Уолтър Ръсел Мийд, „Уолстрийт джърнъл“

САЩ трябва по-добре да разберат своя противник Китай, ако желаят да го победят. Позицията, че Китай е в подем, а САЩ – в упадък, не само отразява позицията на елита, но е вкоренена в масовото съзнание на китайците. Републиканците и демократите трудно намират общ език, техните противоречия подкопават приемствеността и дългосрочната външна политика на САЩ. От разговорите с чиновниците на всички нива в администрацията на президента Доналд Тръмп могат да се направят два ясни и плашещи извода. Първо, САЩ все по-решително се стремят към исторически обрат в отношенията с Китай. Второ, ние не сме готови за бъдещето. В някакъв смисъл днешната ситуация е сравнима със средата на 40-те години на миналия век, когато САЩ и Съветският съюз бързо преминаха от военен съюз към студена война. Президентът Хари Труман (1945-1953 г.) и няколко чиновници от Държавния департамент и Пентагона много скоро съобразиха, че отношенията вървят към сблъсък, но общественото мнение реагираше със закъснение. През март 1946 г. легендарната реч на Уинстън Чърчил във Фултън за желязната завеса беше

възприета за прекалено „ястребова“ и беше широко критикувана

Труман, който седеше в залата и аплодираше, трябваше дори да се разграничи от позицията на Чърчил, защото тя изглеждаше прекалено рязка. За да осъзнаят настъпващата реалност на студената война, на американското общество му трябваха комунистическия преврат в Чехословакия през 1948 г., блокадата на Западен Берлин, съюзническия въздушен мост през юни и възобновяване на призива през юли същата година. Днес както Вашингтон, така и Пекин предприемат редица стъпки, подготвяйки се за дългосрочна конкуренция, но също като през 1946 г. предстоящото противоборство с продължителност четири десетилетия могат да си представят само единици. Нито ние, нито китайците можем да предскажем мащабите на бъдещото съперничество. По всяка вероятност то по нещо ще си прилича със студената война, а по нещо сериозно ще се отличава. Без отговор остават следните въпроси: как ще се отрази идеологията върху следващата ера в световната политика – т.е. контрастът между китайския авторитаризъм и американския плурализъм?

 Ще се превърне ли съперничеството в главна тема

на срещите на ООН и в столиците на отдалечените държави, както това беше по времето на САЩ и СССР? И къде съперничеството ще се разгърне най-силно: в Източна или Южна Азия? Африка? Латинска Америка? Европа? В Космоса? Какво то ще донесе във всекидневния живот на американците – икономически протекционизъм, масово следене или военна мобилизация? В каква посока ще се променят технологиите и сферата на висшето образование? Как ще се отрази на разпределението на силите кибиртехнологиите и другите форми на асиметрична война? Ще се смекчи ли дипломатическото и военното съперничество заради дълбоките икономически връзки или, точно обратното

–

ще се изостри? Никак не е лесно да се подготвим за съперничество с толкова много неизвестни, но древният китайски стратег Сун Дзъ е дал съвет, който все още е актуален: „Ако познаваш противника и познаваш себе си, дори да се биеш сто пъти, няма да има опасност; ако познаваш себе си, а него не, един път ще победиш, но другия път ще загубиш; ако не познаваш нито себе си, нито него, всеки път, когато се сражаваш, ще губиш.“ В началото на студената война Джордж Кенън

 помогна на американците да разберат както себе си

така и съветските противници. Неговата прословута „Дълга телеграма“ от Москва откри сложната взаимна връзка между съветската идеология, руската култура и сталинската политика. Тя се превърна в практическо ръководство за две поколения американски политици. Ключовият аргумент беше следният: марксизмът в Съветския съюз процъфтява отчасти заради пропагандата на непримирима вражда между капиталистическите и комунистическите страни. С нея се оправдава суровият вътрешен контрол, а той е необходим на сталинския режим, за да запази властта си. Според Кенън за постигането на успех Америка трябва да се придържа към своите изконни ценности. Методът на Кенън по същество може да бъде наречен метод на Сун Дзъ. Той може да бъде приложен и днес. За начало американците трябва да разберат как пекинските политици гледат на околния свят и на самите себе си. След разпада на Съветския съюз мнозинството американски политици направи извода, че Китайската комунистическа партия (ККП) се придържа само формално към марксистката доктрина.

 Но не всичко изглежда толкова лесно

Въпросът е в това дали на Пекин ще му е необходим външен враг, за да оправдаят репресиите срещу напористата средна класа? Марксистките догми за враждата между капитализма и социализма могат да са от полза на Пекин – в крайна сметка от тях се възползва преди 70 години Сталин. Консенсусът по Китай ще даде на патриотите от двата лагера – републиканци и демократи – неочаквана, но ценна възможност да разгърнат ново сътрудничество. На първо място, Вашингтон трябва да изработи такава китайска политика, която да преминава от една администрация в друга.