Вера на дипломирането на голямата си дъщеря
Тя не коментира - тя рисува. Вера Маринова е символ на добрите стари времена, когато от телевизорите звучаха наистина качествени коментари. Тя се установи в Англия в средата на 90-те. Тогава напусна БНТ и се омъжи за поданика на Нейно Величество - Джон Аткинсън. На Острова оглави PR отдела към местната федерация по гимнастика. През 1969 г. във Варна и през 1971 г. в Хавана е печелила златни медали от шампионати на планетата по художествена гимнастика. Станала световна шампионка с ансамбъла. През 1967 г. в Копенхаген с колежките й пък заслужили бронзовите отличия. Отразявала е 13 олимпиади за националната телевизия. В БНТ се издигна до шеф на спортна редакция. Когато напускала, за да замине за Англия, близките й се намръщили. „Бори се толкова време с мъжете в отдела и когато най-накрая седна на трона, захвърляш всичко и тръгваш незнайно къде", ядосвали се приятелите й. Колекционира акредитациите си от различни състезания. „Странното, е че много от тях нищо не ми говорят", смее се Вера. Има клаустрофобия - не може да седи в тясно и затворено пространство. Големият й порок са цигарите. „В телевизията го научих този „занаят". Семейството й е ставало жертва на обир в Златни пясъци. Тогава Вера, Джон, синът му и неговата приятелка били настанени в частен хотел. „Наложи се аз да отида до София по служебни дела. Като пристигнах в столицата, съпругът ми звънна от морето и каза, че някой е влязъл в стаята и е взел, каквото е намерил", връща лентата легендарната коментаторка.
Г-жо Маринова, голям късмет е, че успяваме да се срещнем в София. Как минават дните ви тук?
- Днес имам две-три делови срещи и следобед съм в НСА. Наскоро ме помолиха да водя часове на студенти по спортна журналистика. Днес и утре трябва да бъда там за лекции. После пътуваме с Джон към Лондон.
Тъжно ли ви е, че в повечето време сте далеч от родината?
- Перманентно чувство е носталгията ми към България. Но това лято се върнах, за да прекарам отпуска си. Иначе не си спомням да съм имала такъв в класическия му вид в последните години.
Често ли си идвате?
- Напоследък - по 7 пъти в годината. Уви, често с прибежки, почти на бегом. Понякога колегите от телевизията ме канят за някой коментар. Идвах си и през май за турнира за световната купа по художествена гимнастика.
Свикнахте ли с английския начин на живот?
- Близо 5 години ми трябваха, след като отидох в Англия, за да свикна с мисълта, че уикендът е свещено нещо. Там не може в неделя да звъннеш на някого и да говориш с него по работа.
Разкажете по-подробно за вашата спортна кариера.
- Бях балеринка от Двореца на пионерите. Израснала съм на улиците „Паренсов" и „Каравелов". Пионерският дворец беше сравнително близо и имаше много силен състав от преподаватели. Иван Дойчинов, който беше солист в Софийската народна опера, Цветана Касабова, пианистката Валя - страхотни педагози и великолепни професионалисти. Оттам излязоха много кадри, които след това станаха балетисти и танцьори. Бях в гимназията и вечер ходех в балетното училище. Като завърших, трябваше да реша дали да ставам професионална балерина. Предпочетох да следвам и да се ориентирам към художествената гимнастика. Тя беше най-близо до балета. Впрочем насочването ми към художествената гимнастика стана, когато все още бях ученичка и минаваха треньори през училищата да си избират деца. Тъй като се занимавах с балет, беше съвсем естествено да ме вземат. Миглена Камберова се казва първата ми треньорка.
Кое ви харесваше повече - балетът или художествената гимнастика?
- Страстта ми беше балетът, но отивайки в университета да следвам право, я пренасочих към художествената гимнастика. Никога обаче не съм била професионалист, не съм била гимнастичка на заплата, която само с това се е занимавала. До третата година в СУ дори бях „нелегална" и никой не знаеше, че тренирам. Разбра се покрай случая с обръчите в Копенхаген, когато вече гръмна и нашата преса. Тогава ме разкриха.
Трудно ли сложихте край на състезателната си кариера?
