В. „24 часа” от 1994 г. със статия за смъртта на митомана Кунчо от Асеновград и в. „Стандарт” от същата година със статия, че се снима филм, спонсориран от „АКБ форес”
В нощта на 1 срещу 2 март 1978 г. гробът на Чарли Чаплин в малкото швейцарско селце Корсие сюр Веве, на брега на Женевското езеро, недалеч от Лозана, е разкопан, а ковчегът с тялото - изчезнал. Великият комик е погребан само преди два месеца. Умира в дома си на Бъдни вечер на 88 години. Новината за кражбата гръмва по света. В малкото тихо гробище на Корсие сюр Веве се изсипват около 40-50 журналисти и снимки на празния гроб се появяват по първите страници на стотици вестници. Всички са в шок, а в Швейцария, където подобно престъпление се случва за пръв път, обявяват посегателството за „Кражбата на века". Основната версия в началото гласи, че гробът е осквернен от неонацисти, които отмъщават за комичния образ на Хитлер от филма "The Great Dictator". Малко след това - на 16 март 1978 г., в Италия е отвлечен от терористи бившият министър-председателят Алдо Моро. Исканията на похитителите са да бъдат освободени членове на „Червените бригади". Появяват се слухове за връзка между двата случая.
На 20 март обаче похитителите на ковчега на Чаплин се обаждат по телефона на вдовицата Уна О'Нийл Чаплин. Оказва се, че всичко е било за пари. Искат откуп от 1,5 млн. швейцарски франка - около $1 млн. по тогавашния курс.
Заплашват, че ще изгорят саркофага
заедно с тленните останки. Следват преговори, при които сумата е смъкната наполовина. В първите дни вдовицата е непреклонна, отказва да плати. Но по съвет на полицията приема да участва в схемата за разкриване и залавяне на престъпниците. Внучката Долорес, дъщеря на Майкъл Чаплин, свидетелства за следния диалог, дочут по телефона: Похитителят: „Трябва да дадете парите, ако искате да видите мъжа си..." Уна го прекъсва: „Никой не може да ми го върне жив. А ако искам да го видя - ще отида на кино."
България по това време влиза в епохата на „развития социализъм" според тогавашните формулировки. Тоталитарният печат отделя на такива сензационни новини скромно място на международните страници. По това време в печата новините за земетресения или за печалби от тотото се сместват накратко по вътрешните страници, а на челните се мъдрят коментари в стил „Напред, нагоре, все по-..." и се пише за успехите на трудовия народ. Оказва се обаче, че представител именно на българския трудов народ, избягал на Запад, е един от похитителите на Чаплин. Това се разбира месец и нещо по-късно. Отначало новината за откраднатия ковчег е спомената в партийния орган „Работническо дело" и други вестници съвсем неглиже, а в писателския "Литературен фронт" един от тогавашните есеисти Серафим Северняк пише страстен памфлет за осквернения гроб на Чаплин. Споменава, че „дори варварите не са посягали на гробовете" и т.н. в този дух. По онова време Чаплин в България е много по-прочут, отколкото днес. Филмите му се въртят по телевизията, тогавашната идеология го приема и величае, тъй като
той е критично настроен към Америка
от която е емигрирал.
Малко по-късно става ясно, че похитителите са заловени - българин и поляк. Това е казано накратко в малките колонки на българските вестници. Няма нови есета, няма коментари, името на похитителя българин не се споменава. Срамна работа, да я заметем под килима. Но в традициите на социализма това, което не се пише във вестниците, се шушука между хората.
Годината 1978 отшумява, изтъркулва се цяло десетилетие от епохата на „развития социализъм". Накрая самият социализъм пада. Случаят „Чаплин" отдавна е забравен в България. През 1990 г. избухва свободният печат и страната е залята с вестници. Пишат за всичко и за всички премълчани афери от последните десетилетия, пишат и истини, и измислици. Появяват се самозванци - от Русия пристига някакъв фалшив партизански командир Леваневски, чиято съдба и история е премълчана от социалистическата власт, защото става жертва на предателство от свои. Носят се легенди, че е жив, и ето, един ден той се явява на крака. Оказва се менте.
