Широ Ишии
В продължение на 40 години секретните занимания на японския отряд 731 и неговите клонове остават най-добре пазената тайна от Втората световна война. След победата си съюзниците изгарят от желание да се доберат до знанията и тайните на японските разработки за биологично оръжие. Най-търсени са цялостните протоколи за експерименти, провеждани върху живи човешки същества. Учени и медицински експерти от Форт Дитрик, Мериленд - свръхсекретна лаборатория за разработка на биологични оръжия - се втурват да интервюират японските техници. Едва ли някой от тях в този момент се замисля за моралната страна на въпроса.
Конкурирайки по мащаби прочутия лагер на смъртта в Аушвиц, базата на отряд 731 се намирала в Пинфан, Манджурия. Този изолиран район бил избран от съображения за секретност и безопасност. Лагерът бил разположен на площ от 6 кв. км. Той приютявал летище, железопътна линия, електростанция, стадион, административни сгради, лаборатории, общежития за работниците, казарми, сграда за аутопсии и дисекции, както и специален затвор за опитните човешки обекти (наречен „склад за дърва") и дори шинтоистки храм.
Отряд 731 разполагал със своя собствена флота изтребители, чието задължение било да „свалят всеки летателен апарат, даже принадлежащ към собствената армия, който преминава без разрешение над територията на отряда". Три гигантски пещи се справяли с унищожаването на човешки трупове. Затворниците, избрани за опитни зайчета, били подигравателно наричани „дънери" или „трупи". В един по-малък лагер в Мукден Манджурия били затворени американски, британски, австралийски и новозеландски военнопленници. Там също се извършвали чудовищни тайни експерименти. „Дънерите" нямали нужда от човешки имена. Всички пленници в отряда получавали трицифрен номер, според който се разпределяли по оперативните изследователски групи в качеството си на материал за опити. В изследователските групи не се интересували от миналото на тези хора, нито от тяхната възраст. Сред „дънерите" имало и жени - рускини, китайки, заловени по подозрение в шпионска дейност. Жените се използвали главно за изследване на венерически заболявания.
Секретният научноизследователски център за подготовка и водене на бактериологична война, впоследствие наречен „Главна база за Управление по водоснабдяване и профилактика на частите на Квантунската армия", бил дислоциран в град Харбин в североизточната част на Китай през 1933 година. В началото, за да се скрие истинското предназначение на това формирование, то било наречено „отряд Камо" по името на град Камо в Япония. След окупацията на Манджурия от японските сили град Харбин попада в ръцете на Японската квантунска армия (най-голямата и престижна част от Японската императорска армия). Разположен първоначално в Бейинх, на югоизток от Харбин, през 1938 година „отряд Камо" се превръща в секретна част с огромни мащаби. На 13 юни същата година районът край поселището Пинфан, намиращо се на около 20 км на юг от Харбин, е обявен за военна зона на Квантунската армия с особено предназначение. В тази обширна военна зона, простираща се на 6 кв. км, започва строителството на военни съоръжения, което продължава повече от година.
Това било грамаден проект, заобиколен с ров и ограда от бодлива тел, по която протичал ток с високо напрежение. „Отряд Камо" се пребазирал тук през 1939 година и не след дълго бил преименуван на отряд „Того" по името на Того Хейхатиро - японски адмирал.
Строителството на съоръженията на отряда се контролирало непосредствено от щаба на Квантунската армия. Това било особено строителство, за което не се жалели средства. Изразът „без жалене на средства" извиква в ума образа на великолепни, разкошни здания. Но разкошът на съоръженията на отряд 731 бил малко по-различен.
