Веселин Стойнев

2.4 млн. българи на 6 ноември казаха „да" на мажоритарна система с абсолютно мнозинство в два тура. Независимо дали ЦИК ще признае недостигащите 13,000 гласа, за да стане референдумът задължителен за парламента, лидерите на големите партии Бойко Борисов и Корнелия Нинова панически обещаха да изпълнят волята на народа. Въпросът за въвеждането на изцяло мажоритарна система в два тура е с най-сериозни последици измежду трите въпроса от националното допитване. И ако това наистина се случи, няма да има особено значение кой ще носи отговорност - парламентарно представените партии или Слави Трифонов.

Партиите не посмяха да агитират срещу референдума в предизборната кампания, за да не отблъснат избирателите си, петимни да ги представляват личности. Сега обаче, след като се нагърбват със задачата представителната демокрация да изпълни волята на пряката демокрация, са длъжни да осигурят реален и достъпен за всички диспут за последствията от мажоритарната система, за да не се почувстват българите излъгани.

В публичното пространство, макар и с нисък праг на чуваемост, нееднократно бяха обяснявани най-големите опасности. Че ако се въведе напълно мажоритарна система, в парламента ще останат само ГЕРБ, БСП и силната в смесените райони ДПС. Че една партия, получила например 20 на сто от гласовете, може да разполага с абсолютно мнозинство в парламента. Че милиони избиратели ще останат политически непредставени. Че няма как страната да се раздели така точно на 240 района, че всеки да е с равен брой население, а и хич не е без значение кой и в чий интерес ще районира. Че депутатите още по-лесно ще могат да бъдат пазарувани и контролираният вот ще има още по-лесно и евтино представителство. Въпросът за институционалната и политическата стабилност при една такава система обаче остана сякаш забравен в ъгъла. Да си представим един мажоритарно избран парламент, тръгвайки от сегашната политическа ситуация. Президентските избори показват, че неубедителен чисто партиен кандидат като Цецка Цачева трудно може да спечели. Затова партиите ще са принудени или силно да обновят кадровия си потенциал (което неизбежно ще отслаби и партийния контрол), или да търсят по места партийна и всякаква друга подкрепа за своя кандидат. Най-силните (малцина) ще победят от първи тур. В масовия случай за балотажа ще се налагат разнородни коалиции по места. В един район например ще са ГЕРБ и патриоти, в друг - БСП и патриоти, в трети - реформатори и ГЕРБ, в четвърти - букет от по-малки партии към една голяма. Ще се нароят и множество независими, които, сами или с разноцветна партийна подкрепа, ще станат депутати. А някои кандидати ще спечелят от първи тур. В резултат се получава разнородно цяло от народни представители с различна тежест и обвързаности - едни не зависят от никого (мажоритарният идеал), други зависят само от партията си, трети - от партията и коалиционните й партньори, четвърти - от съвсем друг тип интереси. Но как тогава се поделят депутатите, които не са спечелили само с еднопартийна подкрепа - кои са на ГЕРБ, кои на патриотите, кои на БСП? Да речем, че така партиите постепенно ще залинеят или ще започнат да се раждат и умират доста по-начесто. Но продължава да стои въпросът как се договаря и удържа правителствено мнозинство при такава разпарчетосана парламентарна конфигурация?

Консултации и договорки ще текат едва ли не с всеки отделен депутат. Но колко дълго могат договорките да издържат във времето и с какви гаранции? Трудно може да се прогнозира колко дълго ще управлява един кабинет и каква законодателна политика може изобщо да се провежда при постоянно неосигурени мнозинства в Народното събрание. Дори кворумът често ще е под въпрос - едно е да контролираш собствената си парламентарна група и да се договориш с още една, за да се напълни залата до санитарния минимум, друго е постоянно да кандърдисваш десетки и десетки депутати. Които в цялата си парламентарно-политическа дейност ще употребяват своята по-голяма или по-малка автономност като разменна монета за едно или друго решение, дори да са водени само от най-невинен егоцентризъм.

А големият проблем за избирателя е доколко този мажоритарен депутат го представлява. Той е избран с определена платформа - повече, по-малко партийна или съвсем антипартийна, но в очертаващия се хаотичен парламент от 240 души със сложни обвързаности помежду им на него ще му се наложи да прави редица компромиси, за да може изобщо органът да работи. А това често ще е против обещанията, дадени на избирателите му. И нерядко избраникът ще се оказва предател или просто „откраднат" или „напазаруван". Неясен остава и въпросът как ще се формират парламентарни групи и колко често ще се прекрояват. Най-малкото от това зависи на кого и в каква поредност ще се връчва мандатът за съставяне на правителство.

Мнозина биха казали - същото като сега. Не, същото, но повдигнато на неопределена степен. Подобен парламент не може да осигури никаква стабилност и властта във всеки един момент ще може да се търкулне на улицата.

Без съмнение парламентът трябва да се вслуша в повика за мажоритарност от референдума на 6 ноември, зад който застанаха половината избиратели. И след широка дискусия за системите на представителство, която да преодолее тежкия дефицит на информираност у гражданите, да промени Избирателния кодекс, така че да осигури много силен мажоритарен елемент при действащата пропорционална система на изборите за парламент, европарламент и общински съветници.