- Бях на 24 години, завършила университета. Беше ми дошло времето. Знаех си, че ще се откажа след третото си световно първенство. Но въпреки всичко в първите месеци след преустановяване на активната спортна дейност не ми беше леко. Не можех да гледам дори свои снимки от художествената гимнастика и балета. Много мъчителен период. До такава степен тялото ти свиква на тази дневна дажба спорт, че без нея започва да боледува. Това се отразява дори на психиката ти.
Стана дума, че сте завършили право. А практикували ли сте го?
- Само изкарах стажа си в адвокатско бюро за работа в чужбина. Не съм практикувала, защото светкавично се развиха нещата при мен. След като спрях да се състезавам, беше периодът в Англия с демонстрацията, за която споменах. Като се върнах в България, трябваше да взема решение какво да правя. Още докато играех, имах покана от „Народен спорт" да работя за тях. Бях направила дори няколко пътеписа за Щатите и Япония за вестника. След завръщането ми от Англия се изсипаха изведнъж две предложения и аз трябваше да реша много бързо. Бях на среща в редакцията, където радушно ме приеха всички големи елитни спортни журналисти, а вечерта се върнах вкъщи и ми казаха, че и от телевизията се интересуват за мен. Отидох на другия ден в БНТ. Тогавашният шеф Васил Манченко ме посрещна. За няколко дни трябваше да избера дали да отида в телевизията, или да стана журналист във вестника. Предпочетох БНТ, защото ми се струваше, че там ще съм по-независима. „Народен спорт" беше орган на централния комитет на БСФС по онова време.
Докато сте правили първия си коментар, сте седели на щайга...
- Така беше. Приеха ме като опитно зайче в БНТ и искаха да се изгаврят с мен. Парапетът беше висок, не знаех за какво става дума и къде съм попаднала, нямах никакви напътствия. Питах тогава мъжете около камерата как се включва и изключва техниката. В никакъв случай обаче това не беше най-лошият ми коментар. Нямаше катастрофа. На летучката в понеделник мъжете казаха, че са допуснали сериозна грешка, като са ме оставили сама. Разревах се, не можех да допусна, че си признават. Докато си стоях в ъгъла и плачех, Ричард Груев дойде при мен с едно кафе. В този момент реших да не им се давам повече и да няма сълзи в бъдеще. Имала съм много забавни моменти.
Не ви ли е помагало все пак в професията това, че сте жена?
- В нашата професия с тънки женски номера не може да се минава. Като миньорите сме - иска се хъс и издръжливост. И то издръжливост във физическо отношение.
Защо си отрязахте косата?
- Когато постъпих в БНТ, бях с дълга руса коса до кръста. Отрязах я след около 2 години. Защо ли? Не искаха да ме назначават в телевизията. Работех на твърд хонорар, без да ми се зачита трудов стаж. Извика ме тогавашният главен редактор Петко Димитров и ми обясни, че съм страхотен служител, но не могат да ме назначат заради баща ми и дядо ми. Обясни ми, че ако искам атестации, ще ми дадат. Изпаднах тогава в несвяст. Бях дежурна, но излязох и отидох в близкия фризьорски салон до телевизията. Там си отрязах косата. Върнах се в БНТ подстригана. Манченко слизаше по стълбите и неговата реакция ми показа какво съм направила. Той едва не припадна, подпря се на стената. Някои хора тогава решиха, че въвеждам нова мода и те също се подстригаха късо.
Но все пак ви назначиха в телевизията...
- Боби Петров все ми повтаряше да се стегна и да отида при Иван Славков, който беше директор. Обясняваше ми, че съм мъжко момиче. Ходих, записвах си среща, но Славков го нямаше. А Боби Петров продължаваше да ми говори. Наизустих няколко изречения и в крайна сметка влязох при Славков. „Какво има, бе, Верче?", посрещна ме той. Стъписах се от приятелското му отношение. Обясних му какво съм завършила и какво мога, казах му, че не искат да ме назначат.
Батето как постъпи?
- Каза ми да се махам от стаята. На другия ден заповедта за назначението беше на бюрото ми. Ако Иван Славков не беше дал ход на преписката, нямаше да остана в телевизията.
От кого се учихте в БНТ?
