Девет процента. Толкова от имащите право на глас българи са подкрепили управляващата партия ГЕРБ на евроизборите в неделя (30% гласували за тях при 30% избирателна активност). От тези 9% не е ясно колко са корпоративен и платен вот и на хора, които ги е страх по места да си загубят работата, бизнеса или някоя далаверка. Според спечелилата евродепутатка Мария Габриел гласоподавателите били простили на ГЕРБ скандалите от последните седмици. Що за наглост? Как е възможно толкова да си откъснат от действителността? Вероятно се получава, когато гледаш, четеш и слушаш контролираните от властта медии, които са (почти) всички. Борисов поне имаше благоразумието да не се появи в изборната нощ и да се радва, че ще имат един евродепутат повече от БСП. Той вероятно осъзнава, че успяха да дръпнат през последната седмица пред БСП именно заради благоприятното медийно отразяване на иначе брилянтните му ПР ходове с огледи на пътища, магистрали и телевизионни интервюта без нито един критичен въпрос, с контекст или контриране с факти. Дано БСП и опозицията да са си припомнили, че Борисов е отличен комуникатор и политик по време на избори, а медиите само му помагат. Но Габриел може и да е права – да гласуваш за ГЕРБ означава, че прощаваш корупцията, че я приемаш за норма на управлението. А вероятно и че искаш да бъдеш част от нея. На много места, особено в по-малките градове и села, гласуването за ГЕРБ е израз на страх – този путинизиран модел, където благосъстоянието на бизнесмените и техните служители зависи не от държавата като правила и институции, а от партията и нейните наместници по места. Ако си добре с властта, бизнесът ти ще е ОК, ще има работа за хората ти и всички – искат или не – отиват да гласуват под строй за партията, която се е превърнала в държава или обратното. В по-големите градове и в столицата обаче това става по-трудно. Защото все пак в тъмната стаичка човек е сам и е склонен да иска да прецака системата. В по-малките градове хората по-трудно се решават, но в по-големите е по-лесно. Иначе как да си обясним, че Десислава Иванчева – осъдената за корупция кметица на столичния район „Младост“, е  7-а политическа сила, изпреварва с гласове 4 партии и коалиции, включително Валери Симеонов, „Атака“ и АБВ на Калфин–Първанов. Защо ли? Хората едва ли вярват в нейната невинност. Но смятат, че властимащите с помощта на подчинената или пък ръководеща всичко прокуратура (зависи от гледната точка) я превърнаха в мъченица за назидание. Назидание за онези, които решат, че може да бъркат в кацата с меда, без да се отчитат или да се съобразяват с когото трябва. А всички знаем с #Кой точно. Вотът за Иванчева показва също, че мнозинството не вярва в съдебната система. Добрата новина е, че избирателите все пак масово отхвърлиха посланията на антиевропейските, хомофобски и екстремистки партии и кандидати. А в чужбина дори има признаци на живот, след като „Демократична България“ се оказа водеща политическа сила за българите, живеещи зад граница – тези, които пращат над милиард евро всяка година в страната и са де факто най-големият инвеститор в България, макар и да не живеят там. Остатъците от автентичната десница дават някакъв признак на живот въпреки негативната кампания срещу тях в медиите на Пеевски (едната от които дори беше санкционирана от ЦИК) и социологическите агенции, които даваха два пъти по-малък резултат на ДБ от реално получения в неделя. Дано не повторят грешките от последните десетина години, където личните им разправии, его и дрязги попречиха на създаването на силна дясна коалиция с политики, в които хората да повярват. И ако може да намерят някой харизматичен лидер – все пак изборите са малко и като конкурс за красота. За съжаление.   Успешна седмица