сн. Архив на BG VOICE
Албена Атанасова
На 4 годинки Стояна все още не може да чете, затова кара интелигентната домашна помощница Велика всяка вечер да препуска през страниците на „Илиада". Сега, на 94 г., Мутафова продължава да се наслаждава на класиката. Навръх рождения си ден на 2 февруари игра „Госпожа Стихийно бедствие" в Берлин. Гастролът продължава през цялата тази седмица в Мюнхен и Нюрнберг. За първи път с нея пътува и дъщеря й Муки - Мария Грубешлиева, която е кръстена на баба си, едноименната поетеса. Стояна се чувства отлично в Германия, където е гастролирала и друг път. Оправя се доста добре на немски само с познанията от гимназията - без да е била в Дойче шуле и да е вземала частни уроци. Всъщност тя винаги е била полиглот. Италианския го учи сама, докато превежда откъси от Голдони. А испански проговаря в Мадрид, където живеят нейни братовчеди.
Как сте, госпожо Мутафова - напоследък отново ви сполетяха премеждия, които за щастие преодоляхте: ударихте си главата в банята, чупихте ръка, срязахте крак... Да не са ви урочасали?
- Не. По-скоро хората ми завиждат. Но не знам защо. Мислят, че я карам много добре. А аз хич не съм щастлива. Какво да ми е щастливото?
Е, защо говорите така - кой на тази възраст може да се похвали с вашата енергия, дух и сценичен триумф?
- Така е. Не се къса лесно с театъра. Много пъти съм решавала: Айде стига, дърта съм вече. Страхувам се годините да не ми изиграят номер. Все още обаче пълня салоните. Но останах без мъжа си и ми е ужасно тежко. Много го обичах. И досега не мога да го забравя. Страдам постоянно за него. Така се случи, че бракът ни продължи само 20 години. Видяха ми се като 2 дни.
Всеки ден ли се сещате за Нейчо Попов?
- Какво говорите? Мисля за него непрекъснато. Живея с мисълта за Нейчо. Някога смъртта му ме извади от релсите.
За дълго ли?
- Завинаги. Въпреки че не мога да кажа, че съм се отказала от всичко - държа се заради детето си, не мога и без театъра. Добре, че го имаше театъра - защото след смъртта на Нейчо работата ме спаси. Ако не играех, не искам и да си мисля какво щеше да стане. Ролите ме погълнаха изцяло. И Муки, разбира се - тя винаги е била най-важната за мен.
След Нейчо наистина ли не погледнахте друг мъж? Нямахте ли някакви тайни връзки или поне флиртове, останали извън любопитството и знанието на приятелите, публиката, медиите...
- Боже, вие пък! Изключено. Всичко беше до Нейчо. С мъж повече работа не съм имала. Никога! И никакви задкулисни работи! При мен тайни любови не е имало когато и да било. Винаги са били пред очите на целия театър, на цяла България. Като е любов, да е любов. Така че, след като Нейчо си отиде, се усамотих. Затворих се в себе си.
В кой миг пламнаха чувствата между вас?
- На представление. Играехме в „Баня" на Маяковски. Излизахме с танц. А аз - с цигаре в ръка. Работниците го слагаха на поставка, а Нейчо всеки път вземаше кибрита и палеше цигарата ми. В началото не забелязвах как точно го правеше. Но постепенно забелязах, че зад жеста му се крие нещо друго. Така полека-лека се увлякохме. Любовта ни стана много дълбока. Той беше женен, скандалът избухна страховито. Разведе се, абе, голяма история.
Тогава цяла София и половин България говори за вашия роман...
- Хубаво беше, но за кратко. Малко ми се видя. Най-важното - Нейчо много обичаше детето ми. Умираше за Муки. И тя за него. Той беше нейният баща. Имахме прекрасно семейство. Между нас нямаше нищо материално. На първо място стоеше любовта. Бяхме луди един за друг. Но се и карахме - романтиката ни не беше захаросана. Като изключителен мъж и интелектуалец Нейчо никога не допусна баналността - от първия миг до последния си дъх. Нито пък скуката. Нямаше как да си омръзнем. И старци да бяхме станали заедно, пак щяхме да сме влюбени. Нейчо е с две години и половина по-млад от мен. И все викаше: „Еди-кога си мен няма да ме има." Отговарях му ядосано: „Стига си говорил глупости, аз съм по-дърта от теб. Ще си отида първа." А то какво стана - сърцето му не издържа, не беше добре. Но само страстта не е достатъчна. Без обич нищо не става. Трябва по еднакъв начин да се усещат нещата от живота. Не обръщахме внимание на бита. Можехме да направим по-голяма вила, но Нейчо не искаше. Беше над подобни терзания. За какво ни е, какво ще правим на два етажа, казваше той. Достатъчно ни е, че живеем до гората. Да губим време в строежи, не си струва - да е удобно, друго няма значение. А и аз обичам природата такава, каквато Господ я е създал. Дива като мен.
Сънувате ли Нейчо?
- Да. Доста често. Понякога имам чувството, че ми помага. Не съм много-много вярваща. Тия работи са ми малко съмнителни. Но усещам - като ли че ме подкрепя. Никога не съм била по черквите. Докато бях в гимназията, ни водеха веднъж в месеца организирано в „Св. Александър Невски". А ние се кикотехме. Имаше един богомолец, който се кръстеше старателно, предаден на Бога, но излъчваше нещо глуповато. Бяхме го кръстили Тартюф. Един ден пък подпалихме лисицата на Кита, съпругата на Богдан Филов. Беше много елегантна, но аз минах покрай нея съвсем небрежно със свещта. Докосне ли огън кожа, пиши я бегала. Абе, големи хулиганки бяхме с Радосвета Бояджиева, моята съученичка...
