Нина Рангелова
Пиша тези редове с ясното съзнание, че това ще е вероятно най-трудното нещо, което някога съм писала. Не защото не знам какво да напиша, а защото ми е трудно да превърна всичките си мисли в думи. Трудно е, защото знам, че трябва да бъда на сто процента открита и да изляза отвъд зоната си на комфорт. Също обаче знам (или поне силно се надявам), че написаното ще докосне поне едно или две плувни сърца на деца, които имат мечти да станат плувни шампиони и рекордьори.
На олимпийските игри в Лондон през 2012 година нямах норматив „А" и много си мечтаех да се класирам за Рио по този начин. Успях да го постигна. И то цяла година преди олимпиадата. В началото на септември 2015 г. се върнах отново в Далас и поднових тренировките. След стажа, който карах като част от обучението си в Южния методистки университет, ми предложиха да остана в компанията на почасова работа и с работно време, съобразено с плувния ми график. Разбира се, приех. Знаех, че парите, останали от подготовката ми през 2015-а, нямаше да бъдат достатъчни, за да се издържам. Работата също ми харесваше. Щеше да е полезна за реализацията ми в бъдеще. Започнах да плувам и да работя. Ставах в 5:30 часа и тръгвах за тренировка. Веднага след това отивах на работа. После на следобедната тренировка. В началото беше добре и не ми тежеше кой знае колко. С времето обаче започна да ми става все по-трудно. Едва ставах за сутрешната тренировка, а следобед бях страшно изморена и неефективна.
Когато имахме тежки серии, не плувах много добре. Чувствах се изтощена. През ноември започнах да изпитвам болки в рамото. Беше поносимо. Мислех, че ще отмине. Знаех, че нямам време за почивка. Европейското първенство в Израел наближаваше. Болките обаче не само че не спираха, а дори се усилваха. Губех все повече сила в рамото си и не можех да загребвам силно. Рамото ми имаше нужда от почивка, но времето ме притискаше. Въпреки добрите ми класирания и двата финала, които отбелязах, не успях да подобря рекордите си на нито една от дисциплините. Знаех причините и трябваше да ги елиминирам. Като се върнах в България, направих магнитен резонанс и той показа, че имам възпаления на няколко сухожилия в раменната става. Докторът ме предупреди, че ако продължавам да натоварвам рамото, мога да ги скъсам и тогава дори участието ми на олимпиадата щеше да е под въпрос. Реших да не плувам на отборния шампионат и започнах да ходя на възстановяване и нагревки. Плувах много по-малко. Колкото да не загубя усещане към водата. През януари започнах бавно да се възвръщам към тежките тренировки. Излезе и финансирането за олимпийците и дойде спонсорството от „Виваком".
Напуснах работа, започнах само да тренирам, да ям и да спя. Това, което правят всички професионални спортисти в света. Можех да си позволя да ходя на много повече възстановителни процедури. Дойде и на европейското първенство в Лондон през май. С треньора ми Стив Колинс решихме да почина малко, но да не правим пълно заостряне. Все пак имаше само два месеца до Рио. Въпреки това се чувствах уверена и силна. Шестото и седмото място, както и националните рекорди, които записах, ми показаха, че вървим в правилната посока за влизане на поне полуфинал в Рио.
