Обичаната актриса благодари на вярната си публика
Стоянка Мутафова излезе да играе в пиесата ,,Столетие мое" миналия четвъртък вечерта на варненската сцена и препълни големия салон на Фестивалния център. Така се развихри, че никой не разбра колко тежко е пътувала до града, как колата се е развалила и всички са се намръзнали. Тя, чийто организъм е отслабнал след две тежки настинки тази зима, отново се е простудила.
Г-жо Мутафова, как ви посрещнаха във Варна? (Интервюто е правено в петък сутринта, докато актрисата пътуваше обратно към София, след като изигра там спектакъла ,,Столетие мое" - бел.авт.)
- Претъпкан салон. А залата е огромна! Публиката е театрална, с отношение. Мина много хубаво. Имаше много цветя. Но нямаше салтанати и реверанси. Знаят, че не ги обичам. Дори и особено пък преди рождения си ден (той бе в неделя, 2 февруари). Рождения си ден не го броя, той за мен е като всеки друг ден. Затварям се вкъщи и почивам или пък, ако има работа - работя. От години на тази дата си стоя у дома с изключени телефони. Какво да празнувам? Подкарах 93 г. А и с кого? А пък пожелания за ,,живот и здраве" и ,,честито"... Достатъчно баналности и едни и същи неща. Вълнуват ме Коледа, Великден, където вкъщи правим ритуали, кадим. Тази година Коледа мина без сняг. Неприятно ми беше. Обичам на Коледа да има сняг, елхата да блести... Но, от друга страна, наистина си пожелавам да има здраве, че да има живот. Че тази зима за трети път настивам лошо. Ето и сега пак съм настинала. По пътя за Варна колата се развали. Намръзнахме се. Но мен сцената ме лекува. Сляза ли, пак започвам да кашлям. Чудо. Докато играя, всичко ми е наред. Дори, ако имам температура, спада. (В този момент се закашля тежко, дълбоко и продължително.)
Какво е вашето столетие?
- Моето столетие? Хубаво детство, хубава младост, докато не започнах да работя като звяр! Ама свикнах и ми харесва. И работата, и пътуванията, и темпото. Не ми тежи. Аз съм стожерът на къщата. Имаше време, знаете, когато с Парцалев, с Калоянчев изнасяхме сатирични скечове, обикаляхме България. Сега съм се посветила само на театъра. Пътувам само с театрални спектакли. Не мога да се оплача. Пълня салоните навсякъде.
Но защо избрахте да бъдете точно в навечерието на рождения си ден във Варна? Обичате го май този град.
- От театър ,,Българан" настояха пак да гостувам. Много сме играли тук, обичам да играя във Варна и затова идвам често. Обичам Варна, но повече обичам Бургас! Там съм вързана другояче. Но не минавам никога покрай къщата на Нейчо. Продадох я. Страшна къща, разкошна, но не можех да я поддържам. Само двете сме с Муки, няма мъж край нас, а и двете сме много непрактични. Все ни лъжат, все ни завличат.
Понеже много обичах Нейчо, обикнах и къщата му. Опитах да дам под наем етаж срещу ремонт, пак ме измамиха. Край, разделих се с нея. А беше такава радост, когато ни я върнаха! Има оправни жени, бизнесдами. Ще се развъртят, ще се организират. А аз съм раснала като цвете в саксия. И детето, и Муки е такава - саксийна. Ни тя, ни аз можем да се оправим с практичните неща в живота.
Как се оправяте във всекидневието. Вие все сте на път. Тя е сама...
- Ами грижим се една за друга. Тя отговаря за котките и кучето, за покупките. Тича до аптеката, че последния път, като настинах, доста се залежах, ама вкъщи ми е най-хубаво, не ми се влиза в болница. Тя бърка цярове, успокоява ме: ,,И това ще мине!" Напоследък разчитаме много на Любо Нейков. Много добър човек се оказа. Истински приятел, а не по задължение или дежурно. Грижи се истински. Щом му се обадя, веднага казва: ,,Спокойно, всичко се урежда." И се урежда.
Браво на Нейков, кога намира време...
- Нещо много важно. Реши ни въпроса с готвенето! Свърза ни с един хубав ресторант. Всяка сутрин ми се обаждат и казват: ,,Г-жо Мутафова, днес предлагаме зелена салата, сармички, мусака, крем карамел, мляко с ориз, примерно. Какво ще поръчате?" Ние си избираме и ни доставят ястията топли-топли вкъщи, и то на приемливи цени. Няма готвене, няма пазаруване, че то напоследък човек не знае какво ще купи от магазина. А там и вкусно готвят, и са много любезни, и със сигурност следят за качеството на продуктите. Затова съм много благодарна на Любо. Спести на мен и на Муки домакинската работа. Една опора ми е той.
