Георги Дюлгеров
Георги Дюлгеров - една от най-важните фигури в българското кино, получи наградата на София във вечерта на откриването на 18-ия "София филм фест". А през октомври 2013-а навърши 70 години. Но разговорът ни с него не е юбилеен. Говорим с режисьора за здравето му, за последния му филм, върху който работи, и внезапно темата претърпява неочакван обрат.
- ...И ми нямаше нищо. Написах в сценария на „Буферна зона", че героят ми е претърпял катастрофа, в резултат на което е ослепял с едното око. И това ми се случи - ослепях с едното око. А миналата есен, завършвайки режисьорската книга с асистентката, което ми помага, защото аз не мога да пиша, й казвам: „Да вземем да оставим героя жив." И го оставихме жив...Защото той първоначално умираше на края на сценария. По време на снимки имах бая препирни с Руси Чанев, който искаше да остане с една загадъчна усмивка във финалния кадър. Казвам му: „Отвори едното си око поне..." (Другото беше превързано.) „Искам да си жив, да изглежда, че си жив." „Кой ти каза това?" А аз крещя: „Бог ми каза!" Той го отвори и след това аз, въпреки че бях с единия крак отвъд, останах жив. И трябва да кажа, че започнах да вярвам в това...
Говориш за„Буферна зона", около който стана скандалът през 2012-а в киногилдията?
- Да. И аз, между другото, съм дълбоко убеден, че точно тази „всенародна любов" ми докара и рака. Преживях скандала много тежко. Защото все подозирах, че не съм най-обичаният, ама пък чак такава помия да се излее върху мен...
Според теб проблемът поколенчески ли е?
- Аз не съм склонен да мрънкам срещу младите, защото непрекъснато съм сред тях. Преподавам и не съм спрял. И не мисля, че скандалът беше около поколенчески проблем. Има една огромна част от това поколение - на мълчаливи и много по-талантливи хора според мен, които се срамуваха да се набъркат в този скандал. Но на преден план за съжаление излязоха хора, които се занимават с развлекателно кино; които все още продължават да мислят, че могат да имат масова публика. Което в нашата ситуация е абсурд. Още нещо ще кажа в тази връзка - че агресията, която възбуди преходът, тя някак си даде кураж на тези хора. Защото примерно между нас (имам предвид Георги Стоянов, Еди Захариев, моя милост и всичките ни колеги от тази генерация) и следващата генерация (на Иван Черкелов, Людмил Тодоров, Светослав Овчаров, Красимир Крумов-Грец, Иглика Трифонова, Милена Андонова) нямаше никакъв конфликт. Ние някак си се отместихме с ясното съзнание, че те поемат сега, те стават гръбнакът на киното. В началото на 90-те беше трудно, разбира се, много по-трудна беше ситуацията, много по-малко филми имаше. Но да си спомняте някакъв конфликт, нещо да сме лаели едни срещу други? Нямаше такова нещо.
А защо сега се случи?
- Ами защото преходът, който роди дивия капитализъм, роди и всички нравствени последици от него. Той толерира агресивните, безпардонните, хората, които умеят да си правят реклама. Интелигентните хора се срамуваха да си правят пиар, беше срамно да се самоизтъкваш. Аз и сега продължавам да мисля, че това не е съвсем в реда на нещата. Нали помниш поговорката: „Умря циганката..." Между другото, смятам, че поради дългото отсъствие на млади в киното, когато те се появиха, изведнъж бяха прекалено похвалени. И прекалено си повярваха. А понятието „втори филм" беше забравено. И оттук нататък опираме до нещо, което на мен лично ми е тема - за късата ни историческа памет, което се дължи на много фактори. Първо - липса на еволюционно развитие на нацията, което да създаде йерархия и аристокрация, като в случая говоря за аристокрация на духа, нали. Тази скокообразност на нашето развитие ни кара вечно да догонваме - но, догонвайки, ние всеки път го правим чрез революционен акт... Да се връщам ли в историята? И 1989-а - също революционен акт, също изведнъж една вярваща си част от интелигентните беше изтикана някак си... И всеки път се почва от нулата. Така стана и в киното в частност. Ето защо това поколение реши, че то почва от нулата, че преди него няма никой. От всичките източноевропейски държави най-радикалната реформа в киното я направихме ние през 1991 г. Нито поляците, нито чехите, още по-малко унгарците побързаха да си разрушат държавната система. Те постепенно и някак си по-естествено стигнаха до продуцентски звена, до възникване на частни фирми; до не много отдавна си запазваха държавните образувания и след това ги преобразуваха.