- Нямаше друга жена и едно от нещата, носещи ми удовлетворение, е, че аз прокарах пътечката на дамите. Сега нежният пол има превес в спортните редакции. Тогава всички бяха мъже, утвърдени журналисти и всеки с тежестта си. Николай Колев, Коко Ексеров, Люпи Неделчев, Николай Чупаров, Владилен Попов... Доказани, сериозни професионалисти! Но имах много тежки времена, когато усетиха, че не съм парашутистка. Не бях номенклатурно дете или пък с протекции. Учила съм се от колегите и от собствените си грешки. Въпрос на интуиция. Много ме критикуваха на нашите събрания, наричани летучки. Все казваха: „Сега си журналист, какви са тези емоции?! Трябва сериозно и безпристрастно!" Но през 1983 г. имаше един случай, в който падна бариерата. В Страсбург, в най-силните години на българската художествена гимнастика. По това време нашите дечица мелеха великия СССР и народът бързаше да се прибере вкъщи да гледа репортажите. Беше едно от тези първенства, много емоционално, където долу се посичат на терена. Нашите бяха много добри - Лили, Анелия... Илиана, мисля, че тогава се беше отказала, но не съм сигурна. Бяха извънредно силни. Имаше една рускиня Белоглазова, страхотни битки. Хвърчаха десетки. Аз много се вживявах във всеки коментар, колкото и да се заклевах преди това да не правя така. Когато на терена започна кланицата на съдийките, бях в такова емоционално състояние, че си казах: „Какво по дяволите ще ги слушам тези моите мъже в редакцията?! Ще карам така, както го чувствам, пък да става каквото ще. Имам си някаква диплома и все ще си намеря работа, ако ме уволнят. Проплаках или се смях, нещо виках. Идваха да ме свестяват, донесоха ми кафе. Бях в доста възбудено състояние. В самолета на връщане си мислех къде ли ще ходя на работа, дали отново ще ме искат в „Народен спорт", или ще трябва да си извадя дипломата. Но по стюардесите разбрах, че коментарът ми всъщност се е харесал на хората. Това беше прекрасно успокоение. Мина една седмица. Звънна ми Цветан Алипиев, от който може би съм научила най-много в телевизията. Той също беше юрист. До последно си говорехме на „ви" и всички ни се смееха за това. От него знам най-много за редакторската работа. Той беше школа! Та обади ми се по телефона Цветан и ми подсказа да се приготвя, че ще дойдат да ме вземат от вкъщи. Отвърнах му, че съм си свършила работата за деня, децата ми реват, пуснала съм пералнята и си гледам домакинството. Като приключихме разговора, под блока взе да се свири с клаксон. Погледнах и видях една черна лимузина. Звънна се на вратата и един от заместниците на БСФС ми заръча да се обличам бързо и да тръгвам за вечеря. Качих се в колата и поехме към Бояна. Влязохме, поисках да отида да се среша, но не ми позволиха. Отвори се една огромна порта с дърворезба и видях доста хора, пиещи кафе. Явно вечерята беше минала. Влязох и всички станаха на крака. Започнаха да ръкопляскат. Накрая на пътеката видях Тодор Живков. Той ме поздрави. Благодари ми и обясни, че всички са плакали - и той дори. Седнах на една маса. Попитах отговарящия за връзките с обществеността защо съм там. „Говореше се за първенството. По едно време Тодор Живков се поинтересува кое е това момиче, което така коментира и ни разплака. Отвърнахме му, че те няма. Тогава той нареди на Кашев да те намери. Но му заръча да внимават да не те изплашат", отвърна ми. След като ми стисна ръката, Живков постоя още десетина минути и си тръгна. После имаше оркестър, танци. А след това в продължение на няколко месеца ме изпращаха да отразявам протоколни обекти, към каквито никога не съм имала страст.
Кое е коментираното от вас събитие, което няма да забравите?
- В Барселона след закриването на олимпийските игри трябваше да коментирам без картина. В Калгари през 1988 г пък бяхме само четирима души - Калин Катев, Сашо Диков, Асен Минчев и аз. Господ знае колко часове зад микрофона имахме там. Работихме и за телевизията, и за радиото. При закриването със Сашо Диков коментирахме на 30 километра един от друг и никой не разбра, че не сме седели заедно. Много са малко коментарите ми, след които съм ставала и съм си казвала: „Това беше." Винаги съм намирала, че нещо е можело да се направи и по-добре. Не си спомням предаване, след което да ми се е искало да се целуна сама.
