Може би сте чували за Потопената църква край язовир „Жребчево“. А дали сте успявали да стигнете до нея по суша?! Истината е, че язовир „Жребчево“ щеше да е обикновено място за отдих и риболов, ако не беше необикновената история за неговото създаване и за изграждането на църквата, чийто скелет сега гордо се извисява над водите му. Тя е там повече от век. Стърчи самотна насред прозрачните язовирни води. Зиме я брулят ветрове и снежни виелици, сковава я лед. През лятото слънцето напича безмилостно столетните й зидове, изтърбушения покрив и зеещите в нищото прозорци и врати. Далеч от хорската суета и забързания ход на времето, потопената църква на язовир „Жребчево“ тъне в самота и забрава, като безмълвен свидетел

на изгубената българска вяра и надежда

Нащърбените й зидове, зад които наднича синевата, рисуват във въображението образи на сякаш изцъклено от отчаяние човешко лице там някъде на границата между водата и небето.

Днес руините на църквата тънат в тишина, нарушавана от плисъка на вълните, играта на вятъра, промушващ се със свистене през изтърбушените й прозорци, и... от блеенето на стада овце. На мястото, където днес се шири язовирът, още през 15-ти век се е намирало село Запалня, разказва БНР. През 1895 г. в селото, на един близък хълм, е издигнат храм, носещ името на най-почитания български светец, небесен покровител на българския народ - св. Иван Рилски. По запомнени и записани разкази на хора от селото, всеки е спомогнал в изграждането му с каквото може – едни даряват земите си, други – с работа, трети – отиват да търсят свещеник от съседни селища, който да освети храма им. Днес самотният силует на храма

се носи като призрачен кораб

сред смълчаните води на „Жребчево“. Напролет водите прииждат, потапяйки го наполовина, а лятно време вълнички радостно се плискат в нозете му. Напук на природните стихии и забравата, храмовите стени стоят все така гордо изправени, сякаш устремени към небето. Казват, че са били иззидани от тревненски майстори.

Малцина днес си спомнят за потъналата на язовирното дъно долина и за нейните обитатели, всеки със своята съдба, надежди и разочарования. Трите заличени села обаче са още живи в паметта на техните потомци. Всяка година те се събират в деня на св. Иван Рилски, за да отдадат почит на техните предци и на някогашната си църква. „Св. Иван Рилски“ не е единствената българска църква, заличена от безпощадното строителство, родило серия от грандиозни хидропроекти из цялата страна. Във фотофорумите срещаме спиращи дъха снимки на потопените църкви от язовирите „Копринка“, „Огоста“, „Лобош“. Някога, преди водите да погълнат село Запалня и още две околни населени места, храмът бил в центъра на живота в долината, а кристалният звън на камбаната му се носел над стелещите се като ароматни килими насаждения с маслодайна роза в подножието на Средна гора. По време на турското робство Запалня се славело със своите 120 гюлеви казана за добив на розово масло. По това време селото било на важен търговски кръстопът. Оттук минавал пътят от Казанлък за Одрин, а край него е имало и няколко хана. Според османски документ от 1472 г. Запалня е съществувало още преди 13-ти век, но с друго име. Днес обаче от някогашните кокетни къщи и тесни прашни улички, огласяни от детски смях, майсторски чукове и конски копита, не е останала и следа. Годината е 1962-а. Запалня, заедно със съседните села Жребчево и Долно Паничарево, биват засмукани от центрофугата на огромната водна маса буквално за една нощ. И остават

завинаги погребани на дъното на язовира

След потапянето на Запалня на дъното на язовира останали къщите, читалището, селската кръчма и красивите розови градини. Но малка частица от изгубения свят отказва и до днес да бъде заличена. Това е именно старата църква. Оцеляла благодарение на това, че е издигната върху леко възвишение над селото. Църквата „Св. Иван Рилски“ е останала, за да ни покаже, че вярата и духът винаги умират последни. Изоставена и залята, през годините потопената самотна църква неведнъж се показва на повърхността, но всяка пролет отново бива погълната от прииждащите води. Руините на църквата гордо се извисяват над водата през лятото, за да напомнят за трагичната участ на изселените села, за многото изгубени надежди и мечти. На брега има изградено специално място, където може да се запали свещичка за здраве, но и за помен за близки и за отминали времена.

Язовир „Жребчево“ и красивата църква са притегателен център за фотографи и художници, както и за феновете на дивото къмпингуване. Тук светлината и мистерията създават добри условия за фотоизкуство.