сн. авторът
Югозападът на Молдова, населен основно с гагаузи и българи, е като сбъднал се кошмар за всички евроатлантици. Населението тук се е обърнало в очакване към Русия и не просто избира с огромно мнозинство само русофили за свои лидери, но подбира онези от тях, на които самата Москва е намигнала. 24 години след разпадането на СССР и образуването на молдовската държава освен официалните синьо-жълто-червени знамена с флага по средата, окачени тук-там пред съответните учреждения, почти нищо друго молдовско по тези места не се забелязва. Най-личните паметници са съветски, начело с другаря Ленин, разположен винаги в централните части на градовете. Надписите пред магазините - на руски, обслужването вътре - също. Всички, дори българите, предпочитат този език за общуване помежду си. Регионалните радиостанции също пълнят цялата си програма не с единствения официален по конституция румънски език, а с руска реч и руска музика. В този хор влиза дори едничкото, създадено от местен българин - радио „Албена", на което само името му създава някакви български асоциации, иначе програмата и музиката му са си напълно руски. Ако не се смята фактът, че всеки втори местен жител е регистрирал автомобила си в България заради по-ниските данъци, и ретранслираното на местна честота БГ радио „Фокус", почти нищо друго българско не се забелязва на пръв поглед в българската част на Молдова.
Традиционно кисело мляко с лактобацилус булгарикус може да се продава и в Китай, и в Япония, дори в САЩ, но по млечните щандове на супермаркетите в гр. Тараклия, който е центърът на българската общност в страната, са наредени само разновидности на руски кефир, а и руските стоки преливат отвсякъде. Базовият пакет на местния кабелен оператор включва 30 програми, 26 от които са руски начело с рупорите на руската държавна пропаганда - Первый и РТР. Два канала, но сбутани в самия край на честотния спектър, са заделени за държавната молдовска телевизия М1 и частната, издържана с американски грантове, Публика тв, които малцина гледат. Последните два все пак са български, но какви - Планета и ФЕН. Ако не друго, желаещите да се докоснат до духа на историческата родина българи в Молдова поне имат щастието да са в час с актуалните й чалга хитове. „Донякъде сме благодарни на България, че не се интересува от нас и почти ни е изоставила. Така се научихме да се оправяме сами", признава местният общественик Димитър Боримечков.
Макар и да играе своята роля в предизборните периоди - колкото да посочи кой е избраникът на Москва и да осмее прозападния курс на властите в най-изостаналата и без никакви реални европерспективи страна в Европа, не руската телевизионна пропаганда обаче стои в основата на огромната любов, която местните питаят към голямата федерация, с която Молдова дори не граничи. „Това е исторически обусловено, обяснява кметът на Тараклия, българинът Сергей Филипов. - Преди 200 години, когато нашите предци са избягали тук от турското робство, Царска Русия им е предоставила права, каквито дори руското селячество, впрегнато в тогавашните робски крепостни закони, не е имало. Дали са им собствена земя, разрешили им да си вдигнат църкви, разполагали са с много повече свобода от всеки друг в империята. Българите са отвърнали с отношение, което се предава от поколение на поколение." Макар драматичният разпад на същата тази империя да е впримчил с всичките си проблеми и бесарабските българи, нищо не се е оказало в състояние да помрачи любовта им към Русия. А за последните 100 години хората тук трябва да са имали не един повод да й се сърдят. В началото на миналия век тя ги оставя в обятията на кралска Румъния, която окупира за няколко десетилетия тези земи. Сетне идва комунизмът, люшкащ се между сталинския терор и брежневския застой. Накрая българската общност се оказва разсечена по средата от новата граница, прокарана между Молдова и Украйна. Кметът Филипов, родом от болградското село Нови Троян, днес в Украйна, вметва по този повод, че дядо му обичал да казва: „Нийде от село не съм се маал, а живях в четири държави."