,,Не мога да се оплача. Пълня салоните навсякъде"
Това е нов контакт. Иначе трудно допускате хора до себе си.
- Да, аз съм си самотница. С Муки останахме само двете. Всичките ни близки измряха.
Като си отида, тя ще остане съвсем сама. Горката!
Хвърляте ли поглед назад през годините?
- Назад - да. Все по-често. Виждам и хубавото, и лошото. Вече казах, но ще се повторя - най-хубаво беше моето детство. Детството поддържа живота, създава вкус към живота. Убедена съм, че тежкото детство бележи с лоша карма бъдещето на човека, а хубавото го прави щастлив, щедър и добър. Имах хубава младост. Бракът ми с Нейчо беше чудесен. Ама свърши... Бях на 50 години. Не бях престаряла. Но бях дотам. Сложих кръст в сърцето си. Оттогава се вторачих в детето. Знаете, тя играеше в Младежкия театър доста години, но напусна. Така и не разбрахме дали ще стане актриса от нея, или не. Омъжи се за грък, но бракът не издържа дълго. Понякога, като се караме, тя ми натяква, че заради мен се е върнала в България. Все повтаряла на съпруга си: "Аз една майка имам." Накрая той не издържал и казал: "Абе, Мария, всеки си има само по една майка..." Но тя не издържа тамошния начин на живот. Да бъде домакиня, да мисли как да изпере килима на балкона, с кой препарат да почисти печката, с кой - мивката, друг пък е само за плочки... Такива са гъркините домакини. Муки не беше за тази работа, по друг начин е расла. Сред актьори, писатели, художници. В Гърция е хубаво да отидеш на курорт, ама да живееш там... Различни хора са, елини. Виж, познавах Мелина Меркури. Страхотна! Щура като мен.
Щурее ли ви се?
- И още как. Никога не е късно за такова нещо! Стига да ми падне, ще щурея. Ама няма терен да се развихря. (Смее се.)
Откога сте такава щура?
- От дете. Оттогава съм си бамбашка. Не понасях да правя реверанси пред гостите, разните там панделки и момичешки финтифлюшки. Бягах от тези работи. Най-добрата ми приятелка беше една Пена, която живееше в съседен сутерен. Питам я как се казва, а тя като започна да изрежда 4-5 фамилии. Ами ти, казвам, да не си кралица - с толкоз имена? Ами може и кралица да съм, отвръща тя. Такава беше Пена от Луковит, малко лудичка. Баба ми, като ме видеше с нея, припадаше. Затова имахме парола - ,,щъркел". Подвиквах аз, ако теренът е безопасен, и с Пена тръгвахме да правим бъркотии и лудории. С нея ми беше по-интересно, отколкото с онези с реверансите. Бях напълно свободна да правя каквото си искам. ,,Няма да спираме темперамента на детето, казваше татко на майка ми. - Не прави нищо лошо. Това, че се катери по покриви и дървета, не е лошотия."
,,Нашият народ не умее да се бунтува, не умее да се бори"
Май доста сте опъвали нервите на своите родители, колкото и да са били либерални.
- Май да. Обичах аз с няколко приятелчета от моята улица да ходим надалече. Крадяхме храна, пълнехме една раница и хайде към поляните на днешния кв. ,,Надежда". На километри от бул. ,,Дондуков". А там се ширнало зелено, зелено, едни малки къщички, а ливадите само от детелини. Какъв бетонен град е сега! Имаше и едно квартално кино - ,,Цоцорока". Ходехме да гледаме филмите, а основна част от публиката бяха ваксаджийчета, влезли заедно със сандъчетата си. Във филмите - предимно приключенски, пирати търсят съкровища, заровени ракли, сандъци, лутат се нещо, а ваксаджийчетата, нали си имат всеки ден работа с такива ,,ценни сандъчета", викат и подсказват на героите, към екрана летят четки... ,,Абе, бате, ей го там, бе, имането, къде запяш, к'во гледаш..." Смешки, но се върнах един ден оттам с въшки.
Изкарвахме по цял ден по тези ливади, а аз се прибирах последна вкъщи. Други викат по двора на децата си: ,,Хайде на вечеря", а аз още играя. И още нещо смешно. От тези пътешествия се връщахме с пълна торба ,,очички" - демек репеи. Притаявахме се зад оградата на къщата ни на ,,Дондуков" и се оглеждахме за някоя мадама с хубава прическа. И прас! Репеят полита в косата. Знаете какъв е резултът, ако ти се закачи на главата. Сбогом на хубавата прическа. Няма отскубване от репея освен с цели кичури от косата. Не са ни хващали. В двора общувах и с едно момиче, германче. Мици. Не говореше добре български. Викаше ,,двема", а не ,,двама". Един ден на вратата се звъни, отварям и после казвам на баща си: ,,Двема души те търсят." Той, писателят, беше потресен: ,,Ама, Стояна, как така "двема"? Прекрасно знаеш как се казва. Свивам невинно рамене: ,,Че откъде да знам?" Обожавах да скандализирам майка си и баща си.