Родителите ви с какво се занимаваха?
- Баща ми беше радиотелевизионен техник, а майка ми - домакиня. Мама беше завършила стопанско училище. За жалост най-близките ми хора си отидоха, като много от тях - в годините, когато вече бях в Англия. Майка ми почина, като бях на 18. Тя не видя нищо от това, което се случи с мен. Не видя дори и успехите ми през декември 1967 г. в Копенхаген - първото световно, на което играх. Почина на 3 май същата година. Баща ми беше състезател по дух. Беше и мотоциклетист.
Имате и брат...
- Да, имам по-голям брат, който за жалост почина. Беше изключително красив мъж и във всяко едно отношение по-надарен от мен. Проблемът при него беше, че нямаше страст, която да го запали и поведе, както мен. Той работеше в студио „Екран" и в телевизията.
Ходили ли сте при Ванга?
- Светица! Моята баба Неделя и вуйчо бяха при нея след зловеща катастрофа с майка ми. Колата е вървяла по прав път преди Велико Търново. Нашите отиваха на сватба и аз трябваше да съм с тях. Кормилото отказва, автомобилът се килва и се забива в дърво. Мама си удря главата. 4 дни беше в кома и така и не дойде в съзнание. Трагедията беше голяма за баба. Ванга казала, че татко не е виновен и дните на мама са се свършили. Разплакала се, говорила за някакви дрехи, който майка ми искала да се приберат от шивач. Когато баба и вуйчо ми разказаха всичко това, им споделих, че седмица преди катастрофата с мама сме били на шивач да занесем платове.
Кога и как се запознахте със съпруга си Джон?
- Споменах за Англия, където трябваше да направя демонстрация. Джон тогава е бил треньор и е седял в публиката. Видял някакво маце с розово трико, което се размятало с топка. Но не се запознахме тогава. През 1974 г. по време на световното първенство във Варна работех в пресцентъра на телевизията. Тогава треньори англичани ме запознаха с Джон. Подадох му ръката си, но не го забелязах. Спомням си обаче ръкостискането. Аз по принцип като работя, ни приемам, ни предавам. В годините след това България беше в центъра на световната акробатика, а Джон - член на изпълнителния комитет. Опознахме се, докато ходех да снимам и отразявам състезания. Всъщност той е човекът, стоящ в основата на успеха на британската гимнастика. Той оцени и разбра, че ноу-хау-то е най-важното - затова в България идваха да се учат техните треньори. 21 години след запознанството ни се оженихме - през 1995-а.
Имахте ли колебания, преди да тръгнете към Англия с децата си?
- Да, много. Това можеше да стане много по-рано. Джон вече беше афиширал пред приятели колко ме харесва и иска. Когато той ми предложи брак в края на 80-те, бях в Париж, за да коментирам. Баща ми обаче получи тежък инсулт и нямаше как да се омъжа тогава. Даваха на татко година живот, а той живя 10. Много силен характер! Децата по онова време бяха тийнейджъри, времената бяха трудни. Нямаше хляб, мляко, вода...И в деня на сватбата бяхме на режим - миехме се с бутилки.
Имате три брака зад гърба си...
- Единият е с бащата на дъщерите ми, който за жалост почина. При мен навремето беше неистово желанието да не съм вкъщи. Имах една много забавна колежка, която казваше: „Ти, преди да се целунеш, трябва да минеш през гражданското." Така беше, защото съм възпитаница на баба Делка (Неделя - бел.ред.). Това беше нормалното положение за мен.
Първа съпруга ли сте на Джон?
- Втора. От първата си съпруга той има син и дъщеря, които са по-големи от моите деца. Нашите наследници са в много добри отношения помежду си.
Има ли пропуснат шанс, за който съжалявате?
- Не бих казала. Нещата, за които нямах време, сега ги правят дъщерите ми. Едната скача с парашут, другата учи фламенко.
Цветана Пешунова, „Биограф”
