Свикнали сме да гледаме разярени тълпи някъде далече. Например в мюсюлманския свят, където разни озверели хора палят американски и израелски знамена. Или в Гърция, където вечно недоволните синдикати са винаги готови да поведат колони от буйна младеж, която да строши малко витрини. А също и в Лондон - там периодично емигранти, подкрепяни от местни крайни групички, организират погроми след някое поредно полицейско насилие.

Затова, когато в България се случи нещо, което поне малко наподобява изброените по-горе сюжети, всички се оказват съвсем неподготвени. Политическата класа - понеже е свикнала да живее в относително спокойствие и доволство. МВР, където работят крайно немотивирани служители. И накрая една голяма част от населението, заето да преживява в кризата и приемащо по принцип случващото се в България с леко безразличие. Но пък и точно затова екстрените изблици в страната отминават за няколко часа или (в най-лошия случай) един-два дни, ненабрали масовост, защото мнозинството от българите просто не се включва в тях.

Събитията, тръгнали от Катуница и прехвърлили се след това в по-големите градове, също поутихнаха бързо. Но за първи път от последните 20 години преход те очертаха една тревожна картина на етническо напрежение, което, ако не в днешни дни, то в едно обозримо бъдеще може и да подпали искрата на иначе привидно спокойна България. Историци и общественици често обичат да изтъкват, че страната ни е толерантна. Сочи се вечният пример как сме спасили евреите си в години, когато това е било почти невъзможно. Мнозина може и да си вярват, че живеем в общество на търпимост към различния, но истината е, че от много дълго време в България съществуват симптомите за жестока етническа криза. А те никак не са много - достатъчно е мнозинството от населението, дори и на подсъзнателно ниво, да изпитва неприязън към малцинствата. Които от своя страна да са изтласкани в бордеи и обособени райони. Останалото е в интернет - всякакви дискусионни форуми и мрежи са буквално изпълнени с антицигански и антитурски изявления. И ще е погрешно, ако се мисли, че техни автори са само разни дежурни хейтъри, които по принцип си мразят, или пък последователи на "Атака" и други подобни наци-формации.

Зародишът на расисткото чувство го има у много българи, които не притежават данните да са крайни националисти. Той бе посят отдавна. Още веднага след краха на комунизма, когато безработицата превърна точно циганското население в първите аутсайдери на България. Те най-напред от всички бяха изхвърлени от работа и в немотията си намериха единствения възможен начин за оцеляване в кражби и живот за чужда сметка. Така постепенно българите провидяха в своите "сънародници" чергари вечния заподозрян за всички възможни проблеми на страната. От високите сметки за ток - "защото циганите не обичат да плащат", та чак до отказа да ни пуснат в Шенген - "заради тях страната е смятана за не твърде благонадеждна за света без граници".

В България често се разиграват криминални инциденти и дори убийства, в които от едната страна са съмнително забогатели хора с дебели вратове, а от другата - младежи, които с нещо са ги подразнили. В Дупница братя Галеви и мутрите от тяхната охрана редовно попребиват, а понякога и убиват някого из местните дискотеки. Доскоро в Бургас и региона вършееха Митьо Очите (който сега е в затвора) и антуражът му. Но нито един от тези случаи не предизвика вълна от протести и погроми. Никога по улиците не се появиха сърдити младежи с плакати срещу Очите или Галеви, които да обясняват в нервен транс, че бранят родината от лошите хора. Убийството на 19-годишния младеж в Катуница обаче обедини "патриотичната" младеж. Не защото тя много се е трогнала от един чисто криминален акт, а защото убийците са мургави. И когато в такъв момент се намери някой, който каже истината, "патриотите" провиждат враг и в него. Журналистите в България може и да не бяха подготвени за отразяване на полувоенните сводки от последните дни. Може и да са действали с известно закъснение. Но се оказаха единствените, опитали се да говорят истината. Затова наред с циганското население, което е обичайно заподозряно, агитката от улицата провидя като свой враг и една журналистка, която просто опита да си свърши професионално работата.

Уви, България е в тежка икономическа криза и на хората сега не им е до толерантност. А тълпата от улицата, макар и малобройна, веднъж усетила силата си, и в бъдеще от време на време ще се опитва да напомня на циганското население кой е истинският стопанин на къщата България.