Но нали по ваша инициатива, на кинаджиите, се случи това?
- Ами там е работата. Аз не казвам, че ние сме невинни. Ние сме част от радикалната вълна. И това доведе до рязко прекъсване на процеса, много рязко. И всичко това съвпадна с една страхотна революция на техниката и специално в киното. Това беше вече удар. Ето пример: в края на 70-те и в началото на 80-те аз бях по страната, по разни дискусионни клубове, провеждах срещи, разговори, ограмотяване в студийните кина*. Пътувах до Бургас много често - моя роден град, където на базата на студийното кино се беше създала общност от зрители, дискусионен клуб. Разисквахме филмите. И им казвах: „Вижте, ще дойде време скоро, в близките 10 години, ще можем да гледаме филми на видеомагнетофони, да знаете." „Ха-ха-ха - смееха се те. - Това в България кога ще е?" Не минаха и 35 години и се извърши такава революция, че всеки вече може сам да си прави филм, не да гледа. Забравихме за VНS касетите, стигнахме дотам, че вече няма лента. За пръв път в живота си заснех „Буферна зона" изцяло с т.нар. цифрова техника и той не е с по-лошо качество от лентата. Цялата тази технологична промяна изхвърли едно поколение - то трябваше или да се научи да владее тази техника, или да изчезне. Монтажисти, звукари от обслужващия персонал и оператори, и ние, режисьорите.
Какво промени според теб тази технологична революция в посланието на филмите?
- Отговарям с конкретен пример. Аз продължавам да водя майсторски клас в НБУ, където целта е да се правят късометражни филми - и естествено много следя какво се случва по света с късометражните игрални филми. А тези дни една студентка ми прати годишна извадка - десетте най-добри късометражни филми според някакъв си сайт. Една от многобройните класации. Изгледах ги търпеливо. От десетте филма осем бяха изцяло ориентирани към спецефектите. Няма хора. Тоест има хора, но тези хора са схеми... По-простичко казано, тези осем филма бяха със стилистиката и конструкцията на един анимационен филм. Човекът в този анимационен филм е знак. Там няма задълбаване в психиката на този човек, няма разчопляне на някакви дълбинни човешки проблеми, не. Има измислена ситуация. И само два филма се занимаваха с хора - с деца. Тоест тази технология - понеже говорим за поколението - тя промени мисленето му. Един път - късата историческа памет: моментално забравихме какво е правено преди нас; втори път: забравихме и историята на киното. Не говоря само за българското кино. Аз сега имам курс „Киноезикът - сравнителен анализ". Мъча се да разказвам за различния киноезик, който класиците са употребили. Започвам да говоря за стиловете на Фелини, Антониони, Бергман, Бунюел, Трюфо, Тарковски и т.н. И с изумление разбирам, че от 60-те души, които стоят насреща ми, малцина са гледали филмите им, а учат кинорежисура. Просто няма информация, прекъснат е процесът.
Как няма информация? Фелини можеш да си го изтеглиш винаги. Ако кажем, че няма информация в този век...
- Ами нямат информация за стойността на тези автори. Стойностните им автори са онези, които са на мода сега. Те познават, да речем, Ларс фон Триер, познават Аранофски, братята Коен и т.н. И слава Богу, че поне тях познават, защото преобладаващата тенденция е да харесват по-разказвателното, по-екшън киното, киното на спецефектите. Спецефектите (тази „дъвка за очите" според Вим Вендерс) все повече и повече завладяват умовете. Така се снима между другото и в ,,Ню Бояна" - всичко се снима на зелен екран. Актьорът стои в едно празно студио, изобразява нещо, а след това му монтират обстановката... Това е вече абсолютно откъсване от действителността. Т.е. никакъв опит да се толерира любимото ми кино, това, с което ние сме закърмени. Киното, което се вглежда в живота, киното, което се вглежда в детайлите - от интериора, от екстериора; киното, което възстановява историята. Няма такова нещо. Ситуацията е важна, случката е важна, характерите са до голяма степен еднопланови, маски, приказка се разказва. Но по тази тема можем да говорим много и дълго - по принцип киното се люшка винаги между приказката и истината. Американското кино тръгна към приказката много по-категорично. А европейското кино започва от факта и стига до истината за света, за човека. Това е киното, в което аз вярвам. И което преподавам и се мъча да проповядвам, говорейки по разни публични дискусии. Тоест аз всячески се опълчвам срещу матриците.
Мислиш ли, че публиката ще поиска такова кино?
