Срам! Няма друга дума, с която да мога да опиша това, което научих по време на предаването ни “Питай консула” от Иван Анчев. Само три българчета са се записали в програмата за изучаване на нашия език в гимназиите на училищен район 214 в предградията на Чикаго, където живеят най-много наши сънародници. Трима. Толкоз. През юни Анчев обяви наистина историческо споразумение – в осем американски гимназии от другата учебна година ще може да се учи по един час на ден български език наравно с останалите чужди езици. През тази учебна година трябваше да се сформират паралелките, да се направят учебните планове, помагалата и да се намерят учители. Но идеята е на път да се провали въпреки желанието, усилията и работата на българските и американските власти. Заради нашето безхаберие. А не е като тази новина да не беше широко отразена от всички медии тук и в България, от всяка телевизия, вестник, сайт. Беше повод за голяма национална гордост. Но 6 месеца по-късно резултатите са видни – 3 записани деца и проблем с намирането на учители. Не искам да вярвам, че част от проблема може да са спънки, правени от неделните училища, които се страхуват, че с тази програма ще загубят част от учениците и приходите си. Такива са коментарите на хора в този бизнес. Ще е наистина нелепо. Езикът е това, което продължава да ни обединява като нация, независимо къде се намираме по света. Това е, което запазва корена ни жив и при следващите поколения, родени в чужбина. С онази малка надежда, че един ден може да потърсят Родината. През есента на 2017 година медийната среща на БТА ни отведе в Молдова. Там видях как е възможно българският език, корени и традиции да се пазят без значение на историческите трудности, чуждата държава или пък опитите на различни режими да смажат родното самосъзнание. Там има една община Тараклия, която е българска – като население и традиции, като бит и култура, а и административно. Българите там имат свои училища, университет, ансамбли, а от 2018 г. и депутат в националния парламент. Но това, което ми направи най-силно впечатление, е как поколения наред тези хора говорят и пазят родния си език – много от тях никога не са били в България, а за държавата, която наричат своя Родина, знаят само от разказите на бабите и дядовците и в днешно време от интернет. Но независимо от това говорят на един прекрасен език, завещан им от поколение на поколение. Нищо че рядко там ходят политици и медии, а българският бизнес не се интересува от тях. Те може и да са забравените българи, но не са забравили, че са българи. А в Америка, без никакви пречки от властите,  дори напротив, още второто поколение българи не знаят добре родния си език, а следващото вече го е забравило. Защото това започва в семейството. От усилията на родителите да говорят на български език с децата си у дома. Да отделят от времето си и да ги запишат на българско училище, а сега вече и в класовете по роден език в американските гимназии, където това е възможно, за да може тази програма да се развие и да бъде достъпна и на други места. А в края на средното образование децата им да се явят на изпит по български език и да получат печат за двуезичност в дипломите си (Seal of biliteracy), което им дава предимство при кандидатстване за университет или работа. Ето че освен патриотично знанието на родния език може и да е прагматично. Защото патриотизмът не е да споделяте във Facebook ликовете на националните ни герои с някой техен цитат, изписан често с грешки. Нито да тропате хорца по всякакви безумно тъпи инициативи. Или да си слагате лепенки с трикольора на американските си автомобили. Патриотизмът е да пазите езика и традициите ни и да ги предавате на децата си. С цената на всичко!