Продължение от миналия брой

През юли 1907 година Понци решава да се махне от Америка и да се насочи на север към Канада. Хваща влака за Монреал, където се лута безцелно, отново без пукната пара в джоба си. Но това скоро се променя. Само на няколко пресечки от гарата Понци съзира една банка - „Зароси". Уверен както винаги, той влиза вътре и кандидатства за работа, използвайки името Чарлз Бианки. Само след пет минути го назначават като чиновник. Банката е създадена от Луиджи „Луис" Зароси, за да обслужва нуждите на италианските имигранти, прииждащи в града. Конкурентните банки инвестирали парите в ценни книжа с лихва от 3 процента, като изплащали 2 процента на клиентите си и задържали останалия един процент като печалба. За голямо недоволство на съперниците си Зароси изплащал пълните 3 процента плюс още 3 процента бонус. Това било нещо нечувано и, разбира се, хората прииждали на тълпи в неговата банка.

Почти сигурни, че Зароси няма как да плаща подобна лихва по законен начин, конкурентните банки подозирали, че той взема парите на старите клиенти, за да плаща на новите - процес, познат тогава като „да обереш Питър, за да платиш на Пол". Но все пак да знаеш нещо и да можеш да го докажеш са две различни неща.

Месеците минават, а банка „Зароси" процъфтява. В крайна сметка банката се оказва във финансова криза, доказвайки подозренията на конкуренцията. В средата на 1908 година, вероятно посъветван от Понци, Зароси бяга в Мексико, отнасяйки със себе си всички пари, останали в трезора. За разлика от останалите служители на банката Понци остава в Монреал, отсядайки у семейството на Зароси, което той бил зарязал. С идването на август той почувствал, че е време за промяна и се запътил обратно към САЩ. Но както обикновено нямал в себе си пукната пара и се налагало да измисли нещо.

В утрото на съботния ден на 29 август 1908 година Понци посещава офисите на Канадската складова компания - транспортна фирма, която някога била клиент на ,,Банко Зароси". Тъй като той и преди бил ходил в компанията, никой не му обърнал особено внимание. Понци влязъл в офиса на управителя Дамиен Фурние. Там нямало никого и той бързо претършувал чекмеджетата на бюрото, където намерил чекова книжка от монреалската Банк ъф Ошлага. Понци сръчно откъснал един чек и си тръгнал възможно най-бързо, без да предизвика подозрение. Той попълва в чека сумата $423.58, смятайки че тази некръгла цифра ще изглежда като обикновена транзакция, и се подписва с „Д. Фурние". Верен на природата си, веднага щом се сдобива с парите, той започва да ги харчи, купувайки си дрехи, обувки, часовник и верижка.

Но Банк оф Ошлага забелязва нередност и скоро потвърждава съмненията си за чека. Преди той дори да успее да напусне града, полицията открива и арестува Понци, който веднага си признава вината. Осъждат го на 3 години в затвора ,,Сен Вансон де Пол", намиращ се на няколко мили от Монреал.

Първо го накарали да разбива камъни, но скоро той използвал способностите си, за да си намери по-добра работа, като в крайна сметка се издигнал до чиновник в офиса на директора на затвора. Сдобил се с доверието на директора и тъй като бил образцов затворник, присъдата му била намалена на 20 месеца за добро поведение.

Две седмици след освобождаването си Понци пътувал във влака обратно за САЩ. С него пътували петима други италианци. Когато във влака се качил митнически инспектор и заразпитвал Понци за италианците, той казал, че не ги познава. Обяснил, че на гарата бил срещнал приятел, който го помолил да придружи мъжете, тъй като не познават страната. Той не споменал, че този негов „приятел" всъщност преди бил служител в банка „Зароси", където крадял пари от клиентите и бил изчезнал след краха на банката. Понци също така не споменал, че е получил пари от него, за да преведе чужденците през границата. Петимата италианци нямат документи и Понци е арестуван още преди да премине границата за трафик на незаконни имигранти в Съединените щати. Получава присъда от 2 години във федералния затвор в Атланта, Джорджия. Там Понци се сдобива с нови приятели. Един от тях е мафиотът Игнасио Лупо, познат като Вълка - лидер на организацията „Черната ръка" в Ню Йорк.