А погледът ви напред?
- Вече съм на много години. Дай Боже да има занапред. Ако няма, това повече няма да ме вълнува, нали? Но не смея да гледам напред. Не искам да предизвиквам съдбата. Да съм здрава. Да поработя още малко. Лошото е, че не мога да чета. Отидоха ми очите. Ей-така, изведнъж загубих зрението си. Но скоро пак ще ходя на лекар, дано нещо ново измислят, да има подобрение. Имам една хубава английска лупа. С нея чета ролите,
и то репликите, написани с едър шрифт. Това вестник, това книга - забрави. Много ми тежи. Изоставам от новините.
Ще ги слушате от телевизията.
- Не са ни много богати напоследък новините. Сега повече за Киев, за Украйна говорят. Народът там се вдига, бунтува се. Нашият народ не умее да се бунтува, не умее да се бори. Всеки сам си кове съдбата. Ние какво? Окупирали? Какво? Университета! Алма матер. Защо? Каква е позицията им? Каква е целта? Какво защитават или искат? То не става така. Много, много още има да се желае и от политиците. Има от кого да се учат. Имаме истински политици в нашата история. Да четат, да се учат.
,,Не смея да гледам напред. Не искам да предизвиквам съдбата"
Вие за какво бихте се бунтували?
- Аз ли? Как да няма за какво да се бунтувам. Не искам да давам други примери, ще говоря за неща, които познавам и преживявам. Вземи нашия живот, животът на артиста.
Цял живот театърът ти е и дом, и семейство. Нямаш друг свят. Други умения. Освен да играеш, да влизаш от роля в роля, да се смееш или да страдаш. Накрая какво? До гроб си принуден да работиш. Знаете ли какви са пенсиите на артистите? Ако няма нещо да заработят допълнително, какво ги чака? Умирай мизерно, а не умирай трудно, както биха казали в Холивуд. Не че им завиждам на хонорарите. Но на актьори, които са се доказали през годините, когато вече са на една достопочтена възраст, трябва да им се даде възможност да спрат, да се огледат. Не бива да работят много, а нещо качествено, нещо, което ще ги допълни, ще ги изненада и зарадва като нови емоции и усещания. Което да ги забавлява. Не да се чувстват като вол на нивата. Малко е прекалено и за годините, и за всичко, нали? Да, ама докато тук се опитат да се правят на примадони и чакат да попаднат на това качественото, различното, ще разберат къде го правят гладните. Нали разбираш какво искам да кажа? А как е по света? Има грижа за старините на стойностните артисти. Не казвам да бъде държавна грижа, но така им е минал животът, такива са им били доходите, че старините им са осигурени и спокойни. Затова и не ходя никъде. Не искам да гледам парвенюта. На какво отгоре ще ми вирят носове. Смешно ми става. Смешно, но и тъжно.
Къде ви се ходи все пак?
- В къщурката в Драгалевци. Моята мъничка усамотена къщичка. А около мен са едни дувари от по 3 метра! Защо се криеш зад ограда? В Алпите оградите са забранени, да не пречат на гледката на другите, да не развалят изгледа към планината. Но у нас всеки прави, каквото си иска. И никой не му пречи, не го спира. Едни зидове, едни устройства и камери да видят кой звъни... Смешно, просташко и всякаква липса на вкус. А аз се свия в моята къщичка и ми е много хубаво. Никой не ме закача. Потъвам в сърцето на Витоша. Знаете ли, че там за два дни да се кача и оздравявам. Но сега е доста студено. Иначе щях да се лекувам в Драгалевци. Всяка година си правех там снежен човек. Пак бих се качила да си направя един снежен човек... Мъчно ми е обаче, когато се топят. Сякаш умират. Ами то наистина си умират...
Слагате ли им имена?
- Сега се замислих, че всеки път снежният човек приличаше на някого - на баща ми, на Нейчо, на приятели и аз така си го наричах, с техните имена. Един съсед, художник, като ме видя какво съм изработила, ме попита: ,,Стояно, защо не си станала скулптор? Това си е същинска статуя от лед." ,,Че аз не умея дори да рисувам", присмях му се тогава. Е, не излезе от мен скулптор, но актриса съм и на 92 г.!
Как успявате да съберете такава енергия - колкото и да е млад духът, тялото се уморява...
- Така съм родена. Не съм се стремила да бъда енергична. То си е до човека. Не си давам сметка как постигам това. Да си енергичен е едно от нещата, за които човек не си дава сметка. Оставяш нещата сами да вървят, да те вдъхновяват, да те поучат, без да си правиш планове предварително.
Мила Вачева, Искра Сотирова, ,,24 часа"
