Д-р Люба Атанасова
Научните интереси на гл. ас. д-р Люба Атанасова са свързани със западноевропейския и американския роман до 50-те години на ХХ век. Преди няколко месеца спечели първи лекторат в чужбина и от средата на септември е в Китай, където преподава български в Пекинския университет за чужди езици, като начало за 1-ва учебна година и с възможности за удължаване. тя разказва за първите впечатления от живота и работата й в тази далечна страна.
Д-р Атанасова, свикнахте ли с живота в Пекин?
- В Пекин съм вече от почти три месеца, пристигнах на именния си ден - 17 септември, и още ми е много трудно да отговоря на въпроса дали съм свикнала. Адаптивна съм по природа, освен това съм любопитна, така че отговорът е по-скоро да. От друга страна, Пекин е необятен и многолик град, така че упорито не спира да ме изненадва, поне по няколко пъти всеки ден.
Как се решихте да кандидатствате за лекторат в страна от Далечния изток?
- Миналата година беше някак кръстопътна за мен - защитих докторската си дисертация, станах на 40... Имах вътрешното усещане, че непременно искам да направя нещо ново. Нещо тотално различно, да сменя парадигмата. Тогава реших да се явя на конкурса за лектори по български език на Министерството на образованието. Интересно е, че всъщност плануваната промяна не беше толкова голяма, защото кандидатствах за лекторат в Белград. Обожавам този град, чувствам се великолепно и с удоволствие бих живяла там за известен период от време. Силата обаче, която движи живота ми, явно беше решила да направи промяната наистина генерална. И ето ме в Пекин. Пристигнах в Пекин не без предварителна представа за това място. Бях чела книги, доста пътеписи, пътни бележки и форуми. Имах някаква предварителна нагласа. Както обаче сега смело мога да обобщя - човек никога не е готов за този град. Имам предвид не само факта, че е огромен и тотално различен, а по-скоро усещането ми, че зад целия този привиден хаос се крие някаква свръхмощна машина, която го движи. При това го движи рационално и свръхорганизирно.
Какви бяха първите ви реакции и впечатления при пристигането?
- Бих могла да разказвам с дни за Пекин. Няма как да се събера в няколко изречения, затова ще изброя набързо нещата, които най-силно са ме впечатлили. На първо място - това са самите хора. Не, не са еднакви и не си приличат толкова (ха-ха-ха). Израженията на лицата на китайците са и до днес най-интересното нещо за мен, наблюдавам ги тактично в градския транспорт, а те директно си ме зяпат без такт и притеснение. Усещането винаги е, че лицата им са лишени от силна емоция, не се усмихват, не и по начина, по който ние го правим, и винаги са сънливи. Като казах сънливи, няма как да не споделя първоначалното си изумление. Тези хора наистина спят по всяко време и навсякъде - в автобусите, в метрото, по пейките в парка, в ресторантите, просто облегнати на масата, след като са се нахранили. Нищо по-нормално за тях няма след изнурителна обиколка в магазин за мебели да полегнеш на някой от матраците, като даже си събуеш обувките и се завиеш с жилетката си. Друго изумително нещо за мен тук са кучетата. Не казвам домашните, защото други няма. Не знам как точно са селектирали тези животни, но никъде другаде не съм виждала подобно нещо - всички домашни любимци са сякаш дресирани в цирк. Не съм чула куче да лае, не съм видяла да не се подчини на стопанина си. Всички са облечени с най-различни костюми, в това число шапки, коронки и даже... ранички. Голяма част от тях се возят в коша на велосипеда на стопанина си и приличат на плюшени играчки. Изумително, наистина! Казвам го, защото резултатът от опита ми да снимам моя боксер Барон с накитник са две снимки и белег от ухапване.
Има ли нещо, с което не можете още да свикнете, не можете да приемете или ви дразни ужасно?
- Пекин наричам мястото на наситеността. Всичко тук е сякаш в пъти повече - цветовете, шумът, хората, вкусовете, мирисът... Тази наситеност е наистина тежка за сетивата и тялото на европеец. Голяма част от чужденците имат постоянно главоболие, на други им пада косата, трети кашлят непрекъснато. Аз например не понасям храната - тежката миризма на подправки ме отблъсква. Шумът често е физически непоносим - огромно количество превозни средства, маси от хора. Китайците приказват много високо, за моите представи почти викат. Пекин оправдано има славата на най-замърсеното място на планетата. Има дни, в които дори през маската, с която задължително се движа не само аз по улиците, усещам полепнали по гърлото си прашинки, а един контейнер капки ,,Визин" за очите го свършвам за седмица. Е, дори тези негативи мога да интерпретирам в положителен план - отслабнах и намалих цигарите наполовина.