И този път Понци си намира работа - взема го директорът на затвора, който го кара да превежда писмата на Лупо с надеждата да намери в тях нещо уличаващо. Понци нямал проблем с това. Знаел, че в писмата няма нищо, защото делял килия с Лупо и самият той пишел кореспонденцията му. Другият му нов приятел в затвора е доста по-интересна личност, поне от гледна точка на Понци. Чарлс У. Морс е богат и аморален бизнесмен от Уолстрийт, познат някога като Ледения крал, тъй като неговият бизнес с доставка на лед по едно време държал монопол над Ню Йорк. Господството му свършва, когато разследване разкрива огромен брой подкупи, раздадени от Морс на политически фигури. Въпреки това до онзи момент той вече бил успял да спечели 12 милиона долара. След като купува най-малко 12 банки, Морс се опитва да сложи ръка върху пазара на мед. Схемата се проваля и отчасти причинява финансовата паника през 1907 година. Впоследствие Морс е осъден за присвояване на банкови средства и получава 15 години затвор в Атланта.

Но през януари 1912-а, след като излежава само две години, Морс е помилван заради заболяване, което едва не го вкарва в гроба. Ако останел в затвора, казвали неговите адвокати, щял да умре. Това било потвърдено от докторите. Освен това Морс имал зад гърба си богати финансисти, които отнесли случая му до президента Тафт. Щом обаче излязъл от затвора, здравето на Морс бързо се подобрило. По-късно се разбира, че точно преди да го прегледат докторите, Морс поглъщал смес от сапун за бръснене и химикали, които предизвиквали симптомите му. Понци намира Морс за вълнуваща личност и осъзнава, че правосъдната система се отнася различно към бедните и към богатите.

След освобождаването си Понци се премества за малко на юг, прекарвайки няколко месеци в минна компания в Блоктън, Алабама, където работи като преводач и счетоводител, но през 1917 г. той най-сетне се връща в Бостън - мястото, откъдето започват приключенията му в Америка преди 14 години. В уикенда на Деня в памет на загиналите Понци отива на концерт в Бостън, придружен от хазяйката си, когато забелязва красива млада жена. Оказва се, че хазяйката му я познава и тя ги представя един на друг. Нейното име е Роуз Мария Неко, на 21 години, най-малкото дете на търговец на плодове. Понци моментално се влюбва в нея. Това е бурен романс и двамата се женят на 4 февруари 1918 година.

За известно време Понци работи на различни места, включително и в бизнеса на своя тъст, но тъй като искал да успее сам, наема офис на петия етаж в сграда на Скул стрийт №27. След два-три неуспешни опита да стартира бизнес Понци измисля амбициозен план. Ще публикува свое собствено чуждестранно търговско списание, което да служи като справочник на всички бизнеси по целия свят. Планът му е да удвоява тиража на равномерни интервали. Ще започне със 100,000 безплатни бройки, които да изпрати на различни компании, а после ще изпрати обновено издание на същите компании плюс безплатни бройки от списанието на други 100,000 компании. Печалбите от реклама ще го направят богат, поне така си мислел.

Понци пресмята, че за първата пратка ще му трябват $35,000, а печалбата от реклама ще му донесе 80,000. Проблемът бил как да се сдобие с парите. Започнал да търси инвеститори, но никой не проявил интерес. Личните средства на Понци бързо се стопявали. Справочникът така и не видял бял свят.

Но Понци не се обезкуражава от провала на начинанието си. Не всеки бизнес потръгвал и той знаел, че ще изскочи нещо друго. И не след дълго точно така станало.

В един августовски ден на 1919 г. Понци преглеждал пощата в офиса си. Едно от писмата било изпратено от фирма в Испания, интересуваща се от вече изоставения каталог. Но не писмото се сторило интересно на Понци, а придружаващият го къс хартия, нещо, което той не бил виждал преди. Международен пощенски купон.

 Продължението следва...