Предолимпийският лагер във Флорида мина много добре. Чувствах се повече от отлично във водата и времената, които показвах, бяха винаги по-бързи от зададените. Всичко вървеше идеално, но няколко дни след пристигането в Рио започнах да усещам някакво драскане и лек дискомфорт в гърлото. Казах на д-р Лозанов, който е лекар на националния отбор по плуване. Даде ми ефизол за гърлото и беналгин, който да елиминира евентуалната поява на нещо по-сериозно. На следващия ден се чувствах добре. И така до вечерта преди първия ми старт... Събудих се в 5 ч. сутринта, около 3 часа преди алармата ми да звънне. Бях с леко запушен нос и не толкова леки болки в гърлото. Опитах се да заспя отново. Не се получи. След около два часа отидох при доктора на олимпийския отбор д-р Стругаров и той ми даде неоангин. Това беше всичко, което можех да взема на този етап. Подсъзнателно потисках болката и недоброто си здравословно състояние. Нямах избор. Това беше денят, за който се борих толкова време. Излизайки от водата и виждайки времето си, не бях доволна. Не бях и разочарована. Бях много близко до националния си рекорд. В интерес на истината си мислех, че това време може и да стигне за полуфинал. Имаше още три серии след моята. Вървях към миксзоната с изтръпнали от плуването крака и знаех, че там ще ме чакат журналистите... Какво да им кажа? Толкова надежди и очаквания. Мислих си: „Ами ако не вляза на полуфинал?" Нещо вътре в мен обаче говореше: „Няма как толкова много хора да плуват толкова бързо. Същото беше и в Лондон." Да, ама не. Седях в миксзоната с Йордан Йовчев и гледах на екраните. Не вярвах на очите си. Бях 22-ра. Дори не бях толкова близко до полуфинала. Всичко безславно приключи. Без полуфинал или дори рекорд. Опитах се да погледна ситуацията от положителната страна. Знаех, че дадох 110% от себе си. След изтощаването от 200 м св. стил здравословното ми състояние се влоши. Няколко часа след дисциплината не можех да говоря. Гласът ми звучеше, все едно съм била на тридневен концерт и съм викала с пълно гърло. На следващия ден беше още по-зле. Докторът ми забрани да говоря. С треньора ми комуникирахме само с жестове. Когато исках да кажа нещо, трябваше да шепна, за да не напрягам гласа си. Дойде и 100 м св. стил. Исках да стартирам. Знаех, че няма да мога да плувам бързо. Исках да се боря независимо от резултата. Първият петдесетак беше добър. Времето ми беше същото като при рекорда. След обръщането обаче имах чувството, че плувам срещу течението. Нямах въздух, нямах сила. Когато спрях на стената, дори не исках да поглеждам таблото. Излязох от басейна. Майка ми и баща ми седяха в публиката. Не можех да ги погледна. Наведох главата си и тръгнах към миксзоната. Усещах сълзите в очите си. Поех си дълбоко въздух и си казах: "Нино, стягай се, голяма работа!" За щастие БНТ не бяха в микса. Не исках да ме снимат така. Останалите журналисти обаче бяха там. Питаха ме: „Какво стана?" Не можех да кажа нищо. Сълзите се стичаха по бузите ми. Завих се с кърпата и просто заплаках. Не можех да се сдържа. Бях срината. Имах чувството, че всичко, което бях направила, за да стигна дотам, беше безсмислено. За мое огромно щастие родителите ми бяха там и ми помогнаха да се разсея. Да не мисля за случилото се. Дадох всичко от себе си. И то не само по време на олимпиадата. Правех го всеки ден преди нея. И това е нещото, което всеки един от нас може да направи: да бъде най-доброто, което може да бъде в определения момент. Ако успеем да направим това, то вече ни прави победители.
Тук е моментът да благодаря на всички, които ми помогнаха през годините. Получих много голяма подкрепа от хора, от които никога не съм очаквала. Те ми подадоха ръка, когато най-много имах нужда от това. Няма да ги споменавам поименно. Просто те не го желаят. Важно е обаче за всички да знаем, че тези хора ги има. Благодаря на г-н Кристиян Минковски, който винаги ми казваше: "Момиче, има още откъде да сваляш!" На г-жа Таня Богомилова, която преди всяко голямо състезание ми казваше: „И на финалите да не забравиш да си държиш лепенката до последно", а аз винаги отговарях: „Ама чакайте да видим дали ще вляза!".. "Аз знам, че ще влезеш", винаги ми казваше тя. Благодаря на моя треньор Стив Колинс, който ми осигури база и помогна да продължа да тренирам. Дори когато не бях част от неговия колежански отбор. Благодаря, разбира се, и на родителите си, които винаги са ме подкрепяли, независимо дали съм побеждавала, или губила. Благодаря и на всички хора, с които животът някога ме е сблъсквал за добро или за лошо. На моя бивш клуб „Младост '91" и на моя настоящ „Спринт". На община Пловдив за подкрепата и помощта и разбирането. Толкова сте много.