Има и още нещо историческо - в нито един момент през всичките тези години Майка България не е проявявала особена заинтересованост към бесарабските си събратя. По съветско време това е било обяснимо, тъй като комунистическият интернационализъм не понася национални заигравки. Но и демократичните правителства продължават тази политика. Молдовските българи влизат в сметките единствено когато историци от ранга на проф. Божидар Димитров изчисляват колко от тях трябва да се внесат, за да се компенсират емиграцията и ниската раждаемост. Не че някой ги е попитал дали подир 200 години отново искат да стягат багаж и да се местят.
Иначе не се е родил още онзи български бизнесмен, който от патриотични подбуди да е решил да инвестира в района на Тараклия, за да помогне за справяне с огромната безработица и безпътица там. Българското външно министерство така и никога не прецени, че в този град или в съседния Комрат - столица на Гагаузия, трябва да има консулство, което да обслужва многобройното българско население, голяма част от което притежава и българско гражданство. Молдова може и да е малка държава, но пътищата й сякаш са виждали асфалт за последно по времето на Леонид Брежнев. Те са в такава разруха и толкова непроходими, че Кишинев и БГ посолството там откъм Тараклия и Комрад изглеждат все едно на Луната. А и влакът - единствената читава връзка със столицата, пътува само три пъти седмично. Затова и когато в България има избори - редките периоди, в които бесарабските българи са силно ухажвани от Родината, партията в подем - някога БСП, а напоследък само ГЕРБ, им наема автобуси, които по тъмно ги откарват до посолството, за да гласуват, и ги връщат също по тъмно. Руините, в каквито са се превърнали пътищата на Молдова, не позволяват движение по тях с повече от 50-60 км/ч.
Не е нужно човек да разполага със статистика и официални правителствени доклади, за да усети колко безнадеждно изглежда тази държава. Пустеещи земи, изоставени лозя, рушащи се сгради, повсеместна бедност... От демографски срив засега я предпазва донякъде фактът, че все още е преимуществено селска страна, в която хората първо предпочитат да мигрират към градовете, а едва след това в чужбина. Но и тук немалко млади търсят препитание зад граница, признава кметът на Тараклия. За разлика от населението в България младите тук емигрират основно в Русия. Много семейства преживяват благодарение именно на паричните им преводи. Русия се оказва и един от малкото непретенциозни пазари наред с Беларус и централноазиатските страни от някогашния СССР, готов да приеме произвежданите в Гагаузия и района на Тараклия селскостопанска продукция и вино, които придирчивият Запад, а и България, не желаят да внасят.
Така, носейки България в паметта си, но Русия в сърцето си, изглежда сякаш местното население само чака знак от Москва, за да вземе нещата в свои ръце. Такъв обаче на този етап откъм Русия не се забелязва. След като преди две години здравите демократични сили в Кишинев най-сетне успяха да изберат президент, предан на Брюксел и Вашингтон, в Гагаузия и в преплитащите се с него български градове и села отвърнаха с проруски референдум. Макар и непризнат от официалната власт, тя бе сериозно стресната от резултата. 98% от гласувалите се обявиха за членство на Гагаузия и Българския регион в оглавявания от Русия Митнически съюз. В добавка към това от няколко месеца кметът Сергей Филипов е подел и кампания за обединяване на Тараклия и прилежащите й селища с Гагаузия, която има статут на автономен регион и редовно избира свой президент. Гагаузи и българи живеят от много години заедно, женят се помежду си и имат обща религия. Дори опитите на Турция да присламчи гагаузите в своята тюркска общност са с противоречив успех - в началото на 90-те години на миналия век гагаузите действително смениха азбуката си от кирилица на латиница, но онези, които я ползват, са си все така малцинство. Затова пък и до момента, даже и да демонстрират близост с Анкара, всички кандидати за президент на Гагаузия по правило са длъжни да се закълнат, че силно любят Русия, иначе нямат никакъв шанс да получат гласове. Сред десетимата, които претендираха за поста на последния вот на 23 март, нямаше нито един, който да не обяви, че е русофил. Но бе избрана единствената, която руските телевизии посочиха в емисиите си - Ирина Влах. Много местни се шегуват, че славещите се с патриархален дух гагаузи никога не биха гласували за жена, но на Русия сърце не им дало да откажат. На този фон по много невероятен начин, както понякога се случва в политиката, интересите на молдовските и кремълските власти съвпаднаха.