Общувате ли още с нея?
- Много съм разтревожена. Не мога да я открия. Изглежда е в някакъв дом. Когато й звъня на мобилния телефон, операторът рецитира, че ще съобщи за моето обаждане. Но на мен няма кой да ми съобщи какво става с Радосвета. Никой нищо не ми казва. Беше седнала да пише книга. Много хубаво пише. Въобще е страшно интелигентна, всестранно надарена. Напоследък отново бяхме станали неразделни. Не мога да общувам с всеки, а тя е интересна, чешит, особен характер. Още в училище не ми позволяваше да слизам на двора в голямото междучасие, за да закусвам. Настояваше: „Стой тук, защото ще те дирижирам", нареждаше тя и ми посочваше първия чин. Трябваше да се правя на оркестъра, който свири увертюрата на „Севилския бръснар", а тя махаше ръце. На един 1 май Радосвета, като седна на пианото, като взе да свири съветски маршове, стигна чак до Интернационала. Викам й: „Спри, че ще ни арестуват." Беше преди да дойдат комунистите на власт. „Ами, ще ни арестуват, тия простаци нищо не разбират", отговори ми тя. А в къщата срещу нас живееше дипломат от съветското посолство. Постоянно го следяха - зад колата му имаше залепен автомобил. Третата ни приятелка беше Блага Димитрова.
Още тогава ли пишеше стихове?
- О, да, разбира се. Постоянно. И все повтаряше: „Блазя ви, блазя ви." Питах я: „Защо, бе, Благе, така говориш?" „Ами, вие постигате всичко толкова лесно - носите го в себе си, а аз..." „Абе, стига си скромничела, бе, Благо", подхващах я аз. А тя наистина работеше много - така беше до края на живота й. Докато аз като ученичка не си давах кой знае какъв зор. Свирех прекрасно на пиано, но ме мързеше. Стигнех ли до тежките и неприятни композитори, се изпълвах с досада и ги зарязвах. Айде, Черни по се понасяше, ама останалите не ги търпях. То са едни гами, то е нещо страшно. Рекох: „Тая работа не е за мен." И захвърлих нотите. Но свирих, докато завърших гимназията. Защото майка ми сядаше до мен и следеше как се справям. Взех ли си дипломата, хлопнах капака на пианото и оттогава не съм го отворила.
И повече никога не просвирихте, дори в театъра заради някой спектакъл? Повечето ви колеги обичат да демонстрират възможностите си на музиканти...
- Не. Намразих пианото. Още от дете го намразих. В същото време се кълняха, че съм много способна - да се чудиш защо. Самата Дора Букурещлиева беше първата ми преподавателка - тя беше номер едно, най-добрата. С майка ми бяха близки. И Дора й обясняваше категорично: „Детето ти ще стане голям музикант, световна пианистка. Помни ми думата." А аз веднага добавях: „Мамо, това не може да се случи - мене ме мързи." Обичах да свиря - но да ми е готово, да ми е хубаво, да ми е приятно. А не да се мъча, докато достигна до същността. Така полека-лека започнах да се отдалечавам от пианото. Баща ми все викаше: „Защо го мъчите това дете?" Майка ми отговаряше: „Защото е способно!" „Може и да е способно, ама като не иска?!", разубеждаваше я той. Спомням си една продукция с ученичките на Дора Букурещлиева. Беше ми толкова все едно, че свиря... А като свърших, всички се юрнаха към мен - дори хора от публиката, които не познавах. Един през друг взеха да ми обясняват колко съм талантлива. „Момиченце, да свириш, да свириш", викаха те. Бая се зачудих. Беше ми съвършено безразлично.
Какво ви беше интересно, какво ви влечеше?
- Театърът. Нищо друго. А майка ми, понеже я беше яд, че не ща да свиря, все ми мърмореше: „Ти не си толкова хубава, че да ставаш артистка." Аз обаче не й обръщах внимание. „Ще дойде време, когато не само хубавелките ще излизат на сцената. То се иска и друго. Ти не ме учи мен какво е необходимо, за да бъдеш добра артистка. Аз ще съм от по-друг род. Няма да съм от тия, дето се чепатят пред публиката и си показват фасона и други работи."
Тогава, в началото на вашата кариера, спохождаха ли ви много обожатели?
- Винаги съм имала много обожатели. Но нито за миг не съм се впечатлявала и омайвала от тях. Никога не съм била любовчийка - ей така, за идеята. За мен важната е голямата любов. Влюбя ли се, то е из дъно. Другото е било недотам значимо. Събираме се, разделяме се... Но моите връстници отдавна си отидоха. Аз съм на години, на които е трудно да намериш близки хора на твоя акъл - почти ги няма.
Останахте и без две от най-любимите си приятелки - Невена Коканова и Пепа Николова...
- О, такива щуротии сме правили с тях. Хората познаваха Невена като красавица, а тя беше изумителна комедиантка. Дори започнаха да ни мислят за лоши - защото забелязвахме най-парадоксалното у околните. Когато Нейчо почина и го изпращахме, тя ми каза: Стояно, знам, че скоро и мъжът ми ще си отиде. Пепа пък беше космос. Трябваше да си много чувствителен, за да я разбереш. Нищо че не беше образована. Беше попила интелекта от живота, от въздуха. Пишеше и говореше това, което мисли. Изглеждаше джаста-праста, но във всичко, което казваше, имаше размах и ум.