- Стигнахме до публиката. Има нещо, което не знам защо никой не забелязва или поне публично не се казва. В пространството на медиите, като се говори за кино, се говори с числа - колко зрители и какви пари. Тези дни имаше някаква класация във в. „24 часа" - българските филми какви пари са докарали... Смешна работа. Значи най-печелившият филм - „Мисия Лондон", и следващият - „Вила Роза" ли се казва, не съм го видял още - са докарали смешни пари спрямо бюджетите на филмите. Аз съм зле с математиката, но ако три милиона е бюджетът на филма, а той е докарал 300 хиляди, значи става дума за една десета. А бюджетът не е три милиона сигурно. Както и да е. Технологичната революция смени изцяло модела на възприемане на кино. Край, няма вече възможност да говорим за зрители, които влизат в зали. Не влизат в зали, освен на някои 3D филми, на някакви блокбастъри, специално рекламирани. Няма и защо да влизат. Те си теглят филма от мрежата вече в едно идеално качество, гледат го на своя монитор... Следователно комуникацията със зрителя става много лична. И това създаде страхотна бъркотия, защото пък оттук нататък този зрител е абсолютно неориентиран какво да гледа.
Сигурен ли си, че в момента се прави качествено българско кино?
- Мога да изброя много български качествени филми, които излязоха в последните години. Те обаче минават незабелязано. А и не забравяй, че голяма част от тези филми са дебютни. Това, извън всичко друго, е и проблем на усвояване на занаята; и тук трябва да сме по-милостиви. Защото аз знам какво е да понатрупаш опит. И между другото - непрекъснато ги окайвам сега младите. Когато аз започвах, имах много пари и изключително професионална студия зад гърба си. В момента, в който за „Изпит" казах на директорката си: „Искам един язовир горе над Карлово да бъде спрян и да ми се пуска водата два пъти дневно" - язовирът бе спрян и два пъти дневно ми отприщваха бента, за да ми тече водопад и да се получава вир. Къде ще го направиш това сега? Говоря за дебютния си филм. Сега те нямат тези пари и тези възможности. Те сега се мъчат да правят кино с нищо. Поставени са в изключително трудни условия. Аз самият съм поставен в такива условия. „Буферна зона" го правя... Срам ме е да кажа с какъв бюджет. Както ме беше срам да кажа бюджета на „Лейди Зи" на пресконференцията в Сараево. Защото в момента, в който им казах, че е около 500 хиляди евро, те ме изгледаха като самодеец. Просто не е сериозно да се правят филми с такива пари. Но аз имам опит, имам организационни качества, които с годините съм усвоил; събирам си много добър екип, работя с приятели и с малко пари. И се оправям. Това обаче е нечовешки трудно - всеки ден да мериш колко си изхарчил и да се вкараш в тези прословути 34 дни. Ти разбираш ли в какви нечовешки условия са поставени днес младите? Така че - малко милост към някои техни грешки. Вижте с какво се хвалят авторите на „Под прикритие", този изключително вторичен сериал - че правят каскади! Но техните каскади в сравнение с американските са самодейни.
А смяташ ли, че от 1990 г. насам киното ни съобщи нещо важно за нашия живот?
-Добре, кой филм да вземем? Ето, „Цветът на хамелеона". Пак повтарям, не е важно харесва ли ми, важно е какво разбирам от този филм. Аз имам забележки към него, но едновременно с това не мога да не си дам сметка, че този автор, Владислав Тодоров, е автор с позиция. И то с категорична позиция - разказва, каквото му се разказва. Затова разказва гротески. И в „Дзифт", и в „Цветът на хамелеона". Той изгражда един гротесков свят, абсурден, който по някакъв начин се съотнася с времето, за което говорим, но е без претенции да бъде документално точен и подробен.
А ти през тези 25 години какво успя да съобщиш на българското население?
- Да си направя реклама искаш...
Точно това искам.
