сн. „Аарец“
Михаел Бар-Зоар, Нисим Мишал*
Всичко започва с една любов. През пролетта на 1956 г. Лусия Барановски е влюбена до уши в красив журналист на име Виктор Грайевски. Бракът й със заместник министър-председателя на комунистическа Полша е пред разпадане и двамата почти не се виждат вече. Лусия работи като секретарка на генералния секретар на Полската комунистическа партия Едвард Охаб. Членовете на неговия екип са свикнали с честите посещения на чаровния Виктор при неговата красива приятелка. Всички знаят за чувствата на Лусия към този енергичен млад мъж. Виктор е старши редактор в Полската агенция по печата (ПАП) и отговаря за новините от Съветския съюз и Източна Европа. Той всъщност е евреин, а истинското му име е Виктор Шпилман.
Но преди години, когато влиза в комунистическата партия, негови приятели му намекват, че с тази фамилия няма да стигне далеч. Затова той я сменя и става Грайевски, което звучи като обикновено полско име.
Когато през Втората световна война германската армия нахлува в Полша, той е още дете. Семейството му бяга в Русия и на косъм се спасява от холокоста. След войната се връщат в Полша. През 1949 г. родителите на Виктор и по-малката му сестра емигрират в Израел, но той е непоколебим и пламенен комунист и остава в Полша. Възхищава се от Сталин и мечтае да помага за създаването на работнически рай на земята. Никой от приятелите и колегите му обаче, нито дори неговата възлюбена, не знаят, че в сърцето му на комунист е започнало да се прокрадва разочарование. През 1955 г. Виктор отива на гости на семейството си в Израел и вижда друг свят - свободен, прогресивен, демократичен еврейски народ, мечта, напълно различна от онова, което му е представяла комунистическата пропаганда. След завръщането си трийсетгодишният Виктор започва да обмисля дали да не емигрира като семейството си. Една сутрин в началото на април 1956 г. както обикновено отива да види любимата си в кабинета на партийния секретар. В ъгъла на бюрото й забелязва брошура с червена подвързия, номер и гриф „Строго секретно".
- Какво е това? - пита я той.
- А, това ли? Речта на Хрушчов - нехайно отговаря тя.
Виктор замръзва. Чувал е за речта на Хрушчов, но не познава човек, който да е чел или чул дори едно изречение от нея. Това е една от най-строго пазените тайни в комунистическия блок. Виктор знае, че Никита Хрушчов, всемогъщият генерален секретар на Съветската комунистическа партия, е произнесъл тази реч на Двадесетия конгрес на партията, проведен през февруари предната година в Кремъл. На 25 февруари, малко преди полунощ, всички чуждестранни гости и ръководители на комунистически партии от други страни били помолени да напуснат залата. Точно в нула часа Хрушчов се качил на подиума да говори пред 1,400-те съветски делегати. Твърди се, че речта му предизвикала потрес у всички присъстващи. Но какво ли е казал? Според американския журналист, който първи разпространява новината на Запад, речта продължила четири часа и в нея Хрушчов описал подробно ужасните престъпления на Сталин - човека, боготворен от милиони комунисти по света. Говори се, че Хрушчов обвинил Сталин в избиването на милиони хора. Някои шушукат, че много делегати плачели, докато слушали речта, и скубели косите си; имало припаднали, имало инфаркти, а след тази нощ поне двама се самоубили. Но в съветските медии не е публикувана и дума от разкритията на Хрушчов. Из Москва се носят слухове, части от речта се четат при затворени врати от членовете на върховните партийни органи. Но пълният текст се пази, сякаш е държавна тайна.
Виктор е чувал от чужди репортери, че западните тайни служби полагат неимоверни усилия да се доберат до текста. ЦРУ дори предлагало награда от 1 милион щатски долара. Смятало се, че публикуването на текста в разгара на студената война между Запада и Съветския блок можело да доведе до политически сътресения сред комунистическите държави и да предизвика небивала криза. Стотици милиони комунисти във и извън СССР сляпо боготворели Сталин. Изобличаването на неговите престъпления можело да разруши вярата им и евентуално да доведе дори до разпадане на Съветския съюз. Но всички усилия да се доберат до речта се оказват напразни и тя си остава загадка. По-късно Виктор научава, че Хрушчов е решил да изпрати няколко номерирани копия от речта до лидери на комунистическите партии в Източна Европа и именно по този начин онази подвързана в червено брошура се появява на бюрото на Лусия.
Когато разбира какво стои пред очите му, Виктор Грайевски е обладан от налудничава идея. Моли Лусия да му даде речта за няколко часа, за да я прочете вкъщи далеч от шума и суетнята на кабинета й. За негова изненада тя се съгласява. Приятно й е да му доставя удоволствие...
- Вземи я, но трябва да я върнеш преди четири следобед, за да я заключа в сейфа - казва тя.
