Снимки: Комощичански, Уикипедия, ,,Конкурент”
Язовир "Огоста" над Монтана е едно от най-загадъчните места в България. Не заради многото вода, която напоследък вече не е и чак толкова много, а заради онова, което се крие под нея. Засушаването направи така, че през последните месеци нивото на огромния водоем е паднало, както никога досега. Ръкавите му са безкрайни черни полета, напукани от липсата на сняг и дъжд. А историите, които се разказват за мястото, карат хората да се превръщат в „нещотърсачи". За първи път, откакто е завирен язовирът, водата в него е паднала до 160 милиона кубика при максимално ниво 505 милиона. Повече от 10 метра се е дръпнал навътре водоемът и е извадил на показ дървета, покриви на къщи, дори чешма, която малко хора помнят.
Под язовира има две села - Живовци и Калиманица. Второто е живо в произведенията на Йордан Радичков, а първото е оцеляло благодарение на писателя Иван Давидков.
През последните седмици десетки хора обикалят оголените брегове, за да се докоснат до миналото и да видят с очите си онова, за което само са чували. Някой разказал, че видял желязна порта с огромен ръждясал катинар, погълната от водата дни, след като стопаните й напуснали селото. Други пък търсят метални предмети, изоставени от живовчани, докато бягали от ,,голямата вода".
Всички обаче се спират пред полуразрушената живовска църква. Тя никога не потъва изцяло и винаги част от нея стърчи над водата като обвинител, който продължава да търси сметка за удавеното село. Църквата никога няма да потъне, убедени са хората. Водата може да я разруши, но няма да потъне, защото... „Църквите умират последни. Вземат им камбаните, прибират иконите и съдините за комка и нафора, заковават вратите. Ангелите, изписани по високите сводове, свирят тревожно със сребърните си тръби. Сипят се пера от крилете на небесните създания, които се мъчат да отлетят през счупеното прозорче на кубето, но хората с кирките не усещат докосването на тия пера, пушат и къртят камък след камък..." (Иван Давидков, из „Рифовете на далечните звезди")
Изселването на Живовци започнало около 1967 година и приключило докъм 1970 г. Независимо от това, че почти всички семейства започнали да строят къщи в Монтана, Берковица и някои други селища, немалко от възрастните хора останали да живеят там и да се занимават главно с животновъдство. Условията на живот след всяка изминала година се влошавали, но коренът на живовчани се оказал по-дълбок и по-жилав.
Странна чешма с три чучура, от които даже сега, години след потопяването й, тече вода, приковава погледа днес. Надписът е абсолютно непокътнат - Жеравичка чешма, построена в далечния 1 май на 1948 г. Вероятно хората, които са я съградили, не са сред живите, но чешмата е тук, преминала през времето и през водата. Днес тя разказва и доказва, че никой и по никакъв начин не може да заличи миналото ни.
Чешмата и църквата - те населяват изсушените брегове на язовира. Храмът „Свето Възнесение" и историята на Живовци винаги са предизвиквали интереса на историците и учените. Легендата разказва, че десетина години преди Освобождението в Живовци дошъл старец, който се славел с пророчествата си. Селяните го приютили, грижели се за него, а той по цял ден стоял на мегдана и гледал Балкана. Часове преди да издъхне, странникът изрекъл: „Помнете ми думата, това село няма да го бъде. Вода ще го носи пет пъти и петата ще го погуби". И наистина няколко пъти река Огоста излизала от коритото си и заливала нивята и къщите на хората в двете села, но язовир „Огоста" ги погълнал.
Днес хората, които някога са живели в Живовци, си спомнят как през 1967 година дошли от окръжния народен съвет и започнали изселването. Всеки сам разрушавал дома си и пренасял тухлите на гола поляна в града, където трябвало да гради отново. На църквата и училището никой не посегнал. Всичко за храма знаел единственият неизселил се жител на Живовци бай Любен, който през 1999 година се удавил в язовира. Дядо Любен сам скочил в голямата вода от брега край църквата, където овчари открили каскета му. Това разказват хората.
Църквата е строена по време на Възраждането - през 1866 година от майстор Лило, съградил и Лопушанския манастир, сочат регистрите на историческия музей в Монтана.
В началото на 70-те години е обявена за паметник на културата от епохата на Възраждането. Архитектурата й носи характерните особености на Северозападната българска строителна школа. Особено ценна според историците е уникалната каменна пластика на храма, описана за първи път през 50-те години от Асен Василиев. Релефите на арката, изобразяващи човешки фигури и лица, също са особено ценен извор за историята, твърдят музейните работници.
Потъващата църква обаче остава обект единствено на иманярските набези. Местните хора разказват, че изпод една от плочите на входа търсачи извадили близо 5 кг злато. Не са малко и историците, проучвали храма „Свето Възнесение". Сега от релефите на арката няма и спомен, не се знае къде са иконите, а прораслите дървета рушат покрива. Стърчащият на купола православен кръст напомня за потъналите под водите домове и спомени. Високо горе на полуразрушената мазилка има странна фигура - черен дявол с изпънато напред копие. Стои там от доста време, но как се е появил - никой не знае. Изчезнали са пърхащите с криле ангели, но дяволът - не!
Светла Иванова
