедент.
*Авторът е професор по история и ръководи програмата Исторически изследвания на религията в Тексаския университет ,,Бейлър".