През 1992 г. журналистка от новия тогава седмичник „168 часа" попада по работа в Асеновград. И случайно среща там симпатичен старец, веселяк, окъсан и загадъчен. Той започва да й разказва невероятни истории за емигрантския си живот из Европа, как посрещнал края на Третия райх в Берлин, как пазил килията на Гьоринг в Нюрнберг по време на процеса и др. Местните потвърждават, че той наистина е бил емигрант повече от 40 години и се връща неотдавна в родния Асеновград да умре в наследствената си къща. Дали му една стаичка в съборетина във вътрешния двор, където въпросният старец - Кунчо Кунчев - наистина умира малко по-късно. Но не
преди да разкаже невероятните си истории
пред журналистката. Така се ражда митът за Кунчо от Асеновград, който е откраднал трупа на Чарли Чаплин.
Историята в стил „Аз откраднах от гроба Чарли" се появява за пръв път в „168 часа" и е препечатана в сродния вестник „24 часа". Кунчо разказва... Няма как да не повярваш, щом един човек си признава престъплението, как с един поляк откраднали ковчега и после лежали в затвора в Швейцария. Снимки на Кунчо се появяват по множество вестници. Историята се репродуцира по всякакви медии. Оператор и режисьорка отиват и го снимат малко преди да умре с намерение да правят филм. Историята си заслужава. Филм обаче не се получава - Кунчо си отива от този свят, а докато режисьорката и операторът се чудят как да сглобят лентата, една по-пъргава жена - Люба Кулезич, успява да направи филма с техните кадри. Тя е сценарист, режисьор е Здравко Драгнев. Как точно е станало, какво са се пазарили - не е ясно, но после години наред текат съдебни дела срещу Кулезич за авторско право върху безценните кадри с Кунчо.
Сценаристката Кулезич придвижва проекта си с финансова помощ от Националния филмов център и спонсорство от „АКБ Форес". Така се ражда 50-минутният документален филм „Човекът, който открадна Чаплин", който взима и награда в годишния преглед на български филми. Екипът посещава Австрия и Швейцария. Стари емигранти във Виена
споделят умилителни спомени за Кунчо
как е живял като просяк и дребен крадец там. Има кадри от Швейцария - Лозана, Женевското езеро, имението Чаплин. Самият филм започва с кадър, в който един следовател, герой от филма, седи на пейката пред гроба на Чаплин, с фланелка „АКБ Форес" (реверанс към спонсорите) и разсъждава в глас зад кадър какви мотиви са подтикнали Кунчо да извърши това престъпление... В шумотевицата за филма авторите му обясняват, че агенцията за сигурност и инвестиции „АКБ Форес" (тоест спонсорите) помага в разследването и издирването на документи...
Във филма е пълно с разкази за „крадеца" и морални разсъждения на гробарите в Асеновград, които са погребали Кунчо - що за престъпление е да задигнеш ковчег. Филмът започва като разследване и завършва странно. Накрая в студио на телевизията в кадър се появява Владимир Игнатовски, тогавашен шеф в БНТ (телевизията е копродуцент), който прочита факс от швейцарското външно министерство. На запитване за Кунчо Кунчев, направено чрез българското МВнР, тамошните власти отговарят, че човек с това име и тази рождена дата не е съден и не е лежал в затвора за престъплението, свързано с Чаплин. „Кунчо е един митоман?", завършва с въпрос прочитането на факса Игнатовски. С това завършват и 50-те минути документалистика за Кунчо. Както се казва - филм с отворен финал.
Но митът за Кунчо не умира. Минават години и с повод и без повод вестниците отново припомнят историята на Кунчо от Асеновград, който е откраднал ковчега на Чарли Чаплин.
През 2000 година излиза биографията на Уна О'Нийл Чаплин. В книгата се разказва за отвличането на ковчега на съпруга й - това е една от най-мъчителните истории в живота на Уна - тя се пазари с похитителите за откуп. В книгата са посочени пълните имена на крадците - българинът Ганчо Ганев и полякът Роман Вардас (в разказите си из българските вестници Кунчо от Асеновград говори за някакъв поляк Кшищоф). Никой не обръща внимание на тази книга. Дори и днес вестниците в България продължават да си пишат при различни поводи, че Кунчо от Асеновград е крадецът на Чаплин.
Иван Бакалов, Цветан Гемишев