Виктор се прибира и прочита речта. Тя е наистина смайваща. Хрушчов смело и безмилостно развенчава в нея мита за Йосиф Висарионович Сталин. Разкрива как, докато е бил на власт, Сталин е извършвал чудовищни престъпления и е заповядал да бъдат избити милиони. В речта се напомня, че още Ленин, бащата на болшевишката революция, е предупреждавал партията за Сталин. В речта си Хрушчов осъжда култа към личността на човека, възвеличаван като „Слънцето на народите". Разкрива насилственото изселване на цели етнически групи в Съветския съюз, довело до безброй жертви; разказва за „големите чистки" (1936-1937), когато милион и половина комунисти са арестувани, а 680,000 от тях са убити. По заповед на Сталин от хиляда деветстотин шейсет и шестимата делегати на Седемнадесетия конгрес на партията са разстреляни 848 души, същото е сторил и с 98 от 138-те кандидат-членове на Централния комитет. Хрушчов разказва и за така наречения Лекарски заговор - фалшиви обвинения срещу няколко еврейски лекари, които уж направили заговор да убият Сталин и други съветски лидери.
Думите на Хрушчов разкриват Сталин като масов убиец, виновен за смъртта на милиони руснаци и хора от други народности, повечето от които верни на комунизма. За четири часа месията става чудовище. Речта на Хрушчов разбива и последните илюзии на Виктор по отношение на комунизма и той осъзнава, че държи в ръцете си взривно устройство, което може да пропука основите на Съветския лагер. Решава да върне речта на Лусия, но по пътя размисля и краката му го отнасят другаде - в израелското посолство. Пред уверената му походка стената от полски полицаи и тайни агенти се отваря и го пропуска да мине. След минути Виктор е в кабинета на Яков Бармор, официално първи секретар на посолството, но всъщност представител на „Шабак" (първата служба за вътрешна безопасност на Израел - б.р.) в Полша. Грайевски му подава червената брошура. Израелецът я прочита и ченето му увисва. „Ще почакате ли няколко минути?" - пита той, грабва брошурата и излиза от стаята. Връща се след час. Грайевски разбира, че Бармор е преснимал листите, но не задава въпроси. Взема папката, скрива я под палтото си и си тръгва. Пристига в кабинета на Лусия навреме и тя заключва документа в сейфа. Никой не забелязва нищо, дори непланираното посещение на Виктор в израелското посолство не предизвиква ничие любопитство.
В ранния петъчен следобед на 13 април 1956 г. Зелиг Катц влиза в кабинета на директора на „Шабак" Амос Манор. Катц е личен асистент на Манор. Дирекцията на „Шабак" се намира в стара арабска сграда в Яфа, недалеч от живописния битпазар. Манор задава на Катц обичайния за петък въпрос: „Някакви материали от Източна Европа?" Петък е денят, в който дипломатическата поща носи докладите на агентите, работещи за „Шабак" отвъд Желязната завеса. Зелиг равнодушно отбелязва, че преди минути е получил от Варшава „някаква реч на Хрушчов пред Конгреса". Манор скача от мястото си. „Донеси я веднага!" Манор е висок и красив млад мъж, който живее в Израел едва от няколко години. Кръщелното му име е Артур Менделович, роден е в Румъния в заможно семейство. През войната е изпратен заедно с родителите, сестра му и двамата му братя в Аушвиц, където оцелява само той. Когато съюзниците освобождават лагера, Артур тежи само четирийсет килограма. След като се връща в Букурещ, започва да работи за „Алия бет" (нелегална организация по време на Втората световна война и малко след това за репатриация на евреите в палестинските земи - б.р.), за да подпомага нелегалното прехвърляне на евреи в контролираната от Великобритания Палестина. Работи под бойния прякор Амос, използва и други имена, за да крие следите си. Когато идва неговият ред да замине за Израел, румънските власти отказват да го пуснат. Той успява да избяга с фалшив чешки паспорт на името на Ото Щанек. Приятелите му го описват като „човека с хилядите имена". В Израел Артур приема името Амос Манор. Манор бързо се издига в тайните служби. Исер е очарован от него. Амос е пълна противоположност на шефа на Мосад. Исер е дребен, Манор е едър. Исер е рязък и груб, Амос е учтив и любезен. Исер е чужд на спорта, а Манор плува, играе футбол, тенис, волейбол. Исер говори руски и иврит, а Манор владее седем езика. Исер е всеотдаен член на Партията на труда, Амос не се интересува от политика. Исер се облича скромно, Амос е почитател на модните европейски дрехи. Но освен всичко това той е интелигентен и изобретателен. Исер го вербува за член на „Шабак" през 1949 г. Само четири години по-късно го препоръчва за директор на службата и Бен Гурион го назначава на поста. Манор отговаря и за връзките на израелската разузнавателна общност с ЦРУ.
Очаквайте края в следващия брой
-----
*Откъсът е от книгата им „Мосад - най-великите мисии".
