Изминалите няколко дни отново ни дадоха повод да поразсъждаваме групово върху темата за българската национална гордост. Дава ли повод за такава Кубрат Пулев или не? Актрисата Мария Бакалова? Развятото знаме на Оскарите на Димитър Маринов? Пулев разбуни отново страстите, след като най-после се докопа до мечтания мач срещу Кличко. Никой не може да му отнеме това - амбицията, упоритостта, добрият мениджмънт и познаване на системата на професионалния бокс с избиране на подходящи съперници, труд и доза талант, които за втори път заведоха Пулев на най-големия ринг. Но това си е лично негов успех и държавата няма нищо общо с нея. България, и ние като общество, не е осигурила на своите спортисти условия за тяхното развитие - от детски школи за откриване на таланти до професионалното им развитие и израстване. Както каза един коментатор във Facebook - българските спортисти са мъченици. Кубрат Пулев е постигнал всичко това сам. Така, че горд с успехите си заслужава да бъде само Пулев, а за всички останали е въпрос на личен избор. Дали подкрепяш или не Пулев не е въпрос на национална гордост или предателство. Лични са провалите и скандалите му по света – индивидуални, а не национални. С тази особеност, че всеки път, когато се пише за Пулев – добро или лошо – изречението започва с Bulgarian boxer Kubrat Pulev. Така беше в скандала с Джени Суши и после когато го депортираха от САЩ. Така беше и преди, и след мача с Кличко в немските и австрийските вестници, които остро критикуваха думите и поведението на Пулев. Така е и сега - 6 години по-късно, когато той каза, че е научил много от загубата си тогава. Не пролича да е научил каквото и да е на ринга или извън него. Липсата на уважение към противника е отвратителен пример за всички, които гледат спорт. Да видиш Роналдо и Меси един до друг, когато чакат да разберат кой ще получи „Златната топка“. Или пък Джошуа срещу мексиканеца Анди Руиз - и след загубата, и след последвалата победа на реванша. Или пък Кличко и Джошуа - 1 година след техния мач, при който по-младият успя да отнеме титлите на украинеца. Въпрос на класа, възпитание, спортменство и добър пример. Личният бранд на Кубрат Пулев е показният национализъм – аз съм българин, гордейте се с моите успехи и ме подкрепяйте дори когато греша, защото всички така или иначе са срещу нас. Истината е, че постиженията на Пулев са си само негови – строго индивидуални успехи на амбициозен и талантлив спортист, успял сам да стигне до задължителен претендент за пояса в тежката категория, два пъти. България като държава и ние като общество нямаме никакви заслуги за тези негови успехи. Съжалявам, ако си мислите друго. Да избираш кого да подкрепиш на етнически принцип е лично право. Аз си мисля, че спортистите, които подкрепяме, трябва да са вдъхновение, пример за подражание и възпитание за подрастващите. Защото децата в България може да се вдъхновят от успехите на Пулев и упоритата му работа, но и да му подражават в поведението на биткаджия от чалготека. “Запомни ме добре”, каза той на Джошуа накрая. Истината е, че нито той, нито световната боксова история ще запомнят Пулев. Той ще остане продукт за вътрешна употреба. Поведението на Пулев определено не е добре за имиджа на България в чужбина, където малцина знаят нещо повече за Родината ни освен от проявите на хора като Пулев. И това е в ярък контраст със самопромотирания от него бранд на национален патриотизъм и внушението колко много прави той, за да прослави България по света. За съжаление скандалите му засенчват и задминават всичките му спортни успехи на ринга, а славата е скандална.   А човек трябва да има и реална представа за себе си - не може да кажеш, че Джошуа го е било страх от теб. Или сме гледали различни мачове, или наистина нямаш представа какво точно ти се е случило. Гайди, шевици по робата и други “патриотични” символи въобще дори не искам да ги коментирам. Да видяхте нигерийски припеви и шевици около Джошуа? Не. На ринга излезе световен спортист с глобално послание за аудитория, потисната от COVID ограничения. И огромна усмивка. Пулев е вероятно прав, че му правеха всякакви врътки, за да отлагат и евентуално да не се стигне до този мач. Но не защото някой се страхува от него, а защото е ясно, че мястото му не е на тази най-голяма арена в неговия спорт. Няма какво да покаже - нито като спорт, нито като личен пример. Още по-малко като пари, защото идва държава, в която подкрепата за него е много силна във Facebook, но не и когато трябва да се платят 3 лева, за да се гледа мачът му. Същата е и драмата с актрисата Мария Бакалова, изиграла дъщерята на Борат във втория филм от поредицата. Дебатът “за” и “против” нейното изпълнение се разви преди месец, когато излезе филмът. На някой не му харесало, че използвала българси език за ролята си. Други, тръмписти и пулевци предимно, не одобриха ролята й, която подиграваше консервативните идеи и постави Руди Джулиани в изключително неудобна позиция в залеза на неговата кариера и живот. Но това е изкуството. Аз лично се изненадах, че филмът ми хареса. А Бакалова игра повече от блестящо. Талант е да можеш да седиш в тази роля в продължение на дни. Бургазлийката е явление и ще продължи напред успешно. Но това си е нейно лично постижение, благодарение на талант, работа, мениджмънт и повод за нейна лична гордост. Хубавото е, че с последвалите интервюта и публични изяви тя е пример за поведение, морал, послание и думи. Тя е добър посланик на България зад граница. Но това е мое мнение. Ако не сте съгласни, е ОК. Нито е повод за национална гордост, нито за срам. Крайно време е да надскочим това провинциално отношение към успелите българи в чужбина. То издава само комплекс за малоценност на малка нация. Време е да се отърсим от него.