сн. „Монитор“

„Намираме се в ада, господа! Повярвайте ми. И можем да си стоим тук, докато ни изритат. Или заедно да се преборим и да си проправим път към светлината. Инч по инч. За да се изкатерим от ада." Тони дьо Амато произнася тази реплика преди много години. След нея следва една от най-великите мотивиращи речи, която някога сте слушали в Холивуд. В Youtube се шегуват с него, защото няколко секунди по-рано заявява: „Не знам какво точно да ви кажа."

Тони е треньор по американски футбол. Пие порядъчно, говори цинично и удря отзад всяко маце, което е склонно да му отдели късче внимание. Тони обаче е нещо повече от лицето, което показва. Защото дългите години в спорта и живота са го научили на правилата, по които да играеш тогава, когато нямаш друг избор освен победата. Когато победата е единствената опция. Такъв е денят за Рейвънс  и Дьо Амато през онази 1999-а.

Чух речта на Дьо Амато много преди да разбера, че Стенли е болен от левкемия. Много преди дрезгавият глас на Тони да излезе от телевизора и да ми покаже, че в този живот има хора, които наистина трябва да преминат през ада. Да се изкачат над него.

Когато разбрах, че Стилиян ще трябва да отвори нов фронт на битка в живота си, бях сигурен, че в този ад той няма да облече екипа на жертвата. Сякаш е предопределено тежките маршрути да бъдат давани на най-добрите алпинисти. По някаква причина неясна за нас, човеците.

Искахме Стилиян само да оздравее. И да продължи да ни радва с присъствието си. Той бе направил достатъчно за играта, за да се доказва повече някому. Капитан, баща, съпруг, пример, мъж. Стан дъ ман обиколи света. Фейсбук, билбордове, фланелки от окръжните дивизии на България до всяко местенце на Вила парк, послания, молебени, безмълвни свещи в безмълвни храмове, скрити зад стиснати юмруци молитви. В даден момент помислих, че ако „Излел е Дельо хайдутин" не стигне до извънземните, то информационният  поток с ключова дума „Стилиян Петров" със сигурност ще извести другопланетяните, че нещо в Слънчевата система се случва. Хората просто го обичаха.

През това време Стилиян изкачваше своя ад със същата тази непоколебимост, с която играеше футбол. Инч по инч на себераздаване. Като с онзи знаменит плонж срещу Словения за 1 на 1, когато имах усещането, че противниковата греда се отмести, за да не се удари о капитана на българския национален отбор. Такъв устрем имаше Стенли с фланелката на България.

И този път опасността се отдръпна. Слава на Господ. Последва бенефис, още сълзи на радост и тъга. Още от нещата, които затваряш в скрина, за да ги извадиш един ден и да ги разкажеш на внуците си, когато им дойде времето.

Времето за някои неща обаче никога не идва. Просто защото има хора, които отказват да сложат последната точка на историята си. Хора, които никога не спират да преследват инчовете около себе си.

Бад Радкерсбург е малко австрийско градче, което светът  ще запомни като мястото, от което Стилиян Петров започна своя втори футболен живот. По-скоро като мястото, където Стилиян постави въпросителен след поредния постулат за границите на човешките възможности. На 37 години, след 4 години аут от професионалния футбол и борба с едно от най-тежките заболявания на човешкия вид, капитанът на „Астън Вила" играе отново професионален футбол. Правилно чухте. Върнал се, тренирал наравно с останалите и дори заявил, че се чувства чудесно. Работил по специална програма. Започнал от нищото. И всеки ден оставял с отворени уста треньорския щаб на Вила. Наскоро дори се появи снимка, на която бирмингамци написаха: „Този човек не спира да удивлява!" Пред слисаните англичани Петров направи 45 минути с капитанската лента за Вила по време на лятната им подготовка за сезона. Между другото това е може би единствената статия в секция „Футбол" в българските онлайн медии, където коментарите са единствено в положително наклонение, а „Левски" и ЦСКА не са намесени ни в клин, ни в ръкав. Не лъжа! Впрочем, намеренията на българина изглеждат сериозни, а формата му по думите на самия него - близка до тази преди злополучната диагноза. Така българинът е в положение, в което никой не може да предвиди колко далеч може да стигне, а сега всички очакват нещото, което преди болестта беше немислимо, а след нея забравено - да получи договор от италианския специалист Роберто ди Матео. Стряскащо добър е Стенли в това да прави нещата лесни, когато изглеждат невъзможни.

Може би всичко е свързано с това да изкачиш своя ад. Да останеш мобилизиран, когато  неговият мрак е единственото нещо, което виждаш пред себе си. И да се захванеш за струя светлина, по която да се катериш. Докато адът остане под краката ти.

Тони дьо Амато казва, че инчовете за победа са навсякъде в живота ни, а когато съберем всички тях, създаваме разликата между победата и загубата. Такава е житейската му философия изобщо. Оказва се прав и печели плейофите.

Стилиян Петров пък казва: „Аз съм срещу всичко тук. Не много хора мислят, че ще успея. Много хора са позитивни, че дори да се завърна и да изиграя един мач, ще е нещо голямо. Знаех за съмненията, наясно съм. Никога не съм се предавал."

За съжаление Дьо Амато завинаги ще остане в онази 1999 година на появяването си. Истината е, че той никога не е съществувал реално. За разлика от гениалния Ал Пачино, който го превърна в запазена марка на онези герои от американското кино, които има какво да кажат с монолозите си десетилетия по-късно.

Що се отнася до Стенли - той си е истински. И както показа Монтана, София, Глазгоу, Бирмингам, тихата болнична стая, прикрита от мъглите на Албиона, а сега и малкият Бад Радкерсбург - няма инч, който да постави разстояние между него и победата. Защото, както пеят феновете на „Селтик": „Има само един Стан Петров!"