А кое ви зарежда и ви спира дъха?
- Пекин, от друга страна, е прекрасен град, предлагащ незабравими места и гледки. Храмове, музеи, умопомрачителни паркове, театри, дори улици. Човек тук може да се разхожда и да разглежда непрекъснато и въпреки това все ще остане място, на което има какво още да се види. Лично за мен най-голямата и приятна изненада беше Народната библиотека, както и тази на университета, в който работя - прекрасни сгради, изключително добре уредени, в моята област, естествено, на английски език, има книги, излезли от печат само преди дни. Това е град, в който по официални данни живеят повече от 21 милиона, а по неофициални - около 23, в който транспортът е изключително добре организиран. Има метро, градски автобуси и, естествено, таксита. И трите варианта са достъпни, билетът за градския транспорт, ако имаш карта, е 10 стотинки, а за метрото - 50 ст., сметнато в българска валута. Има една шега: ,,Защо няма справочник за всички линии с маршрутите и спирките на градския транспорт в Пекин? Защото книга с размерите на Библията не е удобен формат за справочник."
Къде и какво преподавате и какви са студентите ви, като ги сравнявате с българските?
- Преподавам в Пекинския университет за чужди езици на студентите, изучаващи специалността ,,Българска филология". Университетът, в който работя, е един от най-престижните в Китай, специализирал се предимно в чуждоезиковата подготовка. Тук под формата на цели специалности, каквато е и ,,Българска филология", или на избираеми дисциплини се изучават много чужди езици. Достатъчно е да посоча, че колегите експерти по чужди езици сме 53-ма. Катедрата по български език има общо трима преподаватели и един български лектор. Доайенът на катедрата проф. Гъ Джъзян вече е пенсионер, но продължава да помага както на преподавателите, така и на студентите. Колегите ми Лин, Чанин и Тиен са изключително отзивчиви. Мога да кажа, че вече сме не само колеги, но и близки приятели. Общата работа и цели винаги сближават. Студентите ми, избрали предизвикателството български език, са вече в четвърти курс. Голямата част от тях се справят чудесно с него и добре познават културата и литературата ни. Всъщност дисциплините ми са свързани с дипломните им работи, а отделно от това имаме кинолектория, по време на която им показвам български филми, които после обсъждаме, и часове за превод. Студентите са 14, те са от всички китайски провинции. Работата ми с тях е изключително приятна, но в същото време е и огромно предизвикателство и отговорност. Казаното някак налага съпоставка между студентите в България и тези тук. Предварително казвам, че подобен паралел е труден, а и три месеца не са толкова много време, за да правя дълбочинен анализ. Разлики, разбира се, има. Част от тях са в разликите на културите, други - в образователните системи, трети - в индивидите. Сякаш най-очебийната за мен обаче и досега е в манталитета на студентите. Българският студент като цяло е далеч по-самостоятелен, по-зрял или поне такова е поведението му, и по-самоуверен и самонадеян. Китайските студенти приличат на малки деца - откровени, чувствителни, дълбоко ценящи институцията университет и тази на преподавателя. Умишлено избягвам думата инфантилни, защото тя най-често носи негативни емоции, а аз имам предвид положителни характеристики. Тази отличителна характеристика може да носи както позитиви, така и негативи, разбира се. На китайските студенти доста по-трудно им се отдава да бъдат креативни, бягат от собствено мнение, не обичат да имат свои идеи. За сметка на това са далеч по-изпълнителни, по-последователни и по-дисциплинирани. Много набиваща се, не само на пръв поглед, е разликата във външния вид. Студентите в Китай ходят изключително скромно облечени, момичетата не се гримират, удобството е на първо място, а ние сякаш сме далеч по-показни в това отношение.
Вярно ли е, че сте започнали да преподавате и в българско неделно училище?
- Да, поех ангажимен като учител в българското неделно училище в Пекин към посолството на Република България. Децата там са очарователни, работата ми е много различна и доста трудна и можем да поговорим друг път по-обширно за това. В момента вълненията ни там са съсредоточени върху организирането на коледното тържество. Истината е, че се радвам, че имам страхотния шанс да бъда в Пекин и да опитвам да популяризирам българската култура. Като лично постижение отчитам факта, че четири от дипломните работи са върху теми, свързани с българската литература - за Алеко, за Йордан Йовков, за Георги Господинов и една по-теоретична, но с основа нашата литература. Липсват ми семейството, приятелите, колегите и студентите, но интернет помага в голяма степен чувството да не е толкова болезнено.
Димитрина Асенова