- Какво мога да кажа... За мен лично преходът беше труден в професионален план, защото се смени темата ми. Ако погледнете филмите ми до 1989 г., те всички бяха доминирани от една тема - човекът и обществото, системата. „Авантаж" и „Трампа" си бяха идеология, насочена срещу тоталитарната система. „Мера"-та се занимаваше с това скокообразно развитие, за което говорим - как за един човешки живот се изминава пътят на три поколения. Моят герой тръгна от дивак в началото и стигна до индивидуално съзнание накрая, задавайки си въпроса: „Си жив ти, бе?", т.е. „Защо живее човек?"... Това го има във всичките ми филми. Включително и в политическия, който си поръчах сам, „Лагерът" - пак тази тема, макар че там е повече публицистика. И в един момент се оказа, че тази тема се изчерпа вече. И се помъчих във времето, което ми остава, да си открия друга тема - тема, която да ме занимава, която да е значима, която да искам да съобщя и да разисквам. И си избрах темата за другия, за различния. Която проведох в няколко филма подред - в „Черната лястовица", в „Лейди Зи" и в „Козелът" - тези три филма са обединени от тази тема. Не мисля, че те бяха компромис със съвестта ми, напротив, това ме занимаваше наистина. Това съобщих - за различния, за отношението към различния. Времето ще реши с какъв успех съм го направил. Аз непрекъснато разсъждавам, връщайки се назад в 80-те, как времето пренареди картите, пренареди възторзите ни. Имаше филми, които подминавахме снизходително - и изведнъж те се оказаха важни днес. Да речем, някои от филмите на Людмил Кирков - „Оркестър без име" го подминавахме с присмех, а той се оказа сега много важен, като картина на онова време. Не само носталгична, но очевидно някаква вярна картина на онова време, за да е толкова гледан и харесван. Макар че по-стойностните филми на Кирето са „Матриархат", разбира се, „Равновесие", „Селянинът с колелото". Там са според мен големите постижения.
А последният ти филм - "Буферна зона" - за какво е?
- „Буферна зона" е много различен. Той е филм равносметка, много личен, почти автобиографичен, героят е режисьор. Режисьор, който е преживял драма, само че изкупва греховете и вините си чрез сънищата. Т.е. филмът е разположен в шест съня и във всеки един от тези сънища героят изповядва някакви грехове. Бях решил да го правя почти без пари. Имам техника - звукова и фотоапарати, и щях да го снимам на принципа: днес едно епизодче, след време ще съберем малко пари за друго епизодче. Много се радвам, че се събрахме отново с Руси Чанев. А той се нави да играе без пари. Каза: „Ще ми дадеш 10 бона на оня свят..." И много народ се нави - художник, оператор, асистенти... След това ме спря Господ, отлепи ми се ретината. А след това ми дадоха пари, в резултат на което избухна онази лавина от мнения... Интересно, че никой не беше чел сценария, но имаха мнения. И всички се взираха в „Козелът" и не искаха да си спомнят, че преди това има други филми, да речем „Лейди Зи".
Ти гледал ли си наскоро старите си филми? Има ли разлика в качеството на лентата навремето и сега?
- Това, което искам да кажа, е много важно - слава Богу, че ми зададе този въпрос. Старите ми филми не съществуват, абсолютно, няма ги. И не можем да ги гледаме в добро качество. Когато по случай годишната на Руси и неговата награда показаха „Авантаж" в кино „Одеон" - ами няма звук, брум... Брум непрекъснато... Няма ги филмите, моно вече не може да се гледа от кинолентите. На цифров носител те не са качени; има едни копия, преснети от VO видео, ако си сещате, които в торентите ги има; и аз съм си изтеглил от торентите моите филми, за да ги имам на видео. Ужасно, много лошо качество - и на звук, и на картина. И това, което мисля, че трябва да се прави, е да се цифровизират час по-скоро българските филми. Аз като видях този ужас, направих една справка във филмотеката какво има от филмите ми. Оказа се ужасна работа... Първо, филмите са разпръснати на три места - в София, в Стара Загора, в Белоградчик... Някъде има само негативи, някъде има лаванда**, някъде няма... Важните компоненти никъде ги няма събрани - т.е. да има негатив, лаванда, изходен звуков материал, оптичен негатив... След което разбрах, че в „Орфей" правят Blu-ray - отидох да видя какво става, какво правят... И там пък с ужас установих, че за „Сватбите на Иван Асен" не се пази нищо... И негатив дори няма. И те от позитивно копие се мъчат да вадят нещо.
Старите ни филми не съществуват в добро качество, няма ги, не могат да бъдат видени. Вим Вендерс например взема всичките си филми и ги прави на Blu-ray. Но там е Германия, там му пазят всичките изходни материали. И той си прави наново долби-стерео продукт. Наново. След това си прави цветни корекции по негатива. И гледаш старите филми на Вендерс, но все едно, че гледаш съвременни филми. Няма ги, българските филми ги няма. Всичко цветно ще е загинало според мен, ако бързо не се направи нещо. Не знам нещо запазено ли е от прословутия „И дойде денят", за който аз така милея...
*Студийните кина бяха киносалони за филми, които предполагаха естетически подготвена публика. В София имаше две: „Витоша" и „Левски". Във всеки окръжен град имаше по едно.
**Лаванда е дубъл-негативът.
Копринка Червенкова, Христо Буцев, в. “Култура”