Преди всичко в сградите била прокарана канализация. Този доста необичаен за времето си факт се обяснява с това, че Квантунската армия повече от всичко се опасявала от бактериална зараза в самия отряд, където се произвеждали огромни количества бактерии и се осъществявали огромни по мащаб експерименти. Още един разкошен елемент било централното отопление и водоснабдяването с топла вода. Като в първокласен хотел. На територията на отряда се намирали две електроцентрали с парогенератори. Те доставяли топлата вода за водопровода и отоплението. Близо до тях стоели газовите резервоари, които обезпечавали приготвянето на храна за целия отряд.
Всяка лаборатория разполагала с вана от европейски тип, в която можел да легне цял възрастен човек. В жилищните помещения имало общи бани. Питейната вода и водата за научни изследвания се подавала от артезиански кладенци, изкопани на територията на отряда. Тя идвала от голяма дълбочина и била с повишена твърдост. За омекотяването й имало специална система. Служителите в отряда оценявали целия този комфорт и се гордеели с това, че техният отряд е „най-чистият" в цяла Манджурия.
Канализацията била средство за профилактика на бактериално заразяване. Централното отопление било необходимо за производството на бактериите, размножаващи се непрекъснато по цял ден. За експериментите и изследванията били нужни голямо количество електроенергия и топла вода.
Още една особеност на отрядните съоръжения било тяхното необичайно просторно планиране. Таваните навсякъде били високи. Съоръженията на отряда били разделени на 6 блока. Главната сграда, където се помещавали от 1-ви до 4-ти отдел, се наричала „блок ро", защото по форма напомняла на знака от японската азбука „ро", който наподобява квадрат. Външните бетонни стени на блока „ро" били облицовани с млечнобяла теракота. В триетажните сгради на блока „ро" имало асансьор с ръчно управление, който се издигал до покрива.
Сградата на учебния отдел била от кирпич, а всички жилищни сгради - бетонни и напомнящи на крепост. Двуетажните сгради на специалния затвор, където държали „дънерите", се отличавали с особена чистота. Всичко било проектирано така, че едно завъртане на вентилатора било достатъчно, за да се напълни вентилационната система на всички килии с отровен газ. Служителите в отряда знаели, че при спешни обстоятелства клапанът, намиращ се в кабинета на началника, ще бъде завъртян и всички „дънери" ще бъдат мигновено унищожени.
Първият етаж на блока „ро" служителите наричали помежду си „мазето". Всеки коридор бил опасан с релси за четириколни вагонетки. Произвеждащите се в масови количества бактерии се транспортирали към склада в тежки метални съдове.
Системата на отрядните съоръжения била изпипана до най-малката подробност. Но имало един проблем, с който никой не можел да се справи: удрящата в носа силна миризма на разложение, която се носела из целия блок „ро", а понякога даже и по-далеч.
Зловредната смрад като че ли символизирала царящата в отряда атмосфера. Една от причините за зловонието бил разлагащият се агар-агар (хранителна среда за микроорганизми). Целият първи етаж на блок „ро" се заемал от 4-ти отдел на Карасава, който представлявал „фабрика за производство на бактерии". Оттам и зловонието.
В отряда съществувал и още един източник на лоши миризми - пещта за изгаряне на трупове, намираща се близо до секционната зала.
При опитите се използвали средно по три „дънера" на всеки два дни. След това, за да се заличат следите от престъплението, труповете се изгаряли, а костите се хвърляли в една яма, която наричали костница. Изгарянето протичало при висока температура, димът бил малко, но въпреки това тежката смрад от високите комини на пещта се разнасяла по вятъра.
Отрядът разполагал с вивариум, с който се занимавала специална група. В него развъждали зайчета, морски свинчета, плъхове и бълхи. Според единодушните показания на бившите служители на отряда, на плъховете и бълхите, от гледна точка на тяхното използване в бактериологична война, обърнали внимание благодарение на дяволските наклонности на началника на отряда генерал-лейтенант Широ Ишии.
Ишии считал бактериите на чумата и холерата за двата основни вида бактериологично оръжие. Тези бактерии били отглеждани по разработена лично от него висша технология.
Продължението - в следващия брой