От една страна, напатили си от сепаратизма в Приднестровието и опасявайки се от създаване на нова република, готова в по-късен етап да се отцепи, в Кишинев побързаха да предложат на българите само културна автономия, само и само да ги откажат от мераците им за съюз с Гагаузия. В началото на този месец парламентът прие на първо четене закон за създаване по земите, населени с българи, на Национален културен район. Второто четене засега е отложено в далечното бъдеще, но по този начин хем нещо е направено за тях, хем се създава, макар и миниатюрно, разделение между гагаузи и българи.
От друга страна, Москва също не е склонна да насърчава сепаратизма в юга на Молдова. Русия и в момента си има бремето, наречено Приднестровие. Тя е взела на пълна издръжка отцепилата се област, която не произвежда нищо, но пък потребява немалка част от руския бюджет. Втора такава Русия не може и не иска да си позволи. Затова пък, поддържайки проруския дух на българи и гагаузи, че и на немалка част от останалото население, и сочейки им правилните кандидати, Русия може да разчита един ден да обърне политиката на Молдова и да я върне в евразийското русло.
Във Вашингтон - най-новият молдовски приятел, обаче имат дежурен сценарий как се опитомяват региони, влюбени в Москва. Той се базира на принципа на моркова и тоягата. В него официалната власт го играе плашило за непослушните, а съответният американски посланик е добрият чичко с подаръците.
Някога, когато САЩ си харесаха полигона край Ново село за военна база, а пенсионерите в околните села скочиха като попарени срещу тази идея, Америка приложи успешно сценария и в България. Кметовете на тези селца, не виждали никога до момента интерес към себе си от когото и да било, бяха обгрижени най-нежно от американската амбасада. Тя им подари факсове, принтери, компютри. А накрая ги заведе и на екскурзия в Америка, за да им покаже в каква топла атмосфера на дружба и сътрудничество съжителстват тамошните селца и прилежащите им военни бази. След което вече не се чу някой да има нещо против спрямо американските войници в Ново село.
В Тараклия и Гагаузия американският сценарий се следва доста по-плътно. Там най-напред се появява плашилото, а едва след него пристига чичкото с подаръците. Срещу кмета Сергей Филипов например бе образувано дело, че заради нова градинка в центъра на града бил изсякъл няколко изсъхнали дървета. Прокуратурата проточи разследването с години (съдът трябваше да се произнесе по случая на 16 април), достатъчно дълго, за да се отвори мегдан за действие на г-н Джим Петит - американския посланик в Кишинев. В Комрат пък миналия месец бе арестувана дясната ръка на президентката Ирина Влах - Сергей Бозаджи. Макар следствието срещу него да е държавна тайна, се знае, че го обвиняват в държавна измяна - вероятно свързана със сепаратистка дейност. Срещу самата г-жа Влах обаче властите нямат претенции. Затова пък интерес към нея има същият г-н Петит. Всяка седмица той снове между Тараклия и Комрат, разнася видими подаръци под формата на компютри, факсове, принтери, а може би и други по-невидими неща. Тъй като Сергей Филипов е по-отдавна кмет, вече е бил заведен на традиционната за непослушни кметове екскурзия до Америка, след която те стават вече по-послушни. Ирина Влах е от скоро на поста, тъй че нейната опитомителна екскурзия тепърва предстои. След разходката до Вашингтон и обиколката из Държавния департамент, където видял колко мирни и добри са хората, трудещи се за благото на света там, г-н Филипов вече не гледа с чак такова подозрително око към Америка. Харесал е страницата на американското посолство в Кишинев и редовно споделя в профила си снимки от нея. Дори отбелязва: „Имам двама братя, но американския посланик го виждам по-често от тях."
